Той не ме привлича вече, не ме възбужда както преди. Беше достатъчно една целувка, едно докосване... Сега сме свикнали един с друг, докосването вече не пали искри, а е съвсем рутинно и нормално. Спим на едно легло, а нямам желание за ласки. А той ме желае дори повече от преди. Вече не правим любов, а просто секс по задължение. Първо се опитвах да не показвам какво чувствам, дори си представях че съм с друг човек, опитвах се да вкарам романтични елементи /масажи, светлина от свещи, ала-бала/, опитвах да не мисля изобщо, какво ли не...но той усети, че се отдръпвам. И страда от това. Сега го правим един-два пъти в месеца /а живеем заедно/ Приятно е като физическо усещане, но е без желание, мисля си само кога ще приключим най-после, превърна се в досадно задължение. Вече се отразява на връзката ни, той иска да ми достави удоволствие, но дори и да не го отблъсквам, той усеща че се преструвам и не иска да ме принуждава... Връзката ни е доста сериозна, пасваме си във всяко друго отношение, живеем заедно. Не знам дали някой ще ме разбере, а и не ми е мястото в тази възрастова група вече, но просто имам нужда да споделя някъде... Той ме обича, аз също го обичам, но вече не го желая... Знам че за повечето от вас е неразбираемо, уж го обичам а не искам секс, но имали ли сте пет годишна връзка? А и той ми е първият и единственият досега... Не искам заради секса да се провали любовта, но всичко рухва постепенно. Искам да бъда до него и явно се обричам вече да не изпитвам удоволствие и да изпълнявам едно интимно задължение. Как да върна огъня, как да го желая като преди? Проблема е че изпитвам физическо привличане към друг човек, там има искра, дори преди време имах шанс и много се изкушавах от мисълта да изпитам отново насладата да бъда с желан човек, но не го направих. Не изневерявам. Не ме съдете твърде строго, докато в тази възраст повечето грабят с пълни шепи, аз се обрекох на един човек, още съм с него и навярно ще остане единствен в леглото ми, но желанията ми понякога поемат в други посоки, човек желае онова, което не може да има. И сега се чувствам двойно виновна- че не изпитвам влечение към този, с когото смятам да си прекарам живота и че желая друг човек... Ако можех някак да пренасоча това желание... Искам всичко да е както преди, искам да сме изцяло заедно, да се отдавам с душата, а не само с тялото си, най-после да го направя щастлив...и аз самата да изпитам удовлетворение. Да, не само тялото има нужди, когато желаеш някого, когато се отдаваш, правиш го и с душата си. А чувствата понякога объркват нещата, можеш да обичаш, без да желаеш и обратното. Трудно е да се определи, но... Аз самата сякаш обичам с разума, но желая със сърцето... Толкова ми е труно, толкова съм объркана... Не мога повече така. Не мога да съсипя тази любов, не мога да сложа край само заради секса, но пък и не мога да изневеря, не мога да се преструвам, но и не мога да почувствам истински, не мога да бягам и да се крия и само плахо да се питам "Докога?" Не мога и всеки ден да се разминавам с Другия, изчервена, настръхнала и разтреперана, изтръпваща при всяко случайно докосване, всеки път щом погледна ръцете му си представям тази топла прегръдка, щом говоря с него сякаш усещам този глас да шепне нежно в ухото ми, щом съм близо до него сякаш ме е ударил гръм и не знам къде се намирам... А вечер лягам унило до този, който ме обича и е готов на всичко за мен, този, който знае какво ми е в главата, тихо прошепвам "Лека нощ" с неизменната целувка по бузата и се обръщам с гръб, за да не види сълзите... Всеки път, след като му се отдам, на него единствения, след като изиграя ролята си и той заспи, сдържам едва дъха си и сълзите ми се стичат без да мога да ги спра, разкъсана от вина че отново го излъгах, че той отново се направи че ми вярва...и че отново, неволно си задавам въпросите "Дали и Другият целува така?" Не ме разбирайте погрешно, не се колебая между двамата, защото съм направила вече своя избор, просто се тормозя и ми се иска Моят човек, моят Единствен да ме пали отново както преди, да бъда изцяло негова и духом и телом, искам, но нещо в мен се бунтува. Искам Другият да остане само размит спомен, само един приятен замъглен сън, а бурните емоции, който разпалва у мен, да бъдт породени от моят единствен... Искам... Разумът крещи "Искам! Трябва да бъде така!", а проклетата непокорна и упорита душа държи на своето и не отстъпва. Вечно съм в битка със себе си, вечно нося маска и се прикривам пред всички... а те чудесно знаят какво ми е, или поне се досещат... Мразя се, мразя способността да чувствам, защото ми носи само болка, мразя живота си такъв, какъвто е сега, съсипах този, който ме обича, а той дори не знае колко ми е тежко от това, сякаш част от мен бавно угасва, не мога повече така, но какво бих могла да направя? Воля? Тя ми стигна колкото да не се хвърля в чуждите обятия, само толкова... Тя ми стига колкото да изпълнявам задължението си в леглото, само толкова... Тя ми стига да ги гледам в очите, да се смея и да се шегувам с тях денем, но само толкова- вечер ги отбягвам и бликват сълзи, нежелани и досадни. Дълго бях силна, мислех че не мога да плача, но сега мисля че не мога да спра. Без глас крещя "Помощ" сякаш някой може да ми помогне, сякаш думите ми тук могат да оправят нещата... Гордост, достойнство, воля, разкаяние- те са нищо. Аз съм нищо. Не живея, а само съществувам. Той спи до мен, а аз разказвам живота си на непознати... Вече не мога да споделям, не мога да му казвам какво ме мъчи...а бяхме толкова близки, той знаеше всичко за мен, всяка малка подробност, всяка тайна, всеки недостатък, всяка грешка... Сега се затварям в себе си и не го допускам. Не искам да го наранявам с думите си, но мълчанието ми също го трови... Пропадам, пропадам.