Повестта “МАМИНОТО ДЕТЕНЦЕ” от Любен Каравелов



В центъра на повествованието на художествената творба са животът на чорбаджийското семейство и типът възпитание, продукт на който е "маминото детенце" Никола. Критико-реалистичното перо на майстора разказвач Любен Каравелов проследява историята на Николчовото пропадане, като разкрива ярко различните етапи от живота на героя: детство, юношество, зрелост.
Творецът описва бита, материалната обстановка и духовната атмосфера на малкия български град от средата на 19-ти век, изразявайки недвусмислено критичното си отношение към разкритата действителност.
Осъдителното егоистично поведение на българските чорбаджии в решително за народа време /епохата на националноосвободителната борба/ предизвиква гняв и възмущение в душата на честния патриот Каравелов, който страда за съдбата на българската общност.
Чорбаджийското семейство е представено още в началото на повестта, за да бъде уточнена атмосферата, в която израства новото поколение българи. Заможната класа не само се е отказала от дълга си към народа (тя би трябвало да носи отговорност за цялата общност като по-състоятелна, а често и по-образована), но и е неспособна да поеме каквито и да било социални ангажименти. По-заможните слоеве на българското общество за съжаление не подготвят духовни водачи на народа, а паразити, достойни наследници на морала и безотговорността на възпитателите си. Изобличението на чорбаджийството е постигнато чрез убедителни доказателства за безсмислието на неговото съществуване.
Важна роля за разкриването на социалната и нравствената същност на българското чорбаджийство играе подробното портретно описание на героите (Нено и Неновица) още в началото на повестта. Каравелов използва различни форми на художествената сатира- сатирично портретуване от писателя и едновременно самоизобличение на героите, за да разкрие характерните черти на чорбаджиите: физическа уродливост, духовна пустота, алчност, грубост, жестокост, нечестност, паразитизъм, неспособност за благородни стремежи. Тези качества са в пряка зависимост от общественото положение на чорбаджията, когото писателят обвинява в безразличие към колективната съдба на народа. Показвайки ограничаването на чорбаджиите единствено в рамките на собствените им интереси, Каравелов доказва егоизма на класата и нейната незаинтересованост към народната съдба във време на голямо историческо изпитание.

Що се отнася до наследника на Нено и Неновица, разстоянието от казанлъшките розови градини до гюргевските кръчми се оказва кратко и Николчо го изминава бързо и без затруднение, защото е унаследил инстинкта за лентяйство, разврат и пиянство, характерен за класата, от която произхожда. Във втора глава на повестта, след като е въвел и тримата си герои, Любен Каравелов прави едно обобщение на казаното за тях до момента, като съпоставя родителите и сина по основните им качества. Изтъквайки, че не съществува "психологическо сходство" между бащата и сина, писателят характеризира Нено и Неновица като "лениви и неподвижни", а Николчо като "живо и пъргаво " дете; тях като "благоразумни и любители на тишината и спокойствието", а него като "пернат и любител на различни приключения"; тях като хора, които "обичали да трупат богатства", а него като човек, който "обичал да ги яде". Очевидно разгулният живот, който Николчо отрано се научава да води, не е характерен за двамата му родители, но според Каравелов е обичаен за чорбаджийската класа. От друга страна, поради своята отпуснатост и безотговорност към задълженията си на родители, Нено и Неновица (без да са прахосници, пияници и развратници) несъзнателно поощряват сина си да стане такъв, защото не му дават добър пример за смислен и съзидателен живот.
Единственото, но твърде съществено "сходство" между родителите и техния син според писателя е класовото високомерие, което се състои в това, че "всеки от тях обичал да държи главата си високо, да говори повелително и да изисква от ближните си любов и почитание". Л.Каравелов подчертава тази важна прилика, защото именно високомерието на класата стои в основата на безотговорното отношение, което Николчо проявява към другите хора /слугите, "полудругарите", дори към родителите си и към собственото си семейство по-късно/. Никoй никога не е възпитавал у него стремеж към високи цели и идеали, загриженост за другите и готовност за саможертва в името на някакви ценности. Егоизмът е основна характеристика на чорбаджийската класа, затова не е изненадващо, че именно егоизмът мотивира цялото поведение на Николчо.
Али ага, Стояновата майка, Иван-нищото, Пенка, даскал Славе и другите второстепенни герои- пряко или косвено- с поведението, с мислите и със съдбата си задълбочават изобличението на чорбаджийството. Иван-нищото е представител на онази робска психика, на основата на която са възможни и безогледното грубо отношение към човека, и пълното пренебрежение към другите. Мъдрият Али ага недвусмислено осъжда немарливостта на чорбаджиите към възпитанието на децата в семейството, осъжда и паразитизма и развратния живот, който води младото поколение. Страдащата поради нещастието на сина си Стоянова майка яростно изобличава грубото незачитане на човешките чувства, господарското пренебрежение към правото на избор в любовта, алчността на чорбаджиите за "най-хубавото". Невинната Пенка, омъжена насила за Никола, става жертва на егоизма на чорбаджийската класа, на безотговорното и вероломно отношение към другите, на незачитането на човешките чувства и желания. Хитрият даскал Славе- като представител на продажната част от българската интелигенция- подсилва господарското самочувствие на класата, като раболепничи пред чорбаджийските семейства, към чиито деца не е строг, защото именно на чорбаджийското благоволение е разчитал през целия си живот. Несправедлив и безчестен, той се примирява с унизителното си положение на "слуга" на класата, от която зависи собственото му благосъстояние.
Описанията на героите в началото и в края на повестта представляват своеобразна рамка на творбата. Художественият смисъл на тази рамка е да покаже обречеността на класата, която води паразитен начин на живот, като й противопоставя труда и съзиданието като начин за осмисляне на човешкото съществуване; тя допринася за въздействието на произведението, защото придобива значението на присъда над безсмисления паразитен живот на чорбаджийската класа.
Писателят използва активно богат набор от средства за изграждане на образите на героите: първа поява на героя, знаковост на името, чувства, мисли и преживявания, действия, поведение, мотиви на поведението, отношения с другите, портрет и реч, социална характеристика и биография. По този начин създава живи и незабравими образи: типът, носейки обобщението, получава и ярък индивидуален облик, затова е невъзможно героите да бъдат объркани с други. Няма нищо случайно- ако има портретно описание на героя, то говори недвусмислено за неговия характер, но ако е пропусната портретната характеристика, то тя говори именно чрез отсъствието си.
Повестта "Маминото детенце" ярко изразява Каравеловата социална позиция- българската чорбаджийска класа живее празно и откъснато от народа, тя отглежда и възпитава порочно и вредно поколение, защото самата тя е покварена. Така- чрез историята за житейския провал на чорбаджийския син Николчо- по художествен път общественикът Каравелов произнася своята справедлива присъда на писател хуманист и демократ.
"Маминото детенце" е определяна от критиката като ”ярка социална повест” и “нравоучителна творба”. Създадена през 19-ти век, нейните поучения не са остарели и ненужни и в модерното ни време, защото темата за възпитанието на децата в семейството, училището, приятелската среда и обществото като цяло е вечна.
К.Недялкова