View Full Version : Смисълът на прошката....?!
Kaena Smith
12-20-2012, 09:04
Здравейте :),от вчера се измъчвам върху нещо и искам да ви попитам какво мислите.Tа,вчера имах Психология и по средата на часа стана дума за прошката.Според преподавателката ми,"за да простиш на другия,първо трябва да простиш на себе си" и общо взето смисълът на прошката е да се освободим от душевния товар.При което аз я попитах,как бихме могли да простим на човек,ако не можем да се поставим на негово място.Тя отговори,че на всеки му се е случвало да си помисли нещо лошо,макар и да не го е сторил(нещо подобно...).При което аз побързах да я питам,"как да простим на човека,убил детето ни без причина?".Тя разказа истинска история,за човек,чийто близък бил убит и искал смъртна присъда за убиеца.В деня,в който присъдата била изпълнена,една журналистка попитала човека : "Как се чувствате?" и мъжът отговорил нещо от сорта на "Също толкова зле,колкото и преди."Каза,че самата тя не знае как би постъпила.При което се замислих : "има ли изобщо смисъл от прошка в такъв случай и още повече,ако човекът не се разкайва за стореното ?".
П.С. :Довечера мисля да напиша и какво мисля аз,сега вие сте на ход.
ninjaiscrazy
12-20-2012, 13:41
Смисъл от прошка има преди всичко когато другия я поиска.Той/те може да е осъзнал делата си,може и не,но ако не поиска прошка,защо да му даваш?След това,ако "простиш на себе си" следователно преодоляваш болката(и / или омразата) в себе си,причинена от другия.Само ако я преодолееш можеш да му простиш.Относно убийството-око за око.Прав/а си относно поставянето на мястото на другия,но не трябва да го правиш само ако му прощаваш.Моето мнение :)
Значението на прошката -
Джордж Ричи
Беше през май 1945 година, в края на войната, когато бях изпратен в състава на малка група лекари в току-що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намираше вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, бяха на границата на гладната смърт. На мнозина вече с нищо не можеше да се помогне. Така че въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умираха десетки хора. За мен видяното в лагера се оказа по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Тогава се запознах със Странния Бил Коди!
Това не беше истинското му име. Така бяха го нарекли за по-лесно американските войници. По произход беше полски евреин. От самото начало обаче повече от всичко ме порази необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можеха да ходят, Бил Коди изглеждаше съвсем различно. Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема. А тъй като владеше пет чужди езика и беше нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, беше незаменима. Удивлението ми се засили още повече, когато се запознах отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше.
Накрая не можех да намеря никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво беше изумлението ми, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, узнах, че той се намира в лагера вече цели шест години. Шест дълги години той бе живял на същата гладна диета като всички останали, спал бе в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не бе породило в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг.
Доста дълго загадката на този необикновен човек оставаше неразрешима за мен, докато веднъж, най-после той ми повери собствената си история. Това стана след като казах веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера. Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката:
- Ние живеехме в еврейската част на Варшава – започна бавно Бил. – Съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница… Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група. – Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: – Тогава аз трябваше да взема решението; трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят… Ето защо взех решението: през целия си живот – независимо дали това ще са няколко дни или много години, аз ще обичам всеки човек, когото срещна.
Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. И постепенно разбирах: Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не.
Каквото и да се говори за доброта и т.н. всъщност прошката се дава за личен душевен мир.
Смисъл от прошка има преди всичко когато другия я поиска.
Не е вярно.
Както каза Azoria, прошка се дава за личен душевен мир. Да простиш означава да приемеш случилото се, да можеш да го преглътнеш и да живееш с него. Ти самият, за себе си.
Но аз не разбирам казуса "можеш да простиш, ако простиш първо на себе си". Не виждам връзката между двете неща...
Склонна съм да се съглася,да. За мен ,също, прошката е по-скоро за лично помирение. Не толкова да простиш прегрешение на другия,колкото да го приемеш в себе си, да го приемеш и да продължиш напред.Да си дадеш мир на душата.
chushkopek
12-21-2012, 12:07
Не е вярно.
Както каза Azoria, прошка се дава за личен душевен мир. Да простиш означава да приемеш случилото се, да можеш да го преглътнеш и да живееш с него. Ти самият, за себе си.
Но аз не разбирам казуса "можеш да простиш, ако простиш първо на себе си". Не виждам връзката между двете неща...
Защото връзка няма....
anonymous708973
12-21-2012, 19:33
Не е вярно.
Както каза Azoria, прошка се дава за личен душевен мир. Да простиш означава да приемеш случилото се, да можеш да го преглътнеш и да живееш с него. Ти самият, за себе си.
Но аз не разбирам казуса "можеш да простиш, ако простиш първо на себе си". Не виждам връзката между двете неща...
Мда.
За успокоение на собствената съвест, че ето, виждаш ли, не си злопаметен и прощаваш.
Прошката според мен е избора щастието и вътрешния ни мир да не зависят от другите.
trololobg
12-22-2012, 12:22
Смисъл от прошката има, когато, този на който тя ще бъде дадена, се разкайва за постъпката. В противен случай, няма смисъл, защото, макар и не на думи насърчаваш човека, да не се замисля над действията си знаейки, че няма да има последствия.
Историята, която ви е разказала преподавателката, е много показателна. На един човек му е убито детето. Той е поискал възмездие. Получил е. Не е бил удовлетворен. А нататък какво става?
Първи вариант, продължава да обвинява убиеца. Нищо няма да се промени от това. Убиецът така или иначе вече е погребан, някакъв начин на взаимодействие с него е изклчен, обвинението ще продължава да го яде. Да, ама това е едно такова усещане, което изразява непримиримост към света. Как се живее в свят, с който не можеш да се примириш?
Втори вариант, да се опита да се справи с това, че детето му го няма - както може и доколкото може. В крайна сметка нали това е новата ситуация, в която живее. Не казвам да стане супер хепи и да не мисли за това, а просто - когато мисли, да мисли за детето си и за това, че го няма, вместо за това, че еди-кой-си го уби. Ето това е да простиш - причината и причинителят вече нямат значение. И не обвиняваш никого. Така можеш да продължиш нататък - със своята скръб, която засиви само от теб.
Това, второто, можеш да го направиш дори в началото - да простиш преди възмездието, което така или иначе не ти носи нищо. 'Детето ми умря' вместо 'еди-кои-си ми уби детето'.
Примерът е много краен, използвам го само защото ти го даде. Прошката обаче е точно това - зависи изцяло от теб и е изцяло за теб. Ако простиш, в общия случай за теб ползата е повече, отколкото за този, на когото прощаваш - той може и да не знае, това няма значение.
А преподавателката, която е дала този пример, без да го обясни, е поредния пример за това, че голяма част от преподавателите ни не струват.
ShtrudeL
12-22-2012, 14:44
Има смисъл, да. Ако простя* нещо лошо, което много ме е наранило/обидило, ще се чувствам облекчена и приключила с това нещо. Като вариантите са или да остана в добри отношения с човека, който ми е причинил каквото и да е и все едно нищо не се е случвало, или да прекратим всякакви взаимоотношения, като няма да остана с лоши чувства, просто продължавам напред. Има и трети вариант, в който даваш прошка, но губиш всякакво доверие и тогава е ужасничко.
*Не мисля, че съм нещо велико, за да давам прошка. Все едно да съм осъдила някой, за да се стигне до там, че да давам прошка. Просто мисля, че когато кажеш на някой, че му прощаваш, един вид си се освободил от лошите си и негативни чувства към него и към случилото се..
Прошката е аромата, който виолетката оставя по петата, която я е стъпкала. Това, което пречи на прошката е прекаленото самочувствие. Малко смирение и е много лесно да простим :)
Kaena Smith
12-22-2012, 19:06
Благодаря на всички за коментарите. :)
Мисля,че ми помогнахте да разбера това,с което не бях много наясно.Преди да публикувам темата бях настроена да вярвам,че прошката в дадения случай,е безсмислена,тъй като я свързвах най-вече с "получаващия" прошка.Отколкото със споменатия вътрешен мир на "даващия" я.Надявам се да съм разбрала коментарите ви правилно и отново благодаря за отделеното време. :)
А колко хора изобщо са способни да простят нещо по-сериозно ?
Хората разбират на какво са способни едва, когато са поставени в ситуация. Обикновено е много повече от това, което са си мислили, че могат.
Лесно е да се каже "Прощавам ти."
Аз обаче съм прекалено егоцентрична и ако ме е наранил/а достатъчно, че да ме заболи, разкаянието е без значение.
Допусна ли някой да ми стане слабост, това значи, че съм го оставила да ме опознае достатъчно добре, че да знае кое би ме наранило и съм му се доверила, че няма да си го позволи. Оправдания от типа "не исках", "стана неволно" - не важат. Както аз си понасям последствията от грешките си, същото се отнася и за останалите около мен.
А дори и да се опитам да го преглътна, нещата никога няма да бъдат същите и биха изгубили красотата и най - вече смисъла си.
Разкаяние не съм срещала от когото и да е било и не вярвам, че ще срещна скоро.
Лесно е да се каже "Прощавам ти."
Аз обаче съм прекалено егоцентрична и ако ме е наранил/а достатъчно, че да ме заболи, разкаянието е без значение.
Допусна ли някой да ми стане слабост, това значи, че съм го оставила да ме опознае достатъчно добре, че да знае кое би ме наранило и съм му се доверила, че няма да си го позволи. Оправдания от типа "не исках", "стана неволно" - не важат. Както аз си понасям последствията от грешките си, същото се отнася и за останалите около мен.
А дори и да се опитам да го преглътна, нещата никога няма да бъдат същите и биха изгубили красотата и най - вече смисъла си.
Разкаяние не съм срещала от когото и да е било и не вярвам, че...
съществува
NambyPamby
12-23-2012, 23:33
Допусна ли някой да ми стане слабост, това значи, че съм го оставила да ме опознае достатъчно добре, че да знае кое би ме наранило и съм му се доверила, че няма да си го позволи. Оправдания от типа "не исках", "стана неволно" - не важат.
Права си, ама такива смели изказвания "да си понасят последствията" ми идват повечко.
Тъжно ми е, когато хората ме нараняват. Тъжно ми е не защото са ги направили, а защото сме си говорили, че конкретното нещо ме наранява, а в следващия момент те го правят без да помислят.
Трябва човек да си има принципи. И трябва да си ги следва, ала не на всяка цена. Ако всички бяхме с железни принципи, никой никога нямаше да греши, нито да се налага да прощава, само дето тва е няква утопия. Хората са задници, хората грешат. Фак'т. Много гадни неща са ми се случвали, озлобявах се и отказвах да прощавам, само дето хората са казали "голям залък лапни, голяма дума не казвай" и след време изпаднах в същото положение. Сгреших и отказаха да ми простят, наказваха ме с безразличие и не беше приятно хич.
Истината е, че съм егоист. Умея да СИ прощавам и това ме прави щастлива, но не умея да прощавам на другите. Винаги, когато някой сглупи по някакъв начин, аз се чувствам в пъти по-зле от него. Отначало е себеотрицанието, после е озлобяването и желанието за отмъщение, което не води до абсолютно никакви положителни резултати, след това е безразличието и накрая е прошката. Лично за мен прошката е примирение. И е в пъти по-важно за мен да простя НА СЕБЕ СИ - приемам го като "кофти е, така се е случило, преживей го, важното е, че ти си направила и дала всичко възможно от себе си", за да съм в хармонични отношения с околните и с този, който ме е наранил. Помня лошото, помня обидата, ще отрека, ако е така, но с времето нещата се заличават.
Повечето хора си мислят, че когато след голяма дистанция във времето, отново започнеш да общуваш с тях, да се смееш с тях, всичко е както преди и на теб нищо ти няма, но не е така, поне за мен. Това, че не им навирам всекидневно в лицето грешките, които са направили, не значи, че не ги помня - просто е адски дребнаво и тъпо да тъпча на едно място и да се държа като сърдита свекърва. Нещата са се променили малко или много, винаги се променят, когато си наранен и се върнеш отново към отношенията си с този, който ти е причинил страдание, въпросът е да не забиваш на едно място или да мечтаеш всичко да е както преди, а да го разгледаш от ъгъла, че след всичко отношенията ви преминават на нов етап.
Амиии... всеки си има начин на мислене. При мен е доста...странно бих казал. Аз много рядко прощавам! Изневяра не бих простил Н-И-К-О-Г-А, нито пък предателство! Според мен прошката значи нещо като "пребори себе си като използваш доверието на другия", но аз съм голям инат и стане ли нещо толкова сериозно дори да ми лазят в краката - НЕ прощавам!
Вярно е-понякога ако не простиш не можеш да продължиш напред,това е истината.Някои неща е много трудно да простиш,понякога дори отнема години,но задължително трябва да надмогнеш себе си и да го направиш.Като трябва да сложа ясни граници-дори и човек да прости,закона никога не трябва да прощава за някои постъпки!