Помагало за успешна матура - ИВАН ВАЗОВ - ВЪПРОС № 41 ОТ МАТУРАТА

рословутият 41-ви въпрос от матурата е задачата за съставяне на аргументативен текст. За нея се знаят две неща: 1) че носи най-много точки на изпита ; и 2) че почти никой не е наясно в какво точно ще се състои тя.

Казано накратко от зрелостниците се очаква в рамките на 4 страници да интерпретират литературно произведение (или откъс от него). В изпитната програма са включени общо 98 текста, така че на първо време е хубаво да прочетете основните неща, които се изучават в 11. и 12. клас.

В няколко поредни статии ще ви представим примери за разработки, изготвени специално по модела на 41-ви въпрос от матурата.  

ИВАН ВАЗОВ
 
По-голямата част от творчеството на Вазов е създадена по външни подбуди ­ съдбоносните  събития в предосвобожденското време и в новата национална история. Жанровото  разнообразие на текстовете му е израз на желанието на твореца да открие различни ракурси към родното, да го осмисли в светлината на съвременни и класически понятия и модели. В лирика и проза Патриарха на българската литература гради поетическа история на националните съдбини.

Вазовата концепция за родното обхваща различни негови измерения ­  природа и история, създава често една утопия ­  противоположност на конфликтния социален свят. Родното е и етически кодекс, изискващ всеотдайно служене, и героичен пантеон, съпоставим с великите в световната история, то е отстоявана колективна ценност в несекващи изпитания на културно строителство, освободително движение, въстания и войни, но е и заплашено от етически разпад в следосвобожденската епоха. Родното е проблематична същност  и едновременно с това абсолютна ценност. То  живее чрез словото и е вечно като него. Стремежът да конструира целостта на родното, осмисляйки минало, настояще и бъдеще, определя и творческата позиция на Вазов ­ “свидетел и съдник на епохата” (М. Цанева). А  естетическата мяра, с която той оценява себе си като творец, е ангажираността със значимото за нацията и равносметката, че творчеството му е своеобразен летопис на преживяното от общността в съдбовни времена.

 “ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО! КАК ХУБАВО СИ ТИ!”
 
Човекът и родината ­ срещи и разминавания          

Вазовата концепция за родното въплъщава както възрожденски, така и модерни представи, обхваща различни измерения: природа и история, национален живот и героика, бит и народопсихология, колективни нагласи и индивидуален поглед. В текстовете на българския класик родното определя етическите и естетическите норми на българския човек, свързани със самоосъзнаването на моралния дълг и с избор на пътя към самоосъществяване. Разбирането за съдържанието на житейските жестове и усетът за красиво също произтичат от идентификацията на родното. То е осъзнавано като  устойчив непроменлив свят на ценностното, но и често е представяно като пространство на прехода между различни епохи, тревожно променящ ценностните ориентации. Пространство на социални конфликти и на нравствена криза, родното е свят, с който Вазовият лирически човек остава винаги духовно свързан, въпреки раздвоението между възхитеното превръщане на България в утопия и горчивината от разкриването на тъмните страни.

С тези представи за нееднозначността на своето се свързва и стихотворението “Отечество любезно, как хубаво си ти!” То продължава възрожденската традиция на митологизирането на България като рая на земята, но разкрива и нови измерения на отношенията между човек и родина. Реторическата стратегия на творбата се гради върху антитезата между красотата, плодородието, пищността на българската природа и нейната недооцененост от общността.

Първите три строфи са възхвала на отечеството, разгърната с обичайната за одически текст реторика ­ обръщения, въпроси, градация, плеонастични конструкции, хиперболизация. На принципа на контраста и антитезата четвърта и пета строфа разкриват друг поглед към прекрасната родина, изобличавайки парадокса на отчуждението от своето. Възхвалата и гневът, полемиката и сатиричното изобличение са аспекти на текста, които го свързват както с жанра на одата, така и с този на гражданската елегия.

Будителският призив на лирическия говорител внушава, че е честит този, който има такава родина, но и че е срамно, ако не го разбира, ако примитивният практицизъм прави невъзможна естетическата наслада, чистата радост и  духовната връзка с отечеството. В своята средищна част ­ III строфа ­ текстът препотвърждава възрожденската митологема за българския Едем, но и променя този образ, защото природното лице е някак странно невидимо за българския човек, който сякаш сам се е прогонил от рая. Ако в миналото робството е адът, в който е поместен раят на родното, то настоящето, времето след Освобождението, очертава нов парадокс ­ на една друга отнетост на отечеството, на особена разлъченост на българина от своето ­ заради неосъзнаване и слепота за ценностното. Затова още първата строфа чрез метафориката на “погледа” настоява върху преоткриването на своето и очертава границите между “небето безкрайно” и  земята, сбрала “всички блага и дарове”. Преходът от обобщението за нагледното (небе, земя) към детайлизацията на природните форми във II строфа, е демонстрация на способността да се вижда неизчерпаемостта на родното, защото се обича. Но перспективата е и обърната ­ опознаването, вглеждането в пейзажите, които са картинна галерия на природната одареност, е и изживяване на любовта, за която отечеството е “достойно”.

В IV строфа сюжетът за “погледа” се доразгръща с догадките за невидяното все още, за неизбродимите скрити светове на родното, за ненамерените му богатства и неразгадани тайни...

Продължението на тази тема, както и пълен набор от разработки по всичките 98 произведения, включени в изпитната програма за матурата, можете да намерите само в „Българска литература за матура” от София Тодорова и Иван Велчев, книжка четвърта от поредицата „Успешна матура” на ИК „Кръгозор”.