euro21bg
10-21-2012, 19:28
Поредният глупак с неговата история и безумното си държание:
Седя и се чудя от къде по дяволите да започна , как да споделя това което искам да споделя така че поне един човек да го прочете от начало до край. В крайна сметка няма никакво значение дали някой ще го направи , защото не търся съвет , пределно ясно ми е какво трябва да направя , но не го правя ... защо ? Много хубав въпрос , постоянно си го задавам и все не успявам да си отговоря подобаващо на него.
Аз съм мъж на 22 години (води се че съм мъж , в доста отношения се държа като такав , но понякога осъзнавам , че съм просто едно пораснало дете ). Като цяло съм много усмихнат човек. Колкото и гадно да ми е , някой усмихне ли ми се насреща няма как да не му отвърна със усмивка. Никога не подминавам хората , дори и такива с които не сме в добри взаимоотношения , поздравили ме някой отвръщам му и аз. Не искам да прозвучи всякаш се опитвам да се хваля , но доста пъти и доста хора са ми казвали че съм хубав. Вървя си по улицата и хората ме заглеждат , някой ми се усмихват , други ме подминават. Влизам в някой магазин дето непознавам никого и касиерите ме посрещат с приветстлива усмивка и добро настороение. Няма как да не е така , все пак отивам с усмивка на лице и се държа колтурно и възпитано , не всички го оценяват това но голяма част го правят. Случвали са ми се кофти неща през живота , случвало се е да бъда много тъжен , да ми се струпват лоши новини една след друга било то по моя вина или по вина на някой друг. Правил съм много добрини , но съм правил и лоши неща , неща с които не се гордея , но е факт че съм ги правил. Не се обвинявам за което , дори не се съдя за това , нещата които съм правил , които са ми се случили са ми изградили характера. Благодарение на всичко добро и лошо съм станал човекат които съм днес. Дали е добре или не ... немога да кажа. Имам положителни страни имам и отрицателни , като всеки нормален човек. Опитвам се да гледам на всичко от хубавата страна , винаги се стърая да намеря нещо хубаво в лошите неща и често се случва да се усмихвам за неща които голяма част от хората биха се отчаяли. С цялото си държание , явно карам хората да си мислят че живота ми е много хубав , че не ми се случва нищо лошо , че всичко ми е наред. Това ми доставя удоволствие , защото не обичам да ме съжаляват. В действиетелност не е точно така имам си своито проблеми , неща които ме тормозят , неща за които мисля постоянно и се ядосвам че така се получава , но си ги тая в себе си. Това е един от основните ми проблеми , не споделям проблемите си или ако го направя го правя по начин по които карам другите да си мислят , че в действителност ми е все тая , но само аз си знам как се чувствам. Защо го правя ? Защо подяволите така извъртам нещата ? Защо не споделям с приятели , познати ? Немога да си отговоря на това , осъзнавам че по този начин отблъскам хората от себе си. Осъзнавам че не е редно да се държа така , защото всичко си има граници. Неможе да си разкажеш целият живот на някого , а той да стой в потайност и да не споделя нищо за себе си. Опитвал съм да бъда и от другата страна , имало е моменти в които съм разказвал за себе си и отсрещният човек си е мълчал , чувствал съм се странно в такива ситуации. Искам да го променя това нещо , искам да стана отворен човек , отворен към другите да не бъда толкова потаен , но не успявам. Можеби се получава така защото като малак бях много срамежлив и притеснителен , в момента не е точно така , но малко или мого чувствам притеснение когато говоря с някого. Мисля си как ще го приеме отсрещният човек това което ще кажа , как ще реагира , дали няма да го отблъсна по някакав начин. Глупаво е знам , постоянно си го повтарям , но не успявам да се променя. Когато застана да говоря пред повече от 2,3 човека почвам да се притеснявам още повече , почва да ми става горещо. Замислям се над това и естествено притеснението става още по-голямо. Обичам много да има хора покрай мен , не искам дори за 5 минути да оставам сам. Искам да съм постоянно на вън , сред хора , но трудно се сприятелявам по проста причина , че не говоря особенно. Често се случва да говоря едва когато някой ме подкачи за нещо.
На скоро се случи така , че част от приятелите ми заминаха да работят в чужбина и останахме малко хора от компанията , кои с приятелка , кои на някаде и не се засичахме много много. Почна да ми става тъпо , реших че трябва да се променя да стана по общителен и да се сприятеля с нови хора. Че нали човек за това живее , да се запознава с нови хора , да намери мястото си в живота , на 22 години съм сега ми е времето да живея , ако не го направя сега кога ? , когато стана на 30 и се натоваря с много отговорности ли ? Станах студент , запознах се с колеги , много много не общуваме , понеже съм идиот както обясних до сега. Запознах се и с едно момиче. Почнахме да си говорим много (главно тя , аз бях главно пасивен). Така се стекоха нещата , че отношенията ни станаха по-сериозни от приятелски. Бях наистина щаслив. Бях много щаслив , момичете е много хубаво , умно , със страхотно държание и отношение към мен. Както бях почнал да се отчайвам , така нещата се промениха. Светлината в тунела се появи. Сутрин се будех с мисълта за нея , че ще я видя и още с отварянето на очите си усмивката ми заставаше на лицето. След известно време нещата се промениха , промениха се коренно. Разделихме се. Всичко ми стана криво , но се опитах да го погледна от другата страна , все пак говорихме , че ще си запазим приятлските взаимоотношения. Казвах си , самоубеждавах се много пъти , че така е по-добре , по-добре е че това стана в началото а не в по-късен етап. Чувахм се от време на време. Разказвахме си разни неща кои какво е приживял и т.н. Останах с убеждението , че съм успял да я збаравя , че съм се примирил с факта че вече не сме заедно. Наскоро я видях , усмихна и се поздравих я. Тя ми отвърна по същият начин. Усмихвах се но вътрешно ми идваше да се натажа , едвали не да се разплача. Срещам се отвреме на време с нея и с всеки следващ път осъзнавам , че нищо не съм успял да превъзмогна. Открадна ли ми сърцето ? Явно го е направила. Припомням си някой неща заради които е добре , че сме разделени. Казвам си да така е най-добре че стана , тя не е за мен. Поразмислям трезво и наистина осъзнавам , че така е най-добре. Мамка му видя ли я забравя за всичко което съм мислил и стоя тъпо с една усмивка на лице. Понякога я сънувам , будя се посред нощ и не успявам да заспя дълго мислеики си за нея и за това как всичко приключи. Искам да сме отново заедно , но ... се сещам как съвсем ясно ми каза , че ме чувствал като приятел , как не била успяла да си промени отношението към мен и в очите и съм просто един добър приятел. Напоследак имам чувството че съм изгубил надеждата си за живот. Всеки става сутрин с някаква надежда с някакво очакване за нещо , с някаква цел . Аз не го правя , будя се и си върша задълженията с усмивка на лице , но вътрешно нямам никакво желание за нищо. Как е възможно толкова много да се отчая , забога има толкова много други жени ще срещна някоя която ще ме отценява повече , живота продължава. Това е нещо съвсем нормално , всеки е минал по този път. Не трябва да се отчаивам за такова нещо. След като тя не иска да бъде с мен и си живее живота , защо аз не го правя ? Защо все ми е в главата ? Защо когато я видя ставам друг човек ? Мамка му и простака дето съм ! Редно е да се видя с нея да и обясня как аз виждам нещата , да и обясня че полудявам когато я видя , но не събирам смелост да го направя. Не от отговара и , а от реакцията и след това. Почти съм убеден , че ще се отдръпне от мен и ще я загубя дори като приятел , а не мога да си позволя да го направя. Никак не ми е безразлична за да го направя. Най – тъпото е че като се видим , се държи по съвсем различен начин с мен в сравнение с другите. Близките си приятели ги поздравява с прегръдка , мен не. Постоянно показва с тялото си някаккви призници че съм и приятен. Като се започне от най-дребното разрошване на косите и т.н. , но всъщото време понякога ми говори хладно. Обажда ми се по телефона говорим си известно време, много жизнена , доволна приятно и е , но на следващият ден всякаш не е било. Мамка му и глупака дето съм ! Една жена ме заряза и аз се отчаях от живота , стигнах до там , че да споделям с непознати глупавата си история. Трябва да и тегля една майна и да не я виждам повече , да се запозная с някоя друга жена , клин клин избива , но немога тайно в себе си тъя някаква надежда , че нещата ще се променят , че отново ще сме заедно. Глупак съм си , знам го !
Седя и се чудя от къде по дяволите да започна , как да споделя това което искам да споделя така че поне един човек да го прочете от начало до край. В крайна сметка няма никакво значение дали някой ще го направи , защото не търся съвет , пределно ясно ми е какво трябва да направя , но не го правя ... защо ? Много хубав въпрос , постоянно си го задавам и все не успявам да си отговоря подобаващо на него.
Аз съм мъж на 22 години (води се че съм мъж , в доста отношения се държа като такав , но понякога осъзнавам , че съм просто едно пораснало дете ). Като цяло съм много усмихнат човек. Колкото и гадно да ми е , някой усмихне ли ми се насреща няма как да не му отвърна със усмивка. Никога не подминавам хората , дори и такива с които не сме в добри взаимоотношения , поздравили ме някой отвръщам му и аз. Не искам да прозвучи всякаш се опитвам да се хваля , но доста пъти и доста хора са ми казвали че съм хубав. Вървя си по улицата и хората ме заглеждат , някой ми се усмихват , други ме подминават. Влизам в някой магазин дето непознавам никого и касиерите ме посрещат с приветстлива усмивка и добро настороение. Няма как да не е така , все пак отивам с усмивка на лице и се държа колтурно и възпитано , не всички го оценяват това но голяма част го правят. Случвали са ми се кофти неща през живота , случвало се е да бъда много тъжен , да ми се струпват лоши новини една след друга било то по моя вина или по вина на някой друг. Правил съм много добрини , но съм правил и лоши неща , неща с които не се гордея , но е факт че съм ги правил. Не се обвинявам за което , дори не се съдя за това , нещата които съм правил , които са ми се случили са ми изградили характера. Благодарение на всичко добро и лошо съм станал човекат които съм днес. Дали е добре или не ... немога да кажа. Имам положителни страни имам и отрицателни , като всеки нормален човек. Опитвам се да гледам на всичко от хубавата страна , винаги се стърая да намеря нещо хубаво в лошите неща и често се случва да се усмихвам за неща които голяма част от хората биха се отчаяли. С цялото си държание , явно карам хората да си мислят че живота ми е много хубав , че не ми се случва нищо лошо , че всичко ми е наред. Това ми доставя удоволствие , защото не обичам да ме съжаляват. В действиетелност не е точно така имам си своито проблеми , неща които ме тормозят , неща за които мисля постоянно и се ядосвам че така се получава , но си ги тая в себе си. Това е един от основните ми проблеми , не споделям проблемите си или ако го направя го правя по начин по които карам другите да си мислят , че в действителност ми е все тая , но само аз си знам как се чувствам. Защо го правя ? Защо подяволите така извъртам нещата ? Защо не споделям с приятели , познати ? Немога да си отговоря на това , осъзнавам че по този начин отблъскам хората от себе си. Осъзнавам че не е редно да се държа така , защото всичко си има граници. Неможе да си разкажеш целият живот на някого , а той да стой в потайност и да не споделя нищо за себе си. Опитвал съм да бъда и от другата страна , имало е моменти в които съм разказвал за себе си и отсрещният човек си е мълчал , чувствал съм се странно в такива ситуации. Искам да го променя това нещо , искам да стана отворен човек , отворен към другите да не бъда толкова потаен , но не успявам. Можеби се получава така защото като малак бях много срамежлив и притеснителен , в момента не е точно така , но малко или мого чувствам притеснение когато говоря с някого. Мисля си как ще го приеме отсрещният човек това което ще кажа , как ще реагира , дали няма да го отблъсна по някакав начин. Глупаво е знам , постоянно си го повтарям , но не успявам да се променя. Когато застана да говоря пред повече от 2,3 човека почвам да се притеснявам още повече , почва да ми става горещо. Замислям се над това и естествено притеснението става още по-голямо. Обичам много да има хора покрай мен , не искам дори за 5 минути да оставам сам. Искам да съм постоянно на вън , сред хора , но трудно се сприятелявам по проста причина , че не говоря особенно. Често се случва да говоря едва когато някой ме подкачи за нещо.
На скоро се случи така , че част от приятелите ми заминаха да работят в чужбина и останахме малко хора от компанията , кои с приятелка , кои на някаде и не се засичахме много много. Почна да ми става тъпо , реших че трябва да се променя да стана по общителен и да се сприятеля с нови хора. Че нали човек за това живее , да се запознава с нови хора , да намери мястото си в живота , на 22 години съм сега ми е времето да живея , ако не го направя сега кога ? , когато стана на 30 и се натоваря с много отговорности ли ? Станах студент , запознах се с колеги , много много не общуваме , понеже съм идиот както обясних до сега. Запознах се и с едно момиче. Почнахме да си говорим много (главно тя , аз бях главно пасивен). Така се стекоха нещата , че отношенията ни станаха по-сериозни от приятелски. Бях наистина щаслив. Бях много щаслив , момичете е много хубаво , умно , със страхотно държание и отношение към мен. Както бях почнал да се отчайвам , така нещата се промениха. Светлината в тунела се появи. Сутрин се будех с мисълта за нея , че ще я видя и още с отварянето на очите си усмивката ми заставаше на лицето. След известно време нещата се промениха , промениха се коренно. Разделихме се. Всичко ми стана криво , но се опитах да го погледна от другата страна , все пак говорихме , че ще си запазим приятлските взаимоотношения. Казвах си , самоубеждавах се много пъти , че така е по-добре , по-добре е че това стана в началото а не в по-късен етап. Чувахм се от време на време. Разказвахме си разни неща кои какво е приживял и т.н. Останах с убеждението , че съм успял да я збаравя , че съм се примирил с факта че вече не сме заедно. Наскоро я видях , усмихна и се поздравих я. Тя ми отвърна по същият начин. Усмихвах се но вътрешно ми идваше да се натажа , едвали не да се разплача. Срещам се отвреме на време с нея и с всеки следващ път осъзнавам , че нищо не съм успял да превъзмогна. Открадна ли ми сърцето ? Явно го е направила. Припомням си някой неща заради които е добре , че сме разделени. Казвам си да така е най-добре че стана , тя не е за мен. Поразмислям трезво и наистина осъзнавам , че така е най-добре. Мамка му видя ли я забравя за всичко което съм мислил и стоя тъпо с една усмивка на лице. Понякога я сънувам , будя се посред нощ и не успявам да заспя дълго мислеики си за нея и за това как всичко приключи. Искам да сме отново заедно , но ... се сещам как съвсем ясно ми каза , че ме чувствал като приятел , как не била успяла да си промени отношението към мен и в очите и съм просто един добър приятел. Напоследак имам чувството че съм изгубил надеждата си за живот. Всеки става сутрин с някаква надежда с някакво очакване за нещо , с някаква цел . Аз не го правя , будя се и си върша задълженията с усмивка на лице , но вътрешно нямам никакво желание за нищо. Как е възможно толкова много да се отчая , забога има толкова много други жени ще срещна някоя която ще ме отценява повече , живота продължава. Това е нещо съвсем нормално , всеки е минал по този път. Не трябва да се отчаивам за такова нещо. След като тя не иска да бъде с мен и си живее живота , защо аз не го правя ? Защо все ми е в главата ? Защо когато я видя ставам друг човек ? Мамка му и простака дето съм ! Редно е да се видя с нея да и обясня как аз виждам нещата , да и обясня че полудявам когато я видя , но не събирам смелост да го направя. Не от отговара и , а от реакцията и след това. Почти съм убеден , че ще се отдръпне от мен и ще я загубя дори като приятел , а не мога да си позволя да го направя. Никак не ми е безразлична за да го направя. Най – тъпото е че като се видим , се държи по съвсем различен начин с мен в сравнение с другите. Близките си приятели ги поздравява с прегръдка , мен не. Постоянно показва с тялото си някаккви призници че съм и приятен. Като се започне от най-дребното разрошване на косите и т.н. , но всъщото време понякога ми говори хладно. Обажда ми се по телефона говорим си известно време, много жизнена , доволна приятно и е , но на следващият ден всякаш не е било. Мамка му и глупака дето съм ! Една жена ме заряза и аз се отчаях от живота , стигнах до там , че да споделям с непознати глупавата си история. Трябва да и тегля една майна и да не я виждам повече , да се запозная с някоя друга жена , клин клин избива , но немога тайно в себе си тъя някаква надежда , че нещата ще се променят , че отново ще сме заедно. Глупак съм си , знам го !