08-15-2007, 18:51
През целия ми живот най-много ме е наранил биологичният ми родител (т.нар. баща). Нашите са разделени, но не мисля, че това е от голямо значение - дори да не бяха, той нямаше да е повече Човек....Няма да навлизам в подробности, не е и нужно. Ето само 1 пример: в разговор по телефона, когато бях на 10, ми каза "Ако обичаш, махни ми се от живота." Очарователно, нали? :lol: :lol:
Днес ми се наложи да разговарям с него за двайсетина минути. успях да му кажа в очите нещата, с които толкова много ме е засегнал - че през всичките години за него бях "предмет", с който да се забавлява, когато поиска да се прави на баща, че реално ме е изоставил още преди да се родя, не е подходящ за приза "баща-мечта", ако ме разбирате.....Както и да е. Без истерии, с леден глас му обясних как именно защото ме е наранил, защото нито веднъж не се е извинил за обидите си, не желая да имам нещо общо с него. Никога вече.
Получих извинение с половин уста.
Когато се прибрах вкъщи...хм, изплаках си очите. Срещите с него винаги ме разстройват, предполагам, че той е моята "първична рана".
Но няма значение. Сълзите, размазаната спирала (ужасна гледка, хахха), болката...те са неизбежни, нямам избор - рано или късно намират проявление. Но имах избор - да проявя достойнство, да защитя себе си пред него..Може би това трябва да е все някакво успокоение, нали?
Може би това, което ще кажа, щее просто един напълно ненужен съвет, но може и да помогне на някой: Изблиците на чувства са неизбежни. Но тези, които ни нараняват, не заслужават да ни видят ранени, съсипани....Заслужават пред тух да се изправи един човек, който защитава себе си и своите позиции, човек, когото не могат да наранят. Дори това да е малко или много игра.
ПП Съжалявам, за грешките при набиране...Ноктите ме мъчат :lol:
Днес ми се наложи да разговарям с него за двайсетина минути. успях да му кажа в очите нещата, с които толкова много ме е засегнал - че през всичките години за него бях "предмет", с който да се забавлява, когато поиска да се прави на баща, че реално ме е изоставил още преди да се родя, не е подходящ за приза "баща-мечта", ако ме разбирате.....Както и да е. Без истерии, с леден глас му обясних как именно защото ме е наранил, защото нито веднъж не се е извинил за обидите си, не желая да имам нещо общо с него. Никога вече.
Получих извинение с половин уста.
Когато се прибрах вкъщи...хм, изплаках си очите. Срещите с него винаги ме разстройват, предполагам, че той е моята "първична рана".
Но няма значение. Сълзите, размазаната спирала (ужасна гледка, хахха), болката...те са неизбежни, нямам избор - рано или късно намират проявление. Но имах избор - да проявя достойнство, да защитя себе си пред него..Може би това трябва да е все някакво успокоение, нали?
Може би това, което ще кажа, щее просто един напълно ненужен съвет, но може и да помогне на някой: Изблиците на чувства са неизбежни. Но тези, които ни нараняват, не заслужават да ни видят ранени, съсипани....Заслужават пред тух да се изправи един човек, който защитава себе си и своите позиции, човек, когото не могат да наранят. Дори това да е малко или много игра.
ПП Съжалявам, за грешките при набиране...Ноктите ме мъчат :lol: