За да напишат “Изворът на белоногата” и “Ралица” бащата и синът използват народни песни като изграждат реалистично образът на българката с нейните нравствени добродетели. Но Пенчо внася в образа на Ралица вътрешен драматизъм, който поражда психологизъм на творбата. Най-скъпата за Славейков идея и основната в неговото творчество е идеята за човешкото у човека. Според него то се проявява в човешката способност да преодолява трудностите, да издържа на изпитанията, които собствената съдба му поднася. В това се изразява свободата на човешкия дух да преживее и надделее, нещастията, да остане несломим от тях – това значи да бъде свободен. Това е основната идея в “Ралица”:
от живота ненадломена
с несломено сърце.
Затова основното в поемата не е сюжета – доста често срещан фолклорен мотив, а образът на главната героиня. Чрез творбата той разкрива ценностната система. Проявява умение пестеливо да представи специфичното на народния живот – възмогването на страданията и запазването на човешката слабост. Представя персонажите в повратен момент от живота им. Образът на Ралица е ситуиран чрез дълбоки драматични конфликти и състояния, които героинята изживява без да раказва подробности за живота Ј. Сюжетът не се отличава с богатство на събитията. Завръзката е любовта между Иво и Ралица. Верността на Ралица към тази обич се доказва чрез поведението Ј към богатия Стоичко Влаха. Тя отхвърля предложението му с мъдростта: “Сърцето ти не пита: то се не ломи”.
Творбата възпроизвежда и народни мирогледни представи – Ралица и Иво олицетворяват приемната любов, характерна норма за фолклорна представа. В своя тежък исторически живот народът е изразил едно трагично светоусещане – щастието е мигновенно, страданието е вечно. Със своята физическа прелест, трудолюбие, чувство за любовна вярност, жизнеустойчивост Ралица се отъждествява с патриархалния етичен модел за добродетелност. По този начин Пенчо Славейков става изразител на един специфичен национален идеал за човешка личност.
Успоредно с това в образа на Ралица творецът разгръща модерни идеи, непознати на българския фолклор. Поемата поставя проблема за силата на индивидуалната воля, чрез която човекът надмогва волята на съдбата. По принцип семантичната двойка съдба – воля е смислов център на цялото поетово творчество. В този смисъл поведението на Ралица илюстрира духовната неограниченост на човешките възможности – любимият е убит, семейното щастие е разрушено. Такава е волята на съдбата. Страданието не тласка Ралица към самоунищожение. Тя намира смисъл на живота си в любовта и грижите за детето си, съумявайки така да запази нравственото – естетическото равновесие. Тази нейна способност означава най-точно лексикален лайтмотив на творбата – ненадломена. Емоционален знак за нейното себесъхраняване е образа на “оназ усмивка”. Образът на Ралица въвежда основния строителен мотив на Славейковото творчество – мотива за нравствения стоицизъм. Именно героят надмогващ превратностите на съдбата, Славейков възвеличава ярко в творчеството си. Този герой не е само естетическо, но и жизнено кредо на поета – като дете е скован от тежък недъг и цял живот надмогва стоически трагичната си орис. Всъщност този своеобразен автобиографизъм, тази способност на Пенчо Славейков да интерпретира фолклора през призмата на индивидуалното личи при типилогичната съпоставка на образа на Ралица с образа на Петко-Славейковата Гергана от “Извора на белоногата”. Бащата е по-близо до фолклорното светоусещане, защото водещ в изграждането на образа на Гергана е мотивът за чезненето на красотата – вариант на мотива за вграждането, докато в образа на Ралица мотивът е за съхранението на красотата. Внушава се чувството за нейната хубост чрез сравнението:
Кат оназ вечерница в небето
Една бе в село Ралица девойка…
Предадена е красотата и очарованието чрез отношението на другите към Ралица. Както Петко-Славейковата героиня отхвърля предложението на везира в името на любовта си към Никола, така и Ралица остава вярна на Иво. Ралица е сираче, но е несломима, нито в младостта, нито в семейната си мъка.
Като контраст на идиличността битува образът на Стоичко Влаха. Неговата съдба е решена също в духа на патриархалните норми. За този, който ги е нарушил няма място в патриархалния свят. След убийството на Иво той напуска завинаги селото. Този образ има модерни проекции. Интересна е гледната точка на поета към деянието му – убийството е предадено в обективистична форма. Славейков нито обвинява, нито оневинява злосторника. По този начин в творбата си дават среща две позиции – от етическо гледище Стоичко е престъпник, защото отнема човешки живот, но от естетическо, деянието му не е престъпно, защото той убива заради красотата. Естетическият му импулс властва над нравствения му. Егоистичния стремеж за щастие върху нещастието на другите е знак, че у героя са в дисбаланс естетически пориви. Опитът му да се издигне над конвенциите на морала го доближава до модела за човек, робуващ на природните си инстинкти.

мисля че с тези две ще стане добра тема