Всяка вечер слагам маска,
на друг човек, различен,
друг усеща получената ласка,
не аз, а някой друг като мен измъчен.

Всяка вечер щом угаснат светлините,
излизам и чужд пламък в мен гори,
и никой не знае за лъжите,
че някой друг във мен твори.

И осъзнавам аз,че този някой,
като мен за другите е никой,
че невидим е той,
и само вечер той е мой.

Той ме разбира, с мен е дори в съня,
с мен е той и в живота- най голямата лъжа,
само с него аз съм истинска,
само негова е мойта ласка.

Стоя пред огледалото,
и не виждам нищо,
виждам само зад себе си мъртвилото,
и един избледняващ образ също.

Образът на моя любим измислен,
стои там и чака ме и аз да избледнея,
да изчезна като мит безмислен,
и с него повече и сълза да не пролея...

В час по български си нямам друга работа...