нещо...незнам какво...просто нещо

[n0 CoNnEc7i0n =)]

И все пак...връщам се към настоящето...А то едно настояще...с главно Н. И пиша. Пиша и аз незнам защо. Може би искам феята орисница или там каквото и да е да ми види поста и да си каже: Човек в нужда, дай да помогна. Някой, който и да е да чуе отчаяния ми зов за помощ, небрежно прикрит под булото на агресията. Ама не.

Оставам си сама в океана от бушуващи мисли, които нервно кипят и се борят вътре в мен...Съзнанието ми се мята напосоки...Хаотично се удря в стените на тялото, което е приклещило душата...а тя иска да лети. И не намира покой в клетката на ежедневната сивота. Тук може би някой влюбен или някой просто щастлив ще каже: е да ама не е толкова сиво. Бе гледайте си работата. На мене пък си ми е сиво. В главата ми сякаш има мъничък вихър и той разпръсква и без това разпилените мисли. И изчезват, но на тяхно място идват нови - още по объркани.

И във този микс от болка, тъга, спомени за някогашно щастие и носталгия по отдавна отминали дни изплува образ. Твоя образ...И се чудя къде си ти сега...Какво правиш, мислиш ли за мен...И всякаш най накрая мислите ми се систематизират и капката останал здрав разум изплува и ми отговаря. Но нов вихър от лишени от смисъл мисли нахлува и аз така и не чувам отговора...А как ми липсваш...Липсва ми усмивката ти, допира ти, нежността ти...

Но стига толкова за теб...Мисля че тези няколко реда, които ти отделих са напълно достатъчни. Сега за мен. Защото АЗ съм тази която страда. Да, аз съм тази с надвисналото черно облаче над главата, от което само ми вали, вали и вали...И от време на време гръмотевици. Те допринасят за хаоса в главата ми...

Нежна дрога...банално. Но това си ти. И нека стана банална. Банална с обичта си, банална със потокът от сълзи, банална със самото повтаряне на думата 'банална'.

А като стана дума за сълзи...сега са цял потоп...дори незнам защо плача...Те сами започват да излизат от очите ми... надпреварват се коя да излезе първа...отронват се тихо и после се стичат нежно по лицето ми...И унесени във фееричния им танц се загубват някъде в небитието...и пак...Но само днес... от утре няма повече... Днес ще ги изплача всичките,за да не останат за утре... нито за други ден... нито за когато и да е било!

А как ми се иска да си вярвах...Но не мога...загубих вяра във самата себе си...незнам коя съм...и защо съм тук. Мисля си, че аз съм си единствена опора и само на собствената си подкрепа мога да разчитам. И при тази мисъл сълзите ми забързват ход и надпреварата става яростна борба коя първа ще извърви пътя си...

И главата ме боли...сякаш някаква сирена вие вътре в мен...викът и заглушава лутащите се мисли и ме оставя сама с болката...И паля цигара...
Дано спре мъката...

bravo mnogo e dobro... i az sam se 4uvstvala taka ili po podoben na4in i naistina e mnogo tajno i si li4i bolkata i stradanieto vav vseki red...no taka e jivotat e mnogo slojen i ponqkoga jestok.Pojelavam ti nqkoi den da pi6e6 za 6tastieto.

mnogo e hubavo i tujno i krasivo.bravo! =D> =D> =D>