самичко:(

[n0 CoNnEc7i0n =)]

ох...знам че не ме бива да пиша, ама все пак пиша и трябва да го споделя с някой, защото иначе ще се пръсна...

Стоях си сама на балкона...а чувствата, бушуващи в мен ме разкъсваха...И усещах как никотина раздира гърлото ми...как пълни дробовете ми и замайва главата ми...И мислите ме връхлитаха...И кашата в малкото ми мозъче ставаше все по голяма...

И сега усещам това чувство. И се чудя...Ако не са самоубия, то никотина ще ме довърши. И тази мисъл не ми дава покой. Не, не тази за смъртта. А за тази, че сама се докарвам до това състояние. И ми е чудно - толкова ли мразя живота? Не, бе не го мразя. Просто...Просто и аз незнам. Незнам къде съм. Провиквам се отчаяно...но никой отново не чува плачът ми. Уж е тихо а никой не чува стона ми... Заобиколена съм от хора и пак съм сама.

Днес в трамвая отново беше претъпкано. Качих се и потънах сред върволяка от хора. Толкова много мечти, въздишки и човешки съдби събрани на едно място. Дестетки хора. А аз отново се чувствах сама...

Седя в кухнята. Наще пак имат гости. Толкова са весели и изпълнени с енергия...А аз отново съм сама...Заобиколена от хора, но все пак сама. Чувствам се като чужденец тук. Сякаш мястото ми не е в тази стая...в този дом...по-скоро в този свят...

Вдишвам дълбоко и се връщам на компютъра в хола...и драскам всичко със ясното съзнание, че никой няма да го прочете. И все пак ми олеква. Олеква ми и аз незнам що. Може би защото чувствам че съм споделила болката с моя въображаем читател...Моята последна утеха - размитата ми представа за реалността. Също толкова объркана и избледняла като моя образ. Точно отражение на моята същност. И ме боли.

Защо пак съм така сама...защо не виждам нищо...далече съм от живота, кипящ около мен. Имам чувството, че собствената ми съдба и всичко, което ми се случва е просто филм на големия екран. Всякаш съм плод на болен мозък. Нереална и объркана. Две думи, които ме описват идеално.

Забулена от цигарен дим, отдалечена от истината, плувам някъде в обляна в сълзи. И слънцето (моето си въображаемо слънце защото е 10 вечерта) се отразява в капките мъка, стичащи се от очите ми.

А тези капки...единствените ми истински, материални приятелки, които, макар и за кратко, мога да докосна. Да, докосвам ги а те под допира на кожата ми се разтичат още повече, сякаш ги е страх да не станат като мен, и изчезват. И какво стана? Единствената ми опора изчезва. Нищо. Очите ми са пълни със тези мимолетни приятелки и не спират да ги показват на света...

А аз...аз потъвам бавно в мрака..

[olive_oil]

мн е добро и смислено.Може би се чувствам по-малко от половината като "тази душа"
но не смея да се оплаквам,защото има хора,които се чувстат точно така.

[SuPeRSlaDkA]

добро е наистина

[n0 CoNnEc7i0n =)]

мерси наистина супер много

[priti_kiti]

миличка.. незнам кво да ти кажа наистина..
не искам да коментирам колко добро и смислено е това,което си написала,защото знам,че всъщност това изпитваш..и.. не ти е никак приятно..
просто горе главата.. силен човек си,ще се справиш сигурна съм.. даа,ще мине време- може би много време.. но ти си длъжна да се справиш! длъжна си заради приятелите,семейството ти,които те обичат и им дреме за теб..

[RudeBunny]

Дестетки хора. А аз отново се чувствах сама...

Седя в кухнята. Наще пак имат гости. Толкова са весели и изпълнени с енергия...А аз отново съм сама...Заобиколена от хора, но все пак сама. Чувствам се като чужденец тук. Сякаш мястото ми не е в тази стая...в този дом...по-скоро в този свят...

тва много ме трогна .. ии ми е супер познато.. сблъскваш се с толкова хора.. а отново си сам.. чувтвото е ужасно.. но защо ли ти го казвам,като за съжаление и сама си го изпитала .. и както каза Бети.. горе главата мацко

[n0 CoNnEc7i0n =)]

благодаря момичета, наистина отценявам загрижеността ви

[juSTkiddy]

Супер е мацка...Много ме кефи...Само горе главата и...късмет!

[sometimes_]

Мда, сега видях датата.