- Fall Out Girl -
06-24-2014, 17:12
Здравейте!
Имам проблем, с какъвто предполагам са се сблъсквали повечето от вас. Ще се опитам да пресъздам историята си накратко:
В продължение на повече от 4 години имам връзка с едно момче. Това е първата ми голяма любов, както можете да се досетите всичко тръгна от това, че се влюбих, следователно се "заслепих" и спрях да мисля трезво. За мен той беше всичко - исках да му дам всичко и да взема всичко от него. С времето изтрезнях от опиянението на безразсъдното влюбване - той започна да се държи лошо с мен, много пъти се разделяхме и винаги той беше този, който ме зарязваше. Наскоро се върна отново в живота ми след като дълго време не бях чувала и дума от него и твърди, че иска да прекара остатъка от живота си с мен, също и че ме обича.
Самата аз вече не съм детето, което бях - не го задушавам с ревност, не изисквам чудеса и романтични жестове от него, старая се да не го натоварвам със собствените си емоции и проблеми. Но изглежда все още има спънка - явно това, което искам, пак му се струва много. Той ми казва, че толкова, колкото е дал на мен, не е давал никога на никого досега и може би това винаги ще си остане така, но не може да ми даде повече. Цитирам:"Ако не си щастлива с това, което получаваш сега, няма да си щастлива никога с мен, защото повече не мога да ти дам дори да искам, спира ме инстинктът ми за самосъхранение. В живота ми се случиха много лоши неща и ако не бях запазил себе си, а се бях раздавал, нямаше да оцелея. Заслужаваш да получаваш всичко, искам да си щастлива с мен, но ако не мога да те направя такава, потърси щастието си другаде.."
В такива моменти осъзнавам, че колкото и да съм пораснала, имам нужда да изживея това, което никога не ми се е случвало - всепоглъщаща любов. Някой, който ще отвърне не само на обичта ми, но и на влюбването ми. Някой, който ще ме харесва такава, каквато съм, ще съм перфектна в неговите очи, както и той в моите. И най-важното - няма да имам чувството, че съм му в тежест. Защото в момента се чувствам точно така - сякаш всеки път, когато ми отделя от вниманието си, го прави с някакви усилия, да не кажа дори нежелание. Когато сгреша за нещо, винаги първо ще ми се скара. Сещам се какво ми е казвала майка ми:"Намери си мъж, който ще те подкрепя в трудните моменти, а няма да ти натяква къде си сбъркала"...
Въпросът ми към вас е какво мислите като цяло? Случвало ли ви се е подобно нещо? Раздвоена съм, защото не съм имала своето взаимно лудо влюбване, но така няма как да съм сигурна дали то е моето нещо. Ами ако не е и се лиша от този човек, който може и да е Моят човек? Знам, че ме обича по някакъв негов си начин, но той няма нищо общо с моя начин на обичане. Трябва ли да направя компромис със себе си? Поне временен, докато установя какво искам и какво е за мен? Знам, че това, което ми се случва, не може да бъде наречено "перфектни взаимоотношения", но е факт, че не съм срещала друг мъж като него.
Искам да подчертая, че всяко едно мнение ще е от изключителна важност за мен, затова не пестете нищо. Благодаря ви предварително! :)
Имам проблем, с какъвто предполагам са се сблъсквали повечето от вас. Ще се опитам да пресъздам историята си накратко:
В продължение на повече от 4 години имам връзка с едно момче. Това е първата ми голяма любов, както можете да се досетите всичко тръгна от това, че се влюбих, следователно се "заслепих" и спрях да мисля трезво. За мен той беше всичко - исках да му дам всичко и да взема всичко от него. С времето изтрезнях от опиянението на безразсъдното влюбване - той започна да се държи лошо с мен, много пъти се разделяхме и винаги той беше този, който ме зарязваше. Наскоро се върна отново в живота ми след като дълго време не бях чувала и дума от него и твърди, че иска да прекара остатъка от живота си с мен, също и че ме обича.
Самата аз вече не съм детето, което бях - не го задушавам с ревност, не изисквам чудеса и романтични жестове от него, старая се да не го натоварвам със собствените си емоции и проблеми. Но изглежда все още има спънка - явно това, което искам, пак му се струва много. Той ми казва, че толкова, колкото е дал на мен, не е давал никога на никого досега и може би това винаги ще си остане така, но не може да ми даде повече. Цитирам:"Ако не си щастлива с това, което получаваш сега, няма да си щастлива никога с мен, защото повече не мога да ти дам дори да искам, спира ме инстинктът ми за самосъхранение. В живота ми се случиха много лоши неща и ако не бях запазил себе си, а се бях раздавал, нямаше да оцелея. Заслужаваш да получаваш всичко, искам да си щастлива с мен, но ако не мога да те направя такава, потърси щастието си другаде.."
В такива моменти осъзнавам, че колкото и да съм пораснала, имам нужда да изживея това, което никога не ми се е случвало - всепоглъщаща любов. Някой, който ще отвърне не само на обичта ми, но и на влюбването ми. Някой, който ще ме харесва такава, каквато съм, ще съм перфектна в неговите очи, както и той в моите. И най-важното - няма да имам чувството, че съм му в тежест. Защото в момента се чувствам точно така - сякаш всеки път, когато ми отделя от вниманието си, го прави с някакви усилия, да не кажа дори нежелание. Когато сгреша за нещо, винаги първо ще ми се скара. Сещам се какво ми е казвала майка ми:"Намери си мъж, който ще те подкрепя в трудните моменти, а няма да ти натяква къде си сбъркала"...
Въпросът ми към вас е какво мислите като цяло? Случвало ли ви се е подобно нещо? Раздвоена съм, защото не съм имала своето взаимно лудо влюбване, но така няма как да съм сигурна дали то е моето нещо. Ами ако не е и се лиша от този човек, който може и да е Моят човек? Знам, че ме обича по някакъв негов си начин, но той няма нищо общо с моя начин на обичане. Трябва ли да направя компромис със себе си? Поне временен, докато установя какво искам и какво е за мен? Знам, че това, което ми се случва, не може да бъде наречено "перфектни взаимоотношения", но е факт, че не съм срещала друг мъж като него.
Искам да подчертая, че всяко едно мнение ще е от изключителна важност за мен, затова не пестете нищо. Благодаря ви предварително! :)