04-10-2006, 16:12
вижте, имам нещо като проблем. не мога да говоря с никого когото познавам по-въпроса. опитвала съм се, но всички блокират темата като казват айде да не мислим за подобни неща, рано ни е. и колкото и глупаво да ми се стори, да пиша тук, в някакъв си форум, където хората си говорят за пъпчици по пишките и това дали да се целуваш с брекети е опасно. просто искам да споделя едно мое терзание..
искам да имам дете. просто искам да имам дете. а съм на 18. мисълта за дете на такава възраст не е изключена. но.. при мене друго. като че ли съм обсебена от това. чудих се каква е причината. измислих много такива. но като че ли нито една от тях не ме оправдава. в смисъл, дори и да си обясна, т.е да си измисля обяснение, не спирам да мисля по този начин...
не искам да вържа приятеля ми за мене. обичам го,заедно сме от много време, но съм си представяла бебе не само от него. в смисъл не винаги бащата е той, когато мисля за това. знам, че той не иска, затова не бих му го причинила.
вижте, не съм психопатка. не съм и момиче, което е узряло преждевременно и затова си мисли за деца. аз съм една пикла, която още самата е дете понякога. не съм имала трудности досега в живота си(пупу да чукам на дърво). понякога си мисля даже, че не съм намерила себе си, страшно объркана съм, незнам боли ли ме или ме сърби,ли ме.. държа се детински .. но понякога, когато съм настроена по философски, и се опитвам да си обясна желанието за дете така, решавам, че ако забреенея това ще ми помогне да порасна.. друг път си го обяснявам с желанието ми да обгрижвам някого.. също и понякога си мисля, че търся предизвикателство, че искам приключение.. живота ми до момента винаги е бил подреден, имала съм всичко, от което имам нужда. но съм живяла в коловоза, който са направили мойте родители. друг път и това си мисля.. че е от бунтарство..но няма против ккаво да се бунтувам.. или просто е някаъв пубертетски изблик..(на 18 се смята, че трябва да ми е минал :lol: ) и дори да намирам обяснение, дори да си давам сметка, че ако е така е глупаво и рано да си мисля за дете, все още го искам.
на 18 не съм малка. имам приятелки, които майките им са ги родили на по 18.19 години.. понякога си въобразявам, че чувам часовник, който ми казва, че може нещо да ми се случи и ако сега не получа дете, никога повече няма да мога. това ме навежда на следващата ми мисъл, колко ме е страх от и колко не у/одобрявам абортите. страх ме е, че ако ми се наложи, мога да остана стерилна. не удобрявам, не от религиозни причини, защото никак не съм религиозна, ами от мои собствени разбирания за природа, съдба и тн. няма да изпадам в подробности.
сигурно не съм единствената, която се замисля за деца.. но това че почвам ТОЛКОВА да го обмислям..ме стряска.. не защото си мисля, че имам психически проблем... ок, да речем забременя.. но на детето нещо не му е наред.. трябва му повече отколкото любовта, само която мога да му дам в момента. а дори да е съвсем здраво, знам, че ще му трябва повече от гола любов.. няма да е лесно. но и знам, че любовта ме е карала да се справя с много неща, и като че ли понякога се въобразявам, че едно бебе ще ми даде отговорите на всичките ми въпроси.. завиждам на жените, които наскоро са родили, или дори като гледам филми. винаги плача на моментау когато дадат бебето в ръцете на майката за първи път. погледите изпълнени с любов..(актрисите добре го пресъздават)..
последния път, когато разкрих малко от това което написах тук, на една позната, тя каза , че ми е фикс идея да имам дете.. не. мисля за това отдавна. на няклко пъти са ми се случвали гафове по време на секс.. първите няколко пъти мисълта, че може да съм бременна ме ужасяваше, защото и бях сравнително малка, около 15. но с всеки път изминал път се приближавах до извода, че ако забременея, ще искам да задържа детето. да ви споделя и следното.. майка ми винаги ме е убеждавала, че трябва да имам деца, като имам мъж, работа и бла бла .. обичайните глупости.. но не решава ли всеки сам кога иска да има деца. някои искат да са подсигурени, някои като мене си казват.. когато стане, тогава.. и това и децата не е ли и като с секса.. продължение на държенето за ръчичка в детската градина? всеки трябва да реши кога да направи следващата стъпка. но работата е там, че не се виждам например с по възрастен мъж, който има работа и би бил готов да има деца с мен. а момчетата около мойта възраст.. нищо не ги стряска повече от това. не мога да кажа на приятеля си.. искам дете от теб :lol: не мога да кажа на майка ми.. мамо, искам дете. дори и да забременея случайно как да им обясна.. няма да правя аборт !и това е то.. точка!
и още нещо.. не се ОПИТВАМ да забременея.. в смисъл.. не си прекъсвам противозачатъчните нарочно и когато се наложи, винаги съм си пила постинора.. но го правя без желание..в смисъл.. първо не обичам лекарства, второ искам дете, но до там вече бях стигнала :lol:
хора.. последно.. имма още какво да пиша.. но се съмнявам, че някой ще се хване да прочете всичко. а и .. написаното.. мога да го определя като.. безформена сива буца, изплюта от потока от мисли които се вихрят в главата ми. :lol:
искам да имам дете. просто искам да имам дете. а съм на 18. мисълта за дете на такава възраст не е изключена. но.. при мене друго. като че ли съм обсебена от това. чудих се каква е причината. измислих много такива. но като че ли нито една от тях не ме оправдава. в смисъл, дори и да си обясна, т.е да си измисля обяснение, не спирам да мисля по този начин...
не искам да вържа приятеля ми за мене. обичам го,заедно сме от много време, но съм си представяла бебе не само от него. в смисъл не винаги бащата е той, когато мисля за това. знам, че той не иска, затова не бих му го причинила.
вижте, не съм психопатка. не съм и момиче, което е узряло преждевременно и затова си мисли за деца. аз съм една пикла, която още самата е дете понякога. не съм имала трудности досега в живота си(пупу да чукам на дърво). понякога си мисля даже, че не съм намерила себе си, страшно объркана съм, незнам боли ли ме или ме сърби,ли ме.. държа се детински .. но понякога, когато съм настроена по философски, и се опитвам да си обясна желанието за дете така, решавам, че ако забреенея това ще ми помогне да порасна.. друг път си го обяснявам с желанието ми да обгрижвам някого.. също и понякога си мисля, че търся предизвикателство, че искам приключение.. живота ми до момента винаги е бил подреден, имала съм всичко, от което имам нужда. но съм живяла в коловоза, който са направили мойте родители. друг път и това си мисля.. че е от бунтарство..но няма против ккаво да се бунтувам.. или просто е някаъв пубертетски изблик..(на 18 се смята, че трябва да ми е минал :lol: ) и дори да намирам обяснение, дори да си давам сметка, че ако е така е глупаво и рано да си мисля за дете, все още го искам.
на 18 не съм малка. имам приятелки, които майките им са ги родили на по 18.19 години.. понякога си въобразявам, че чувам часовник, който ми казва, че може нещо да ми се случи и ако сега не получа дете, никога повече няма да мога. това ме навежда на следващата ми мисъл, колко ме е страх от и колко не у/одобрявам абортите. страх ме е, че ако ми се наложи, мога да остана стерилна. не удобрявам, не от религиозни причини, защото никак не съм религиозна, ами от мои собствени разбирания за природа, съдба и тн. няма да изпадам в подробности.
сигурно не съм единствената, която се замисля за деца.. но това че почвам ТОЛКОВА да го обмислям..ме стряска.. не защото си мисля, че имам психически проблем... ок, да речем забременя.. но на детето нещо не му е наред.. трябва му повече отколкото любовта, само която мога да му дам в момента. а дори да е съвсем здраво, знам, че ще му трябва повече от гола любов.. няма да е лесно. но и знам, че любовта ме е карала да се справя с много неща, и като че ли понякога се въобразявам, че едно бебе ще ми даде отговорите на всичките ми въпроси.. завиждам на жените, които наскоро са родили, или дори като гледам филми. винаги плача на моментау когато дадат бебето в ръцете на майката за първи път. погледите изпълнени с любов..(актрисите добре го пресъздават)..
последния път, когато разкрих малко от това което написах тук, на една позната, тя каза , че ми е фикс идея да имам дете.. не. мисля за това отдавна. на няклко пъти са ми се случвали гафове по време на секс.. първите няколко пъти мисълта, че може да съм бременна ме ужасяваше, защото и бях сравнително малка, около 15. но с всеки път изминал път се приближавах до извода, че ако забременея, ще искам да задържа детето. да ви споделя и следното.. майка ми винаги ме е убеждавала, че трябва да имам деца, като имам мъж, работа и бла бла .. обичайните глупости.. но не решава ли всеки сам кога иска да има деца. някои искат да са подсигурени, някои като мене си казват.. когато стане, тогава.. и това и децата не е ли и като с секса.. продължение на държенето за ръчичка в детската градина? всеки трябва да реши кога да направи следващата стъпка. но работата е там, че не се виждам например с по възрастен мъж, който има работа и би бил готов да има деца с мен. а момчетата около мойта възраст.. нищо не ги стряска повече от това. не мога да кажа на приятеля си.. искам дете от теб :lol: не мога да кажа на майка ми.. мамо, искам дете. дори и да забременея случайно как да им обясна.. няма да правя аборт !и това е то.. точка!
и още нещо.. не се ОПИТВАМ да забременея.. в смисъл.. не си прекъсвам противозачатъчните нарочно и когато се наложи, винаги съм си пила постинора.. но го правя без желание..в смисъл.. първо не обичам лекарства, второ искам дете, но до там вече бях стигнала :lol:
хора.. последно.. имма още какво да пиша.. но се съмнявам, че някой ще се хване да прочете всичко. а и .. написаното.. мога да го определя като.. безформена сива буца, изплюта от потока от мисли които се вихрят в главата ми. :lol: