есе - който може да пише :)

[SeXyAdrenaLinka]

трябва ми есе на тема "Моето 'мигновение' в любовта". който го бива и оби4а да пише есета нека се пробва да напише нещо,ще съм много благодарна

[SeXyAdrenaLinka]

оле хора мн ви се моля помагайтееее

[SeXyAdrenaLinka]

айде моля ви се де,трябва ми за утре,помогнете
есето са ни го дали във връзка с едно стихотворение на пушкин "на керн", но то не трябва да е свързано с него
мн мн мн ви се моля помагайтеееееее плссссс

трябва ми есе на тема "Моето 'мигновение' в любовта". който го бива и оби4а да пише есета нека се пробва да напише нещо,ще съм много благодарна

Все още ли ти трябва?

на мен да

[sherry]

Намерих едно есе в нета, на някаква ученичка е, ника й е Франческа. Да знаеш, че си й задължена!

"Моето мигновение в любовта"

Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.
(А. С. Пушкин, К***)

За любовта, която не умира, но убива... за демоничната сила, с която тя пленява, оплита и задушава, за заблудата единствена, осъзнатата лъжа и голямата истина. За нея...за нея пишат и говорят всички, за нея копнеят и от нея страдат. Хиляди пъти на ден се кълнем в нея, хиляди пъти я отричаме и стъпкваме, смачкваме и изхвърляме, а после се натъжаваме...навеждаме се, със засрамен от постъпката си поглед, и скришно си я взимаме обратно, изтупваме я и отново я прибираме в леко ръждясала метална кутийка, наречена душа. И тя си живее там- уж тихо, небезпокояща никого...до момента, в който стане по- голяма от нас самите, по- зловеща от сънищата, по- силна от бъдещето...вампирясала, страшна и дива.
От начало не и обръщаш кой знае какво внимание, все още имаш усещането, че всичко е както преди. Опитваш се да продължиш нормалния си живот, но е твърде късно- няма връщане назад. И когато вечер останеш сам, впиеш жаден поглед в нищото и усетиш няколко парещи капки тъга по лицето си, осъзнаваш, че всъщност нещо се е променило, нещо е преобърнало подредения ти дотогава живот. И кой и с какво право бе разрушил само с един поглед нещо, градено толкова време? Каква беше тази лавина, която със страшна сила се беше връхлетяла живота ти и сега го контролираше както намереше за добре? И тогава... в късната нощна тъма си даваш сметка, че това е работа само на нея- на Любовта. "Знаеш ли какво е любовта? Вятърът стихва, утринният дъжд се рони на бисерчета по изсъхналите листа, които слънцето съживява. Кълна се в това слънце, кълна се в сиянието на небето, че те обичам!"(из "Декамерон или кръв и страст" по Бокачо). И когато паднеш полумъртъв на леглото си, осъзнал единствената истина и потънал в размисли, започва да те мъчи мрака. Опитваш се да заспиш, но мислите ти са натежали толкова, че едва дишаш. А най- страшното идва, когато осъзнаеш, че всъщност си сам- сам в стаята, в апартамента, в града и вселената.. сам в мислите и преживяванията си, защото твоето любимо същество живее чак на друга планета. И протягайки ръка в мрака на нощта, ти не можеш да го стигнеш. И тогава ти остават само сенките по стените, призраците, които с леки стъпки притичват из стаята ти и лъхат студ, усещаш леденият им дъх и имаш чувтството, че си в бездна, от която измъкване няма; и че тази нощ е безкрайна и че "утре" няма. И докато всички спят в меките си легла, ти оставаш разочарован и сам. Тогава отиваш до прозореца и дълго съзерцаваш светлинките на нощния град. Уличните лампи, далечните светофари, светещите реклами на магазините, които се сливат и изглеждат като далечни цветни петна. Всичко това ти доставя удоволствие до момента, в който изплува онази мисъл, с която си се борил часове наред. Дълго след това се взираш в снимката на обекта, привлякъл вниманието и спечелил душата ти. Всеки път откриваш нещо ново, в което се влюбваш все повече и повече- дяволитият поглед, зловещият пламък в ангелско- сините очи, тайнствената усмивка.. и лицето му, озарено от меката светлина на нощната лампа, "излъчваше някаква кошмарна красота, някаква магнетична демонска сила, която привлича и смазва."(из "Осъдени души" на Димитър Димов). И когато с нечовешки мъки заспиш към 4:00, със стиснати ръце и трескави уморени очи, започват сънищата, в които не намираш покой, а просто материализираш нощните си преживявания. И така до 6-7, когато ужасяващият звук на часовника те буди от твоят своеобразен делириум. Не усещаш нищо, сякаш тялото не е твоето, болки в главата... силно кафе и отново трябва да си готов да поемеш ежедневните си задължения, но ще можеш ли? Пътят ти продължава, трябва да живееш, макар, че е трудно...
И след дългата нощ, в която си се борил със самия себе си, и по ирония на съдбата си загубил отново...тя-съдбата, сякаш е била благосклонна и те е погалила скришно с нежния полъх на вятъра. И тогава започваш да летиш, прилив на енергия, дишането ти става тежко и затруднено, ясно можеш да разграничиш сърдечните си удари, които знаеш, че скоро ще спрат. Виждаш го... и това ти стига, стремежът за живот се връща, но знаеш, че не ти остава много- още един поглед, още един миг.. и всичко ще е свършило, но няма да си сам, защото той ще е до теб и тогава бавно и леко ще се отделите от земята. Небето ще стане тъмно- червено, силен вятър ще издигне двете метални кутиики, които слънцето ще позлати. Всички контури бавно ще започнат да изчезват, ще се слеят и в мъглата от цветове ще се явява образът му- все така извънземен и недостижим, ще чуваш гласа му на фона на хиляди звънчета и бавно ще изчезвате... Още миг и няма да те има, ще си се слял с Вечността. Но ще остане споменът за голямата измама, за най- могъщата сила на всички времена, за магията, наречена Любов.
Теории, тези... факти... нищо не беше достатъчно за едно добро описание на "халата". Истина ли беше или сън? Не зная. Това беше моята любов...моето очарование...моята надежда и стремеж за живот... миг на споделено щастие...моята молитва...моята...любов!

Взето от:http://forum.91neg.com/index.php?showtopic=354

misiiiiiiii :P

[zuz]

Давай все още искаме есе

[sherry]

Кво да даваме, не виждаш ли, че има есе?