Разрушителната стихия на честнособсвеническия морал в повестите “Гераците” и “Земя”

&nbs ;В своята проза, посветена на българското село Елин Пелин рисува подробности от живота на селския човек. С дълбок и разтърсващ реализъм и с огромна болка на хуманист, големият писател разкрива картината на печалния залез на селската патриархална задруга, на чието място настъпва буржоазно-капиталестическия начин на живот.
     Трагичната разруха на патриархалното селско семейство под въздействието на новия частнособственически морал е представена най-вълнуващо в повестите “Гераците” и “Земя”.
     “Гераците” е повест за умиращата духовна красота на човека под натиска на вълчите закони на новия свят. Чрез трагичната участ на голямото семейство на Гераците се разкриват промените, които изменят изцяло облика на българското село в края на миналия век. Всеки един от героите в тази творба е една неповторима човешка съдба, която оставя трайни следи след себе си. От векове голямото семейство на Гераците живее задружно и щастливо, символ на което е големият кичест бор, извисил снога в големия “колкото цяла махала” двор. Опиянението от задружния труд най-ясно проличава във възторжените думи на стария Герак в ранното утро:
“Ех, че време се отваря! Пак ще се къпе
в човешка пот майката земя!”
     След смъртта на баба Марга – стопанката на този голям дом, домашният покой и разбирателството напускат семейството, сочено доскоро за пример. От всички ъгли изпълзяват като змии недоразумения, конфликти и кавги, които отравят домашната атмосфера и душата на стария Герак. Старият човек се оказва безсилен да задържи юздите на “семейната колисница и тя затрополява по камъните”. Той неможе да си обясни промените от нахлуването на новите капиталистически отношения, недоумява пред алчността на синовете си и пред егоизма и злобата на снахите си. С наивността на добър и благороден човек, когото всички селяни обичат и уважават, той с болка разсъждава:
“Любовта бяга от човешките сърца.
Хората не са вече братя...”
     Тези правдиви думи са гневна присъда над жестокия буржоазен свят, който обезчовечава хората и ги превръща в алчни и жестоки хищници. Опустошителната сила на буржоазния морал е разкрита в една чудесна образна мисъл на дядо Йордан:
“Дяволът е отворил бакалница в душите им
и търгува там с доброто и злото.”
     Над доброто старо патриархално общество побеждава злото на новия обществен строй. Опиянението от творческия труд и радостта от него са заменени с груба алчност, нечувано скъперничество и себични частнособственически идеали.
      Носител на новия морал в повестта е най-старият син на Герака – Божан. Той е художествена илюстрация на това как честнособственическия морал убива прекрасното в човека и го превръща в противен изрод. Героят  имал положителни черти – бил е цар на полето, дори и лицето му е било с цвят на прегоряло зърно. След като приема идеалите на буржоазния морал обаче, той потъпква всичко човешко у хубаво у себе си. У него помръкват радостта от труда, синовните и братските чувства. А алчността прави от Божан крадец на бащините си пари и негов морален убиец. Чрез много интересни и реалистични моменти Елин Пелин обрисува опустошителната от алчността и скъперничеството чуша на Божан. Отделил се от баща си и братята си, той огражда имота си, с треперещи ръце прибира реколтата си, гони врабците и лалугерите да не вземат и зрънце от неговото жито. Пазари се с Мишо кокошкаря, когото чака дори и в неделя за всяко яйце, а вечер с големия дюлгарски молив прави нескончаеми сметки на спечелените и ограбените от селяните пари. Той мами простите трудови селяни и заграбва по най-безчовечен начин земите им. В негово лице те виждат новия господар на селото и го ненавиждат с цялата страст на класовата си омраза и казват за него:
“Божан, Божан да е жив – той ще хване
златния дявол за опашката.”
     Една от причините  за погубването на човешката личност Елин Пелин вижда и в откъсването от труда. Докато Божан и Петър се трудят, Павел – най-малкият син на дядо Йордан напълно се откъсва от трудовия живот на село и стига до пълно израждане. Някога той е бил пъргав и “очеваден” момък с образование и надеждата на своя баща. Но животът в капиталестическия град и в буржоазната казарма го опустошава духовно. Той се покварява и постепенно се превръща в развалина. Павел е мъртъв за чистата и истинска любов на Елка и когато баща му се опитва да събуди у него поне малко човешка милост, той изпитва смъртна досада, а в душата си усеща “нещо блудкаво и пепеляво, сякаш някой е плюл в нея”. Напразно се надява старият Герак, че завръщането на Павел ще спаси семейството от гибел, защото се оказва, че и той е жив труп, който до каквото се докосне, увяхва и умира. Надеждите на дядо Йордан рухват пред неумолимите закони на обществените промени и това фактически го убива.
     Мотивът за моралнонравствената разруха на човешката личност е продължен и доразвит в повестта “Земя”. Тук вече е завършено разделението на бащиното наследство между двамата братя  Иван и Енъо, взаимоотношенията са прекрасни, докато в душата на по-малкия Енъо не започва да избуява ламтежът за още земя и богатство.
     В преследване на своята мечта да има най-големия чифлик в селото, на който двата края да не се виждат един от друг, той се превръща в истинско чудовище без никакви морални задръжки. Героят главоломно тръгва към човешката деградация. С лека ръка разваля годежа си с най-красивото момиче в селото. С богатата и зестра той реализира мечтата си, но се оказва, че щастието е далеч от него. Енъо започва да ламти за още и още земя и в тази ненаситност стига до конфликт с по-възрастния си брат – благородния и честен Иван, който го оби1а и гледа като син. Злобата и алчността го разяждат като отровни змии, загнездели се в душата му. Отдава се на постоянно пиянство и постепенно съвсем се пропива, забравяйки дом и семейство. Така той разбива и живота на обичащата го Станка, към която трябва да има поне малко благодарност за богатството, което му е донесла. Но уви.
     И най-елементарните човешки чувства напускат героя. Така той стига до най-страшното – решението да убие собствения си брат и да постигне следващата си цел. Съвсем съзнателно Енъо посяга на човешки живот, но тази крайна екзалтация го убива. Гузната съвест и застиналия урок в онемелите очи на останалия като по чудо жив Иван, той непрекъснато вижда цялата грозота на своето престъпление и не може да намери покой за разкапаната си душа. Този тъмен герой окончателно рухва, когато за да има пари за пиене, започва да продава земите си, докато става последния просяк, с когото се подиграват и най-западналите селяни. Смъртта на Енъо е своеобразна присъда на Елин Пелин над цялата обществена действителност, която убива човешките ценности със своите антихуманни закони.