ЙОХАН ВОЛФГАНГ ГЬОТЕ

Й

хан Волфганг Гьоте (1749-1832) е велик поет на Германия и един от най-завършените гении на човечеството. Роден е във Франкфурт на Майн, но изучава право в Лайпциг, където преживява първото си любовно разочарование - в резултат не успява да завърши следването си и болен се завръща в родния си град. След двегодишно лечение от меланхолия и суицидни пориви (от тях се освобождава едва чрез романа си "Страданията на младия Вертер") Гьоте продължава обучението си в Щрасбург, където отново се влюбва трагично и се сближава с писателите от литературното направление "Бурни устреми". Накрая става адвокат във Франкфурт, но посвещава времето си главно на литературно творчество. Наред с вече публикуваната в Лайпциг стихосбирка "Анета" (1767) в галантния стил "рококо", Гьоте създава драмата "Гьоц фон Берлихинген" и "Вертер" (1774), а също започва работа над поемата "Фауст", която ще завърши едва в края на дните си. Славата му на поет се разнася бързо из Германия и Европа. Тя му спечелва приятелството на Ваймарския херцог Карл Аугуст, който го взима за свой съветник, а по-късно и за свой министър. Отегчен от тесногръдието на Ваймарския двор, Гьоте избягва в Италия и там написва прочутите си "Римски елегии" (1788), а когато се завръща във Ваймар, се залюбва с една цветарка, за която след осем години се оженва. Тясно приятелство го свързва с Фридрих Шилер и то трае повече от десетилетие, като оказва плодотворно въздействие и върху двамата. До сетния си миг Гьоте живее във Ваймар - там извършва и своите изследвания в областта на естествените науки, донесли му допълнителна слава. Литературното творчество на Гьоте съчетава чистотата и елегантността на стила с богато художествено въображение и с дълбоки философски идеи. Неговият живот е смятан за образец на най-хармонично развитие. Името на Гьоте още приживе достига до всички цивилизовани кътчета на земята, а възгледът му за възникването на "световна литература" намира пълно потвърждение в наши дни.

>----------------<

Световната литература на Гьоте

За Гьоте ‰световна литература" е било нещо, което тепърва е възниквало, нещо, което по-скоро би могло да се опише и развива, отколкото да му се даде дефиниция. Световната литература възниква тогава, когато отделните национални литератури се издигат над собствените си граници, отварят се за други култури и влизат в творческо, но също и критично взаимодействие с тях. Това не означава, че националните литератури трябва да се откажат от своеобразието си в полза на една-единствена, нивелираща особеностите и характерните неща глобална литература. Гьоте вижда възникващата световна литература в съвсем конкретна връзка с всички социални, цивилизаторски и икономически процеси на своето време.
Понятието ‰световна литература" предпоставя интензивното изследване на отделните национални литератури, които трябва да се разглеждат в контекста на съответните политически, културни и социални отношения. Националните литератури представляват исторически необходимо ниво на развитие, което обаче следва да бъде надмогнато: ‰Всяка истински национална поезия преминава през малък кръг, в който отново и отново се връща; затова в големи количества тя става монотонна, давайки непрестанно израз на едно и също ограничено състояние." Във всеки случай той съвсем не противопоставя рязко националните литератури на световната: националните може да са част от световната, ако зад особеностите и културното им своеобразие прозира общочовешкото. Гьоте обяснява идеята си пред Екерман с помощта на един китайски роман, който той наскоро е прочел на френски. На забележката на Екерман, че романът сигурно му изглежда много чужд, Гьоте отговоря: ‰Не толкова, колкото може да си помисли човек... Хората мислят и чувстват почти също като нас и много скоро започваш да се възприемаш като еднакъв с тях..." Би могло да се помисли, че произведения от миналото с много високи художествени качества вече принадлежат на световната литература. Но Гьоте отрича подобна класификация по отношение на въпросния китайски роман. Когато Екерман го пита дали ‰този китайски роман не е един от най-добрите", Гьоте му отговаря: ‰В никакъв случай... китайците ги имат с хиляди и са ги имали още когато нашите прадеди са живеели в горите". Значи в този естетически не толкова високо оценен роман има нещо, присъщо на всяка ‰истинска" литература, а не само характерното за световната. Тук разликата между национална и световна литература се състои в степенуването. Присъстващото малко или повече в националната литература ‰общочовешко" се засилва, националното става прозрачна повърхност, през която по-ясно прозира общото.
При всичкия си ентусиазъм обаче от идеята за бъдеща световна литература Гьоте е виждал и отрицателни аспекти. Неговите съмнения, които по-късно наистина се превръщат в проблеми на XX век, са изразени най-вече в писмата до доверения му приятел от младини Карл Фридрих Целтер. На 21 май 1828 г. Гьоте се оплаква от огромното количество информация и текстове, които е невъзможно да се прочетат: ‰...призованата от мен световна литература се изсипва върху ми и заплашва да ме удави като чирака на магьосника..." Още по-важно е опасението му, че при глобалното приближаване на културите ще се наложи посредствеността, която ще отговаря на вкуса на масата. Като пример сочи водевилите в големите парижки театри, на които подражават германците и други нации: ‰Прекаленостите, към които са принудени да прибягнат театрите в големия и пъстър Париж, вредят и на нас, които сме много далече от тази необходимост. Но това са последиците от настъпващата световна литература..." Подобно нещо е писал и преди пак на Целтер: ‰...Богатството и бързината са нещата, от които се възхищава светът и към които всеки се стреми: влакове, бързи пощи, параходи и всички възможни разновидности на комуникацията. Ето в какво образованият свят се надпреварва… да се усъвършенства и по този начин да затъва в посредственост. Това е и резултатът от общото… че една култура средна ръка става присъща на всички..." Тогава Гьоте едва ли е подозирал до каква степен ще се сбъднат опасенията му. Надеждите му са били свързани с малка група ‰сериозни и наистина кадърни" хора, ‰които да изхождат от постигнатия и оттам да работят за истинския прогрес на човечеството".
Концеппцията на Гьоте за поезията на Балканите би трябвало да се разглежда в рамките на концепцията му за световна литература. Но с балканска поезия той се е занимавал много по-рано. Свидетелство за това е преработката му на една балада, чието заглавие звучи приблизително така: ‰Плачът на жените на Асан Ага". Тя е взета през 1774 г. от главата ‰За обичаите на морлаките" в книгата ‰Пътешествие из Далмация" на италианския природоизпитател Алберто Фортис. Вероятно преработката на Гьоте датира от 1775 г. През 1814 г. основателят на модерния сърбохърватски литературен език Вук Караджич изпраща на Гьоте екземпляр от сбирката си ‰Малка словенско-сръбска песнопойка", в която има и оригинала на ‰Плачът на жените на Асан Ага". През 1815 г. чрез майор фон Хакстхаузен Гьоте се запознава със сбирката от новогръцки народни песни на Джърси Копитар. Но интензивните му занимания с поезията на Балканите започват едва през двайсетте години. Това се дължи, от една страна, на силното общо съчувствие към освободителните борби на гърците срещу турците; от друга, по онова време се възобновява интересът му към народното творчество, което той изучава през младостта си под влияние на Хердер. Но сега на народното творчество той гледа като на характерен израз на различните национални литератури (и така подготвя идеята си за световната литература). През 1822 г. Жан Александър Бюшон му изпраща френските си преводи на новогръцки песни. Гьоте подбира част от тях и ги превежда на немски. Те излизат в списанието му като ‰Новогръцко-епирски героически песни". Това са песни от последните десетилетия, в които се възпяват подвизите на героите от освободителните борби срещу турците. Малко по-късно следва стихотворението ‰Харон", което Гьоте оценява много високо заради мрачнопоетичната му образност. През 1825 г. той написва поредица от много свободни преработки на новогръцки любовни песни отново по френски преводи, които излизат през 1827 г. под заглавие ‰Новогръцки любовни куплети".
От славянската поезия на Балканите Гьоте е познавал най-добре сръбските народни песни, макар че е полагал много усилия да се сдобие с песни и от други балкански народи. Сръбски песни първо му изпраща Вук Караджич, после Якоб Грим, преводачката Терезе фон Якоб, преводачът Вилхелм Герхард и др. Той е положил усилия да бъде преведена на немски и ‰Сербианка" на бореца за свободата на Сърбия Симеон Милотинович, който лично се е обърнал към него. В ‰Изкуство и древност" Гьоте публикува извадки от различните преводи, например ‰Вграждането на Скутари", ‰Делба на двама братя", ‰Смъртта на Марко Кралевичи", ‰Болестта на принц Муйо" (* Скутари е албанско име, а Муйо е герой от босненските народни песни… бел. пр.) и др., чиято тематика е характерна не само за сръбските предания, но изобщо за целия южнославянски регион. Публикациите са били придружени със статии за сръбската и новогръцката поезия. Най-обширната и значима от тях е ‰Сръбски песни" от 1924 г. Тя започва с общи разсъждения върху народното творчество, в което се прави разлика между предаваните устно и свързани с определени мелодии песни и записаната поезия. Гьоте ги оценява по различна скала. От изпетите стихове се очаква само някакво общо настроение, чувство на задоволство, на размекване или неизживян копнеж, ‰...видим ли обаче такива стихове, написани или дори напечатани пред себе си, ще ги оценим високо само ако те завладеят и духа, и разума ни, и въображението, и спомените ни; ако непосредствено и съдържателно ни предадат своеобразието на една първична народност; ако ясно и отчетливо извикат пред вътрешния ни взор местните особености, с които е свързана ситуацията и произхождащите от нея взаимоотношения". Той смята, че според тези критерии сръбските (тук споменава и новогръцките) песни и балади са едни от най-добрите образци на народното творчество. По-нататък в статията следва преглед на миграционните движения на сърбите и на други народи на Балканите, взаимоотношенията им със съседите, описание на природата, упоменаване на исторически събития, опит за тематична класификация на стихотворенията в историческа хронология. Според Гьоте от двата основни тематични кръга… героическия епос и любовните песни, по-скоро вторите (55 от които скицира тематично) отговарят на представата му за общочовешкото. За тях в ‰Сръбски песни" пише: ‰Любовните песни, които обаче човек трябва да вземе накуп, а не поотделно, за да им се наслади и да ги оцени, са изключително красиви; те говорят преди всичко за безрезервното и пълно удовлетворение на обичащите се един от друг и същевременно са остроумни, духовити; умело обяснение, от едната или от двете страни, изненадващо и развеселяващо; умно и смело се преодоляват препятствия, за да се стигне до жадуваното притежание; затова пък мъката от болезнено възприеманата раздяла се уталожва с перспективи, които минават отвъд смъртта".
Героическият епос обаче се тълкува в неговия национален, културен и исторически контекст. Според Гьоте той е израз на характерните качества на сърбите, свидетелство за степента им на развитие, за техния отчасти още езическо-магически светоглед и митично обяснение на света, което още не било напълно изчезнало поради по-късното приемане на християнството. Гьоте прави характеристики на герои като Марко и Богдан. Въпреки високата си оценка за тези песни той ги поставя в определени граници… очертани най-ясно в едно съчинение, което не е публикувал: ‰Източнонационалното е твърдо, сурово, опако; дори най-добрите семейни отношения скоро се разпадат в омраза и партизанщина... Мъртъвци стават от гроба и отиват при други възкръснали мъртъвци; тук-таме се мяркат и ангели, но картината е безутешна и никъде няма свободен и идеален поглед. Вместо това откриваме един абсолютно чудовищен герой (Марко!); казано с две думи, той е човек, в когото, колкото и упорито да се взираме, с нищо не може да ни вдъхнови. Една нещастна мавърска принцеса тайно го утешава в тъмницата с благи думи; освобождава го и избягват заедно през нощта, натоварени със съкровища; той нежно я прегръща в тъмнината. На сутринта обаче вижда черното лице и ослепително белите зъби, и без да се колебае, изважда сабята и ’ отсича главата, която пък после продължава да му отправя упреци. Манастирите и църквите, които след това основава в разкаянието си, трудно биха могли да го помирят с бога и с потресените ни духове".
Всъщност това, което е липсвало на Гьоте и в други национални литератури, е не само повече човечност у героите им, но и ‰свободния и идеален поглед" отвъд собственото положение и граници.
Едно негово изискване за консолидирането на световната литература е било националните литератури да се изучават такива, каквито са, без чуждото и странното в тях да се напасва към вкуса на публиката… нещо, което съвсем не е било характерно за времето. Той е съставил своего рода ‰педагогическа програма" за възприемане на чужди национални литератури: ‰Можем да предположим, че немците, както и образованата чужда публика, няма по сантиментален начин да възприемат обстоятелствата, които изглеждат ексцентрични за култивирания свят... Не. Иска ни се да се осмелим да идем при онези сърби в техните сурови земи и то така, като че ли това става преди неколкостотин години, като че ли го правим лично да обогатим въображението си с техния свят, за да бъдем по-способни на свободна преценка."
Виждал ли е Гьоте в ‰световната литература", разглеждана като приближаване, като по-добро разбирателство между народите шанс за ‰световния мир"? Тук само ще цитирам: ‰Една наистина всеобща търпимост ще бъде постигната най-сигурно, ако престанем да преследваме особеното в отделните хора и народности, ако се държим за убеждението, че истинските постижения се отличават по това, че принадлежат на цялото човечество."
Мюнхен