houseofpain
12-16-2011, 20:12
Здравейте!
Често чета форума, но рядко пиша коментари. Както и да е мисля, че това не е от голямо значение.
Моята история започна април месец. Запознах се с едно момче.Бяхме просто познати, аз харесвах един от най-добрите му приятели. Не мислех, че ще се получи нещо между нас изобщо. Приемах го просто като познат. След месец някъде започнахме да се прибираме и да отиваме заедно на училище. Учим на едно място, само където той е с две години по-голям. Та както и да е. Прибирахме си се заедно. Сприятелихме се. Един ден, три месеца след запознанството ни, за пръв път се срещнахме ей така само двамата, след училище. Тогава разбрах, че ме харесва. Случваха се там разни работи, но аз го приемах само като приятел. Или поне така си мислех. Той ми говореше много мили неща. Например ''погледът ти е най-вдъхновяващото нещо, което съм откривал последните 2-3 месеца, преди това просто не съм го бил открил'', " наложи се да успокоявам сърцето си малко след като се разделихме" или "никога не съм полудявал толкова по друго момиче, ще те помня като съществото, което ми даде да разбера, че все още има невинни, прелестни, нежни, създания като теб". Давам тези примери, защото за тях съм абсолютно сигурна, че беше искрен. И помня моментите до всяка малка подробност. Та целунахме се, три пъти. Тогава се влюбих в него. Но не го разбрах на време. Имаше нещо, което ме спираше да съм с него. Разбих сърцето му. Два пъти. Беше съсипан. Аз също страдах, много. Дойде лятото, загубихме съвсем връзка.Няколко пъти се свързах с него де. Осъзнавах, че ми липсва много. Започнахме училище, видяхме се. Той ми каза, че още има чувства към мен, че нищо не се е променило. Беше искрен. Това беше хубавото на отношенията ни, и двамата бяхме искренни. Проблема беше, че не знаех какво искам. Знаех, но не го осъзнавах. Не исках да го приема. Накрая го приех... обичам го. Най-накрая го осъзнах.
Вече исках да поговоря с него за това. Знаех, че нищо не мога да очаквам. Само, че не очаквах и това, което той направи. Наговори думи, които съм обедена, че не мисли. Казах му, че го обичам. Всъщност не успях да му го кажа очи в очи, защото той не искаше да говори с мен. По телефона не можах да се свържа и затова му го написах. Нищо не отговори. Мина седмица от тогава. Той ме отбягва, както ме отбягваше, когато аз го нараних. Вместо да дойде и да ми каже всичко очи в очи, както направих аз, когато той ме искаше, започна да предава по един мой приятел. Харесвал ме, но аз съм го била отрязала два пъти, нямало да ми пада на колене и дрън дрън. А аз не искам да ми пада на колене искам просто да поговоря с него.
Та какво да правя? Просто трябва да поговоря с него.
Често чета форума, но рядко пиша коментари. Както и да е мисля, че това не е от голямо значение.
Моята история започна април месец. Запознах се с едно момче.Бяхме просто познати, аз харесвах един от най-добрите му приятели. Не мислех, че ще се получи нещо между нас изобщо. Приемах го просто като познат. След месец някъде започнахме да се прибираме и да отиваме заедно на училище. Учим на едно място, само където той е с две години по-голям. Та както и да е. Прибирахме си се заедно. Сприятелихме се. Един ден, три месеца след запознанството ни, за пръв път се срещнахме ей така само двамата, след училище. Тогава разбрах, че ме харесва. Случваха се там разни работи, но аз го приемах само като приятел. Или поне така си мислех. Той ми говореше много мили неща. Например ''погледът ти е най-вдъхновяващото нещо, което съм откривал последните 2-3 месеца, преди това просто не съм го бил открил'', " наложи се да успокоявам сърцето си малко след като се разделихме" или "никога не съм полудявал толкова по друго момиче, ще те помня като съществото, което ми даде да разбера, че все още има невинни, прелестни, нежни, създания като теб". Давам тези примери, защото за тях съм абсолютно сигурна, че беше искрен. И помня моментите до всяка малка подробност. Та целунахме се, три пъти. Тогава се влюбих в него. Но не го разбрах на време. Имаше нещо, което ме спираше да съм с него. Разбих сърцето му. Два пъти. Беше съсипан. Аз също страдах, много. Дойде лятото, загубихме съвсем връзка.Няколко пъти се свързах с него де. Осъзнавах, че ми липсва много. Започнахме училище, видяхме се. Той ми каза, че още има чувства към мен, че нищо не се е променило. Беше искрен. Това беше хубавото на отношенията ни, и двамата бяхме искренни. Проблема беше, че не знаех какво искам. Знаех, но не го осъзнавах. Не исках да го приема. Накрая го приех... обичам го. Най-накрая го осъзнах.
Вече исках да поговоря с него за това. Знаех, че нищо не мога да очаквам. Само, че не очаквах и това, което той направи. Наговори думи, които съм обедена, че не мисли. Казах му, че го обичам. Всъщност не успях да му го кажа очи в очи, защото той не искаше да говори с мен. По телефона не можах да се свържа и затова му го написах. Нищо не отговори. Мина седмица от тогава. Той ме отбягва, както ме отбягваше, когато аз го нараних. Вместо да дойде и да ми каже всичко очи в очи, както направих аз, когато той ме искаше, започна да предава по един мой приятел. Харесвал ме, но аз съм го била отрязала два пъти, нямало да ми пада на колене и дрън дрън. А аз не искам да ми пада на колене искам просто да поговоря с него.
Та какво да правя? Просто трябва да поговоря с него.