Рим- градът, от който сърцето ми започва да бие по-силно и от който дъхът ми спира.Градът,в който мечтата ме очаква...Обожавам Италия.Винаги щом говоря за италианския език или за пастата им, музиката,историята,сладоле да,Челентано,Ерос Рамацоти или Фабио Канаваро започвам да треперя и стомаха ми се свива на две...Не мога да живея без Италия...все нещо ме дърпа нататък...не знам какво...любов може би...
И така.Всичко започна на 5 септември 2002 година, когато започнах да уча италиански. Изведнъж нещо в мен се пречупи и още щом чух, как произнасям първото си изречение на италиански, се влюбих в Италия.И във всичко свързано с нея.Може да си помислите,че не съм добре или че си измислям.Не.Това между мен и Италия се нарича любов.Чиста, неподправена, възвишена любов.И повярвайте ми, далеч не е едностранна...Италия не е само паста,кино и музика.Италия е невероятна атмосфера и мечта.Огромна, дълго очаквана, на половина изпълнена мечта.Ако можех да напиша благодарствено писмо на Италия, щях да й благодаря,че ми показа,че мечтите се сбъдват.Че онова, което силно искам да се случи, се случва.Не желая да ви описвам забележителностите на Италия или на Рим.Ще ви разкажа съвсем накратко това, което чувствах в Рим.Там, на прага на старата и съвършено новата мечта.

Фонтана ди Треви,Ватикана,Площад Испания,Навона,Пополи и всяка една къща, всяко балконче, всяко паве,всеки камък са само част от нещата пред които се спирах, грабвах фотоапарата си и снимах в захлас.Започвах да се ядосвам защо не мога да остана...С всяка следваща стъпка се чувствах все по-окована във вериги от любов по Италия.Чувствах се някак си по-истинска.Открила мястото, където искам да остана и да опозная до най-малкия детайл.И да умра-мислех си-ще умра в Рим.По пътя към Личната си Легенда.Ще си помислите, че звуча твърде антипатриотично и че едва ли не се отричам от България.Името, което всеки път когато някой ме попиташе откъде съм, изричах се невероятна гордост.Но да оставим Бе ге-то настрана.АЗ ОБИЧАМ БЪЛГАРИЯ!Но ако почна да пиша за Нея, няма да ми стигне цял живот...

Не знам дали ви е ставало лошо от прекалено много емоции.Защото точно това ми се случи, когато пристигнах в Рим.Бях толкова щастлива,че съм сбъднала мечтата си,(и то за втори път), че имах чувството, че сънувам.Оф, Теа,събуди се,айде,знаеш,че сънуваш-мислех си аз.Но дълбоко грешях...Бях там.В Рим.В мечтата.Аз бях мечтата.Поглъщах всичко с поглед,снимах,говорих най-прекрасния език...Не можех да искам повече.Но нали знаете.Колкото повече, толкова повече.Единственото, което безумно много исках е да спра времето и да остана там...защото е прекрасно да си в мечтата.Като във филм си...И така, аз не спирах да обикалям по безбройните малки италиански улички,да се ядосвам,че не мога да остана,да мечтая за моторче, с което да се скитам като истинска римлянка...
Мога да продължа така до утре,но не желая да ви заливам с емоции.Просто си намерете мечта, осъществете я, влюбете се в някого или нещо и ще ме разберете.Ако трябва да обобщя:Докоснах звездите и се върнах заслепена от блясъка им.

Искам най-сърдечно да благодаря на Италия,както споменах по-горе,на Паyло Коелю,на Маркес и не на последно място на майка ми.Те ми показаха, че ако се бориш и силно искаш нещо, както направих аз, мечтите се сбъдват.Така ще завърша речта си и когато получа Пулицер.Защото мечтите се сбъдват...Само трябва да имаш търпение...и сили за да ги гониш.