Робският дом и бунтовническият път

Лите атурата на Българскити възраждане идеализира образа на дома като сакрално пространство и място на хармония.Ботев запазва тези иззаконни значения и борави с тях, но в същото време ги проблематизира и усложнява.В неговата лирика домът отново е най-интимното и съкровенно пространство за човека, но заедно с това е и робски дом - осквернен и почернен от насилника.В този смисъл оставането в дома означава приемане на робското и съобразяване с неговите унизителни регламентации.Подобен конформизъм е чужд на Ботевия лирически човек.Мъжествена и горда натура, нравствен максималист, героят на Ботев избира пътя като синоним на борбата, като знак на върховното си себепостигина и себеутвърждаване.Така бунтовническият път се превръща в нов дом за юнака, презрял робството и жертвоготовно обрича живота си пред олтара на Свободата.На пътя той преусмисля стойности като любов, омраза, подвиг, саможертва, смърт и отркива своята житейска мисия.
 В елегията “Майце си” звучи неудоволетвореността от пътя и носталгията по дома.Лирическият Аз е сред чуждото и враждебно пространство на външния свят и страда от самотата.Към драмата на сина вън от дома насочват ключовите думи и изрази “скитник...злочест”, “рани”.Той е човек на пътя, но не е удоволетворен от стойностите, които този път му предлага.
 Мечтите на героя за щастие и слава са израз на стремежа на българина към личностно себедоказване, към излизане от тъмнината на робството и поемане на пътя вън от дома.Този път обаче не предлага жадуваната алтернатива на робския дом, не е в състояние да дари просветление и да осмисли съществуването на човека.
 “Майце си” – първото Ботево стихотворение – прокарва отчетлива граница м/у лирическия Аз и другите.Още тук Азът застава в позата на своята избраническа самота:
   Весел ме гледат мили другари,
   че с тях наедно и аз се смея –
   но те не знаят, че аз веч тлея,
   че мойта младост слана попари!
 Жадуваното завръщане в света на интимното, родното, своето се оказва невъзможно и се обвързва с представата за смъртта, видяна в своя най-отблъскващ, огрубен, деестетизиран облик:
   Баща и сестра и братя мили
   аз да прегърна искам без злоба,
   пък тогаз нека измръзнат жили,
   пък тогаз нека изгния в гроба!
 Така елегията гради своите внушения за отчуждението и неразбирането на човека, поел пътя към новото, към превръщането си в личност.Осещането за трагедията на безследно отминалата младост засилва мрачните чувства.Дори родният дом, майката не могат да подкрепят и ориентират човека в търсенето на екзистенцялния път.