Black Cat
08-25-2014, 00:32
Винаги съм мислела, че любовта идва и си отива. Идва неочаквано като запалена клечка слама - любов от пръв поглед - искрата пламти, сламката гори и накрая изгаря. И си щастлив. След това идва рутината, намества се трайно между взаимоотношенията, убива страстта и желанието и остава само черното стръкче слама. Разделяте се, обръщате си гръб и всеки поема по своя път. И сте щастливи. Усещате спокойствие, лекота и свобода. "Товарът" го няма. Спомените идват при необходимост, но не се натрапват неканени. Не предизвикват буца в гърлото, болка в слепоочието или мокра възглавница. Няма и незаменими хора.
Тогава срещнах нея. Всъщност това не е точният израз, тъй като я познавах 2 години по-рано. Не ми направи впечатление тогава, не усетих нищо. Нямах си и идея, че този човек ще се намести в сърцето ми. Не съм и сигурна какво го предизвика - беше ми безразлична. Дойде момент в по-късен етап, в който откровено ме дразнеше и избягвай компанията й. Може би не понасях самоувереността й. По-късно разбрах, че е маска, но какво значение би имало, след като я носи така добре?
Привлече ме искреното й непринудено приятелско поведение. Постепенно се опознахме и се докоснах до други слоеве, много по-различни от нейната привидна самоувереност и хаплив сарказъм. Това ме заинтригува. Втурнах се да търся нови и нови слоеве. Тогава трябваше да спра. Малко житейска драма, вплетена с чист човешки флирт създадоха нещо, което не бях изпитвала до този момент - привързаност, страст, уважение и обич - онази истинска обич, която ти топли сърцето. Това беше другият момент, когато трябваше да спра. Защото след това щеше да е прекалено късно. А е късно, защото се превръщаш в обсебен. Жалък наркоман, нетърпелив за следващата си доза, сякаш цялото му съществуване зависи от този човек. Но не е честно и нямаш право, защото човек не притежава никого. А честно ли е когато този човек е най-добрата ти приятелка? Поне аз я смятам за такава - за нея не гарантирам. Може и да ме сложи в топ 5 хаха.
Може би няма значение дали подобна любов е споделена. Може би въпросът тук е доколко... и дали изобщо би било достатъчно. Не съм сигурна кое би било по-болезнено. Но не съм и вярвала, че е възможно човек напълно да влезе под кожата ти, трайно да се настани в сърцето ти и да обземе ума ти до лудост. А може би човек сам осъзнава и позволява това. Може би има нужда.
Кой знае...
Ех, да можех да я изкарам от главата си.
Тогава срещнах нея. Всъщност това не е точният израз, тъй като я познавах 2 години по-рано. Не ми направи впечатление тогава, не усетих нищо. Нямах си и идея, че този човек ще се намести в сърцето ми. Не съм и сигурна какво го предизвика - беше ми безразлична. Дойде момент в по-късен етап, в който откровено ме дразнеше и избягвай компанията й. Може би не понасях самоувереността й. По-късно разбрах, че е маска, но какво значение би имало, след като я носи така добре?
Привлече ме искреното й непринудено приятелско поведение. Постепенно се опознахме и се докоснах до други слоеве, много по-различни от нейната привидна самоувереност и хаплив сарказъм. Това ме заинтригува. Втурнах се да търся нови и нови слоеве. Тогава трябваше да спра. Малко житейска драма, вплетена с чист човешки флирт създадоха нещо, което не бях изпитвала до този момент - привързаност, страст, уважение и обич - онази истинска обич, която ти топли сърцето. Това беше другият момент, когато трябваше да спра. Защото след това щеше да е прекалено късно. А е късно, защото се превръщаш в обсебен. Жалък наркоман, нетърпелив за следващата си доза, сякаш цялото му съществуване зависи от този човек. Но не е честно и нямаш право, защото човек не притежава никого. А честно ли е когато този човек е най-добрата ти приятелка? Поне аз я смятам за такава - за нея не гарантирам. Може и да ме сложи в топ 5 хаха.
Може би няма значение дали подобна любов е споделена. Може би въпросът тук е доколко... и дали изобщо би било достатъчно. Не съм сигурна кое би било по-болезнено. Но не съм и вярвала, че е възможно човек напълно да влезе под кожата ти, трайно да се настани в сърцето ти и да обземе ума ти до лудост. А може би човек сам осъзнава и позволява това. Може би има нужда.
Кой знае...
Ех, да можех да я изкарам от главата си.