air_soul
11-25-2005, 14:43
С всеки дъх, с всеки удър на сърцето през нас преминава животът с цялата си загадачност.Всеки ден още с първите лъчи на слънцето, отваряйки очи се сблъскваме с неговата сила, с проблемите си, със самите нас...
Отчаянието, загубата на надежда, фалша, пошлостта и лицемерието са се превърнали в наши неизменни спътници.И като пиявици изпиват силите ни, енергията ни...
Основите на човешкият свят са вече разклатени, като основите на човешката психика, но никой не се спира в забързаното си ежедневие, във всекидневните се грижи да погледне, камо ли да поправи течащия покрив на старата къща, та макар и самият той да се намира под него и да усеща студения капки дъжд щом завали.Вече не любовта, а злобата задвижва света, определя човешките ценности и морал.Човек не може, а и не иска да баде чатс от този свят, в който понятията за добро и лошо, за правилно и грешно са тотално объркани и преплетени.Но и си намира хиляди причини и извинения да избяга, защото чувства, че не може да го промени...но не светът променя хората, а хората променят света, затова за да променим живота си, трябва да променим себе си.Човешкото същество е чисто и просто мисли и чувства и когато тези мисли и чувста бъдат в хармония, то тогава човекът е в хармония със себе си и с лекота подрежда живота си.Необятните пространства на човешките способностти предлагат хиляди възможности, но от нас зависи дали ще успеем да стигнем до тях.Все повече хора усещат хаос в душите си, сякаш те са една огромна стая пълна с най-различни бонбони, с най-различен вкус.И тези бонбони са разбъркани, а ние, ние трябва да ги подредим, но проблема не е колко време ще ни отнеме, а колко време ще се чудим от кой бонбон да започнем...И макар че искаме да избягаме от действителността, колкото повече бягаме, толкова повече пропадаме в собствената си бездна...Очите ни гледат, но нищо не виждат, сърцата ни търсят, но нищо не намират.Няма да пиша за любовта...или по-скоро за любовта като цяло.Тя ни е нужна и макар много хора да твърдят, че искат да бъдат сами, то те лъжат.Никой не иска да бъде сам, да чувства самотата пропита във всяка една част от ежедневието му...но ние грешим, използваме се, нараняваме се...защо?Защото търсим себе си в любимият човек,защото търсим своето щастие в другия,а то е в самите нас.Щастието е във всеки от нас от най-младия до най-стария,от най-добрият до най-лошият.Любовта е като крадец, но щом влезе в сърцата ни, то когато си тръгва оттам, трябва да я научим да не взима нищо, дори напротив-да оставя аромат на рози и усещането, че все още сме живи...
Всеки човек живее в два свята.Единият е истинският,реалният свят,в който тои всеки ден търси своето място, а когато го намери, ако въобще успее, не спира да се бори за него.Другият е неговият собствен свят.Там той се чувства на мястото си и няма нужда всеки ден да хаби енергия, за да го запази.Не винаи контрастът между реалност и въображение е прекалено ярък.Зависи от това, колко е постигнал един човек в живота си и колко големи са мечтите му.
Отчаянието, загубата на надежда, фалша, пошлостта и лицемерието са се превърнали в наши неизменни спътници.И като пиявици изпиват силите ни, енергията ни...
Основите на човешкият свят са вече разклатени, като основите на човешката психика, но никой не се спира в забързаното си ежедневие, във всекидневните се грижи да погледне, камо ли да поправи течащия покрив на старата къща, та макар и самият той да се намира под него и да усеща студения капки дъжд щом завали.Вече не любовта, а злобата задвижва света, определя човешките ценности и морал.Човек не може, а и не иска да баде чатс от този свят, в който понятията за добро и лошо, за правилно и грешно са тотално объркани и преплетени.Но и си намира хиляди причини и извинения да избяга, защото чувства, че не може да го промени...но не светът променя хората, а хората променят света, затова за да променим живота си, трябва да променим себе си.Човешкото същество е чисто и просто мисли и чувства и когато тези мисли и чувста бъдат в хармония, то тогава човекът е в хармония със себе си и с лекота подрежда живота си.Необятните пространства на човешките способностти предлагат хиляди възможности, но от нас зависи дали ще успеем да стигнем до тях.Все повече хора усещат хаос в душите си, сякаш те са една огромна стая пълна с най-различни бонбони, с най-различен вкус.И тези бонбони са разбъркани, а ние, ние трябва да ги подредим, но проблема не е колко време ще ни отнеме, а колко време ще се чудим от кой бонбон да започнем...И макар че искаме да избягаме от действителността, колкото повече бягаме, толкова повече пропадаме в собствената си бездна...Очите ни гледат, но нищо не виждат, сърцата ни търсят, но нищо не намират.Няма да пиша за любовта...или по-скоро за любовта като цяло.Тя ни е нужна и макар много хора да твърдят, че искат да бъдат сами, то те лъжат.Никой не иска да бъде сам, да чувства самотата пропита във всяка една част от ежедневието му...но ние грешим, използваме се, нараняваме се...защо?Защото търсим себе си в любимият човек,защото търсим своето щастие в другия,а то е в самите нас.Щастието е във всеки от нас от най-младия до най-стария,от най-добрият до най-лошият.Любовта е като крадец, но щом влезе в сърцата ни, то когато си тръгва оттам, трябва да я научим да не взима нищо, дори напротив-да оставя аромат на рози и усещането, че все още сме живи...
Всеки човек живее в два свята.Единият е истинският,реалният свят,в който тои всеки ден търси своето място, а когато го намери, ако въобще успее, не спира да се бори за него.Другият е неговият собствен свят.Там той се чувства на мястото си и няма нужда всеки ден да хаби енергия, за да го запази.Не винаи контрастът между реалност и въображение е прекалено ярък.Зависи от това, колко е постигнал един човек в живота си и колко големи са мечтите му.