Образът на цар Самуил

След 2-годишна война цар Борис II е пленен от византийците в Преслав, отведен с брат си Роман в Константинопол и там детрониран на тържествена церемония. Съгласно законите на средновековния свят това означавало край на българската държавна независимост. На практика обаче кинжалният удар на византийската армия покорил само източната част на огромното българско царство, простиращо се върху териториите на днешна България, Румъния, Източна Сърбия, Македония, Албания и Северна Гърция. От десетте административни области на държавата ни през 971 г. византийците окупирали само две. Останалите областни управители (според сведенията на съвременните хронисти, всички чужди - гръцки, сръбски, арменски, арабски) се събрали на болярски съвет и решили да ги управляват синовете на един от "велмощните комити на България" (комит - областен управител, б. а.) Давид, Мойсей, Аарон и Самуил. А също и да продължат борбата срещу Византия. Мойсей и Давид загинали в първите битки и първенствуващо положение заел Самуил.
В това достойно действие е важно едно - нов български цар не бил избран. Византийците пишат, че българският закон повелявал, че дори и в плен, царят си е цар и докато има жив мъжки наследник на династията, нов цар от нова династия не се избира. Титлата на Самуил до 997 г. била според арабския хронист Яхия Антиохийски "гулям" - върховен главнокомандващ въоръжените сили на България.
Между 971 - 980 г. Самуил предприел активни действия за освобождение на Източна България.
Според полския хронист Длугош действията на Самуил били подпомогнати от въстание на местното българско население, водено от болярите Боян и Петър. В устието на Дунав българската армия, според друга хроника (т. нар. "Записки на Готския топарх") преминали великата река и настъпили в завладяната от византийците част на Отвъддунавска България.
Възстановяването на държавния суверенитет върху цялата територия на Българското царство накарало пленения цар Борис II да избяга с брат си Роман към България. На границата обаче, пише хронистът Скилица , Борис II бил убит със стрела от българските граничари, тъй като бил облечен с ромейски дрехи. Роман се развикал на български и граничарите спрели обстрела. Той бил изпратен във Видин, където се намирал Самуил, и там тържествено бил коронясан за български цар. С това Самуил подчертавал, че строго спазва българските закони. Независимо, че Роман бил скопец и не можел да има наследници. За столица на България бил определен град Скопие. Реалната власт обаче останала в ръцете на Самуил.
През 986 г. амбициозният византийски император Василий II предприел с цялата си армия поход срещу България. Той бил насочен към Средец, днешна София. Очевидната цел на императора била да разсече българските земи на две части по линията София-Ниш-Белград, отново да превземе изтощената и обезкръвена източна част, а след това и западната. Основните сили на българската армия били подмамени от демонстративни действия на слаби византийски части край Солун. Самуил лесно ги разгромил, но научил с ужас че Василий II обсажда Средец. С бърз марш Самуил се насочил към Средец по долината на Струма. Средецкият гарнизон, командван от Аарон, обаче удържал на няколко византийски атаки. Малобройните му защитници дори успели да унищожат обсадните машини на Василий II. При вестта, че Самуил напредва към Средец, императорът снел обсадата и тръгнал назад към Пловдив. През Дупница-Самоков-Траянови врата (хълма над тунела на магистрала Тракия) Самуил преградил пътя му за отстъпление.
В тясното гърло на Ихтиманското поле на 17 август 986 г. се разразила една от най-кръвопролитните битки в историята на Средновековна Европа. Сблъскали се две гигантски за времето си армии, изградени на принципа "всеки мъж - войник". В решителния момент на боя армията на Василий II била ударена в гръб от гарнизона на Средец, впуснал се в преследване на обсадителите си. Обкръжената армия на Византия била унищожена до крак. Оцеляла само една арменска рота, която по незавардена от българите планинска пътека успяла да измъкне и императора.
В следващите пет години Самуил бил в зенита на славата си. До 991 г. към България без особени военни усилия били присъединени земите на днешна Централна Гърция, Сръбските княжества, крайбрежието на Далмация.
Още при един от първите удари през 992 г. е пленен отново цар Роман и хвърлен в затвор, където умира през 997 г. Едва тогава Самуил е коронясан за български цар - отново един блестящ пример за строго съблюдаване на българските закони. Титлата му, както личи от редица надписи (включително и новооткрити) е "В Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи".
През 1014 г. при един от поредните походи на Василий II в клисурата до петричкото село Ключ части от войската на Самуил са обкръжени, пленени и ослепени по заповед на императора. Едва ли са били 14-15 хиляди, както твърдят византийските хронисти. Известно е, че при редките изантийски победи хронистите винаги слагат по една нула повече зад цифрата с реалния брой на българските загуби. Защитниците на клисурата едва ли са били повече от един полк - 1500 бойци. Но при вида на ослепените си войници, доведени до крепостта Прилеп, където се намирал в момента българският цар, сърцето на Самуил не издържало и той починал от инфаркт. Погребан бил на любимото си място - църквата "Св. Ахил" на остров в т. нар. Малко преспанско езеро. На открития му преди три десетилетия от гръцки археолози гроб днес стои надпис, поставен от гръцките власти: "Гроб на Самуил - цар на България."