..Моята тема :)

[LordOfLight]

Край! Вече съм ти фенка. Страхотен стил!

[ScionOfStorm]

^

Носител

I

Ангел падна в тъмнината на нощта
С грохот страховит той се приземи
Потопени бяха белите крила
В на езеро мистично черните води

Очи сиви взряха се в тази
Тъй нова за него земя
И прероден в нощните талази
Над земите той гордо полетя

II

Седях си в мрака, в самота безгрижна
Мисли през ума минаваха, безброй, безчет
Чувствах тъмнината тъй ближна
Бродих из живота си – куплет по куплет

Що бил съм, що ще бъда
Що чувствал съм, що тепърва предстои
На мъката ли ще съм аз съда
Радостта в мен забравена ли ще стои?

Шум дочух, мах сякаш на крила
Признавам, приех го на шега
Чий ще са тез огромни крила
Тъй гръмки в тази мъртва тишина?

И тогава видях тези очи
Видях и в тях безчет звезди

III

‘Смъртен струваш ми се ти, същество тъй малко
Ако нямаше да те обидя, бих те нарекъл жалко...’

Загубен в безбрежната на очите сивота
Успях някакси да промълвя

‘Смъртен съм, от младите дори
Възприятията ми още са зелени...
Ума ми мъчи го въпрос един
Ще ми отговориш ли,
Ти – на Небесата син?’

Накланяне на глава, взор заинтересован
‘Давай, човече малко, интерес в мен пробуди ти
Ще отговоря, дори да бяха повечко въпроси...’

‘Защо тук се озова, в таз забравена земя
И защо кръв петни твоите крила?’

‘Ти виждаш ми кръвта, дете човешко?
Виж, туй вече ще да е странно нещо
Ще започна отдалече
Макар и късно да е вече...

Бях велик аз, символ на гордостта
Носителят на хиляд’тте искри
Нямах капка страх аз от смъртта
А сега пламъкът неин в мен гори...

Тук съм, за да умра
Носителю на тъга безкрайна
Ще посрещна аз смъртта
Ще чуя песента й тъй омайна’

‘Носител на тъга безкрайна ме нарече ти...
Защо с такова име мен, смъртния, дари?’

‘Виждам аз в душата ти, кристално чисто
Името приляга ти, съвсем е подходящо
А сега, виж как от клона отронва се листо...
Виж смъртта ми!’

Шепнат устните му сякаш увещаващо
А очите му, сивите очи
Стоманени поглеждат ме умоляващо

‘Виж, и сълзи за мен пророни...
Вкоренена в теб е смъртната тъга
Вкоренена в теб ми е и Песента...’

[ScionOfStorm]

Стрела

Стрела – една
Просто иска...
Свобода
Пусни я, дай й я
Полетя

Разцепи въздуха зловонен
Изсвистя във вечността
Ще се върне пак някога
За да ме прониже, точно тя

За да ме убие, душата ми да полети
Из небесата, а тя нека си свисти
Нека взирам се със мъртвите очи
В синева умряла, бездиханен

Откъснат от тук, от това, което бе
Далеч от всичко, от каквото и да е
С нея, обграден от самота

Толкова ли трудно е да си просто ти
Ти сам и една стрела едничка?

********
Ален Танц

Вряза се Северняка в млада гора, зелена
И зашумяха лудешки дървесните листа
Птиците замлъкнаха, секна тяхната песен
Разбраха милите, дошла е самата Есен

Листата затанцуваха танц ален и плачевен
Животът тъй секвал, аз разбрах
Разнася се из гората стон безспирен и напевен
Този стон аз в себе си побрах...

Вятърко, тъжни са и твоите слова
Макар че по своему красива е Есента
Едно със теб съм, братко, едно навеки
Вопълът ми наред с твоя ще да ечи

Аленият танц пред очите ми се разиграва
Хиляди души умиращи, макар дървесни
И братят ми в косите мои се заиграва
Шепне тихо-тихо скръбните си песни

Ален танц, танц последен
За мен той ще е пореден
Ален танц, и трепне моята душа

И ще полетя
Там – в Есента

[ScionOfStorm]

Ех, добре дошла
В един мрачен и безкраен пантеон
Ти, смъртна душа
Вече бродила еон подир еон...

Кикот

Кой ще избереш, кой ще да е

Шепот

Някой от безкрайните Богове

Дали ще да е Господарката на светлината
Разголила златистата си гръд
Или старчето пияно, с чаша във ръката
Куцукащо, вкопчено в своя прът?

Няма значение
Наистина няма

Важното е душата на един от тях да принадлежи
Какво от това, че ще е окована във лъжи?
Едноок воин ли в шепа огромна ще я държи
Или рогат ангел паднал в огън адски ще я пържи?

Или пък небесен господар ще я гледа мнително
Съдейки я за безкрайни грехове...

Думи много, обещания половинчати
Във фабрика за Богове
Всичките сме колелца мънички, зъбчати
И така май ще да бъде

Оковани сме, по своя воля

А аз Боговете свои
Решавам да заколя.

[ScionOfStorm]

Кожата стопи се, сгърчена от горещина
Сърце изстина, сковано в студенина
Очи изтекоха, да са слепи пожелаха
Ново време иде, да живее краха!

Мразовит вятър духа в души човешки
Липсва ни човечността
И вървим подръка с безкрайни грешки
Споделяме май съдба една

Какви души, остана ли такова нещо
Страх ни е от душевността
Боже мили, как може да е толкоз зловещо
Всичко, що случва се по таз земя...

Кожата раздирам си, безсилно аз пищя
Защо, защо случва се това
За нещо, което нивга го не е имало скърбя
И чудя се - какво сега...?

Защо съм тъжен вий не се чудете
А в сърцата си отговора потърсете
И се запитайте
Защо най-ценното в нас загърбваме го доброволно
И дори щастливи сме зарад това, защото, видиш ли
Живеем си охолно!

[bloodfrozen]

Идол си ми.. много добре пишеш, меко казано, всичките ти творби са много.. завладяващи..

[DisciplineAndOrder]

Много,много ми харесват!Прочетох всичко твое,от-до и просто се влюбих в стила ти и в самите произведения!Страхотни са!

[ScionOfStorm]

Мерси, радвам се, че ви харесват...

Клетките са изградени
Съградихме си ги ние
И хората заблудени
Захвърлиха душата - нека гние!

Окови черни, тежки сами си изковахме
Прангите с гордост си нахлузихме
После народ световен, вси се събрахме
И окаишеността си...запразнувахме

О, радвай се, радвай, робе
Че на светоглед твой пуст ключ е сложен
Ликувай, ти, всемирни злочести народе
Че всеки различен тук е като прокажен

И се бият като псета полудели
Кой в клетка сляпа ще се пръв набута
В безумие и лудост били се заклели
Виж ги, бият се кой да е Шута!

Шута печели, Шута ще води!
Ще реди той безкрайни колоди
На срам, примирение, слабост и страх
И ще се смеят те, гледайки своя крах...

Слабоумници проклети
Дано умрете в чернота!
В слепотата си заклети
Ще прогледнете - ала само пред смъртта!

А за мен, отхвърления от света
Разтваря прегръдки вечната сивота...

[DisciplineAndOrder]

Страхотни са!

[ScionOfStorm]

)

Koлко иронично
Да си загубен в мъгла
Колко прозаично
Е пък да ти шепне тя

И да те милва с призрачни ръце
Изсмуквайки жизнеността от теб
С хищна усмивка на мъгливото лице
Да разкъсва на душата всеки жлеб

Глупачко, не ще ме покориш
Кралице на лъжлива мараня
Мен тъй лесно не ще приспиш
Че да разкъсаш моята душа

Вдигам призрачна ръка
Стискам юмрука, физически безсилен
Разкъсвам, раздирам я
Юмрукът мой...духовно е безкрайно силен

И с поглед зъл, неузнаваем
Връщам се по пътя вечен
Няма я вече подлата мъгла
А аз все по-малко съм човечен...

********

Цял живот в стремеж обърнат
Към една-единствена победа
От нещастие и мъка аз обгърнат
В стан на тъгата аз преда

Хиляди загуби
За една победа
Само горчивина

Милиони жертви
И сянка бледа
На победата една

Призраци кръжат край мен
Блъскат се, летят
По алеята, из улиците, посред ден
Безспирно те врещят

Но и те за победата не ще помогнат
Никой май не може, дори и аз
Докати мислите сиви, мрачни не ме погнат
И поразят душата ми - чак до сетния й час

Товар ужасен, и един стремеж
Отвън - тъй ясен, а отвътре - леш.

[ScionOfStorm]

Та те дойдоха
Сенките изпиващи светлина
Мракът създадоха
Мракът в душичката ми една

И го завихриха
Мощ огромна, фуния от чернота
Сенките се избистриха
Но мътна си остана моята душа

Видях лицата им, грозни, зловещи
Робите разпокъсани, очи белезникави, празни
Стовариха мрака на моите плещи
И донесоха ми тъгата и мъката заразни...

И съскат, и плюят киселина попарваща
Мръсна, опетняваща, тъмна слана
И в душата ми преди в светлината вярваща
Вихрят ли, вихрят скръбта една...

Сгъстяват се, виждам ги с мъртви очи аз
Прииждат ордите злокобни, носещи мраз
Понесли на ръце ковчег с име изписано
Смъртното същество, видиш ли, тъй било орисано!

Мекота ли ще има там
Отвъд всичко, отвъд всяка плът
Това аз няма как да знам
Но нека поема по този път...

И нека изстина
Умрял вече, но все пак
Нека загина.

***

Крещи!
А пък те шептят
Пищи!
Защо шептят?

Или...
Ехти
А вятърът край теб нека си свисти
От всичко земно ти се оттърси
Знай, братко, свободен си

Каква свобода, след като веригите си нося
Ето ги там, виждаш ли ги, до подноса
Хляб за сърцето, в мъка наквасен
Комат мъничък за душата, хванал плесен

Разраства се тя
Зловонна зеленина
Расте, расте, безкрай расте
Ти опитваш се, но знаеш
Нищо не ще я спре

Ни вино за сърцето
Макар и да е кръвта на морето
Ни опиат за душата
Макар да е сънят на луната

Плесента плъзва, без да спира
В душата тя скорост шеметна набира

И идва

Готов ли си?

- Не.

Знам.
А сега умри.

[KAKASHI SENSEI]

много добър стихоплет си \/ \/ \/ \/ \/

[Symphony of Destruction]

Всички ме зарадваха. Много. Браво. Добър си...всъшност адски добър (:

[LordOfLight]

Всички ме зарадваха. Много. Браво. Добър си...всъшност адски добър (:

Да му правим фен клуб?

Хехе браво мн си добър завиждам!

[Symphony of Destruction]

Да му правим фен клуб?

Айде

[ScionOfStorm]

Недейте ще се притесня бе ;p

Размислите на един Съкрушен
[ Душа 1 ]

"Имах трон
Загубих го
Сломен

Чуй моя стон
Трептене едно
Сега, от мрак
Обграден

Царе и царици, пешки, офицери
Всичките на дъската на времето - оживели
Но кой ги помни тях сега
Нима ги помним, кажи, нима?

Братко ти незнаен, що изповедта ми чуваш
Запомни, за слава и мощ недей да бленуваш
И калявай себе си, сърце душа
За да не си на колене пред скръбта

Аз ще умра. Знам го, виждам
За пътят твой аз ти завиждам
Мрачен е той, но осеян със светлина
Бори се смело, заплетена е твоята съдба

Виж ме, един Съкрушен
Гаснат в очите ми сетните искри
Не ще бъда аз забравен
Душата моя ти в себе си побери!"

Товарът и безтуй непосилен бе
Но душата му поех
И там, под вечносивото небе
Аз люто себе си проклех...

[LordOfLight]

Клуба ще се казва "Ние обичаме ScionOfStorm" , не не по добре ще звучи с името "Ние обичаме..." (ъ? )


Братко ти незнаен, що изповедта ми чуваш
Запомни, за слава и мощ недей да бленуваш
И калявай себе си, сърце душа
За да не си на колене пред скръбта

Гррр чак настръхнах тази част най много ми харесва!

[Symphony of Destruction]

Товарът и безтуй непосилен бе
Но душата му поех
И там, под вечносивото небе
Аз люто себе си проклех...

Да му се не види........ Това е......
....ем красота е и....
.....да му се не види, пак не намирам думи......

[ScionOfStorm]

Другият Носител
[ Душа 2 ]

Той ме намери, в един сумрачен ден
Чул бил за Другия, чул бил за мен
И ме търсил, през земите неизвестни
Слушал как небето плаче моите песни

„Ето те и теб, Носителю велики
От целий свят забравени Човеко
Душите в мен трептят, същински трепетлики
Трептеното им е обаче...меко

Усетих те, макар накрай света
Те те чакат, чакат твоята утеха
Досега аз ги в мен държах
Време е...вземи ги ти с размах

Стоновете се извисяват, пищят те в мен
Затвор са рамките на тялото ми, затвор леден
Ти, дете на мраз сковаващ всите смъртни
Време е да поемеш мъка и тъга безсмъртни

Макар и заповедни да звучат думите ми
Молба просмукана е в тях, разбери
Моля те, умолявам те – вземи ги
И в ръцете си, в теб прегърни ги...”

Въздъхнах, усещах болката му тъй могъща
И все пак силата ми не е вездесъща...

„Взимам ги братко, освободен си вечно ти
Аз ще тлея с техните ужасяващи искри...”

И той се усмихна, и спомина
Част от светлината всемирна
С него си замина...

[ScionOfStorm]

Слепият старец
[ Душа 3]

Видях го и него в тъмна нощ
Прегърбен, с намек за отминалата мощ
Ръцете му съсухрени въздуха вяло опипаха
И сякаш нещо уловиха, нещо спипаха

„Ах, млад, и въпреки туй толкоз стар
И ако това не е злочести страшен дар...
И души в себе си носиш, поел товар, за смъртни непосилен
И все пак смъртен си, странно е, защо си толкоз силен?

Историята ми нека ти разкажа, после ме вземи
Душата ми твоя нека стане, нея с готовност приеми

Роден бях аз отдавна, раснах волен и свободен
Макар и от други човешки същества да странях
Слепота покоси ме рано, забравих края роден
Невиждащ, за мен светът стана проста купчинка прах

Усещах слънцето как гали с милувка топла
Моето забравено лице
И от това болката ставаше все по-жестока
По това, което преди бе...

Развалина съм оттогава, в мрака тихо обитавам
От света страня, от светлината се скатавам
Болка и носталгия носи ми тя, прекалено силни
Бреме ужасно са те, за сърцето ми са непосилни...

Сега вземи ме ти, Жътварю
Давай, на душите Господарю...”

Болка имаше в този мъж съсухрен, океан от нея

„Вземи всичко, братко, всичко, за що милея
Всичко, за що скърбя
Всичко, за що тъжа...”

Душата ти вече е във вечен покой, старче
В себе си ще я съхраня, макар че
Животът още ти бе отредил...

[ScionOfStorm]

Изсмукан съм
Обвивка празна, в плът облечена
Спя безкраен сън
Душа мрачна, навеки обречена

И сенки вълчи, сенки хищнически около мен
Дърлят се, кой ще вземе къс от мене по-голям
А самият аз, заключен в клетка, в плен
Усещам как в мен секва сетният ми плам...

А пък чернотата носи блажено спокойствие
Прегръдка топла, усмивка ледена, полъх мразовит
Лек мрачен и тежък е за всяко угнетение
Усмивка скрита, нож в гърба, копнеж убит

Усмихвам се, повдигане на мъртви устни
Влизам в нея, влизам в безметежността
А вълците, сенките отвратителни и гнусни
Отдръпват ръцете свои от моята душа...

И в миг блестящ проглеждам с невиждащи очи
Намерил съм своя Дом, тъмата в мен със мощ искри
Оттърсвам се, заживявам аз наново
За да умра съкрушен после - отново

[ScionOfStorm]

И тя запя песента на прадедите си
За да оживеят те в тъмните очи

Чест, отмъщение, жажда за мъст
Всите те напоили свещената пръст
Скръб, болка, тъга по отминало време
Смъртта понякога се явява прекалено бреме

Пламъкът се вихри, докато тлее песента
Идва лято, отминава, пристига есента
Вихрят се умрели вече алени листа
И иде поредното лице на Господарката

Вижте я, разберете я (нея)
В душата й погледнете
И в тази песен една
Себе си разгледайте, миналото си спомнете

А тя...тя спи, но не сънува
Тя живее, тя диша, тя будува
Защото сънищата опасни са и ни побъркват
Пък фатално ще е нея те да объркат

Песента ехти - около вас, около мен
Навсякъде
Лудост, кръв, плът, безумен спомен
Но това е без значение
(Защото)

Тя умря
С песента
На уста

[ScionOfStorm]

Усещаш как лудостта чука на твоята врата
Вежливо и внимателно отваряш, каниш я
Отровата си безумна в теб да пие
Всичко светло тя от тебе да измие

И същество човешко си, гърчиш се от болка
А тя приспива те с нейна си упойка
"Сънят ти иде, близо е" шепне тя омайно
"Лекът ти...ще те погълне, ще е трайно..."

Чаши разменяте, ти и лудостта
Като любовници заклети в предгръдка
И сякаш на дъното, утаена е Тя
Посестримата нейна страшна - именно Смъртта

Душата ти вече не е твоя
Не ще опознаеш ти покоя
Съсък змийски, раздвоен език
Животът ти секва...само за един миг

Умря, смъртни, умря
Смее се Смъртта
Оказа се ти жертва
И кикоти се Лудостта...

****

Случвало ли ви се е
Да застинете?
Във времето забравено, някак
Да изстинете?
Не?
И по-добре...

Из поле сиво, безметежно
Бродя аз сам, в диск тъмен взрян
Всичко околно е небрежно
Дори живота си да отнема не бих имал свян

Гарвани кръжат около мен
Ни живи, ни мъртви, уродливи птици
Кълват ме безспирно нощ и ден
Без милост, шепнат ми на древни езици

Две статуи пред мен се извисяват
Една гигант непоколебим, друга - мъник незнаен
Крилете гарванови ядно покрай мен изсвистяват
А аз чудя се кой ли е майсторът потаен...?

Завърта се полето
Сгромолясва се небето
Слънцето умира
Всеки звук замира

Аз съм гигантът, аз съм мъникът
Мой е стонът, мой е и викът
Аз съм слънцето, аз съм полето
Вси, що има тук, от мен е поето

Ще крещя , ще викам , ще загина
Тук, в полето сиво, днес ще се спомина...

[ScionOfStorm]

Крилете пометоха ви, пометоха прахта
Душите изсъхнаха ви, навеки изсъхнаха
Черно е слънцето, черни са и небесата
Идва, идва, Господарката с Косата

Да, точно за вас
Точно в този час

А крилете са отрязани, разчленени
В кръв черна, мръсна, целите потопени
Вие ги отрязахте, вие ги съдрахте
Аз бях там, видях ви как събрахте

Мъка, болка, тъга, омраза
Началото на една нова зараза

А вие я катализирате, вси кладенци отравяте
Светът – земен и духовен в плесен удавяте
Шепа пясък – а вече пепел изгорена
Върба жилава, но от вятъра сломена

Върбата е душата
В пясък тя се мята
Пепелта я задушава
Вятъра я обезобразява

Вие сте грозотата на света, неговата болест
И него от вас ще защитавам с горест.

[ScionOfStorm]

Как ми се ще да не бях дочувал
Този зов
И в нощта да не бях бленувал
Без покров

А вие се свивате в черупките свои
Мъртвите отминали са за вас отдавна
Уж лежат си те, в летаргия, вечен покой
Но обграждат ме, носейки лудост бавна

"Махни ги, моля те, спаси ме!
Далеч от тях навеки отведи ме...!"

"Мълчи, мъчи се, Избраният си ти
Избраният от тях - вси мъртви..."

И в зеленина болнава обграждат ме
Ето, жена разкъсва дрипа непотребна
Гръд оголва, плът-леш, мека, бледна
След което избожда ми очите две

Мъжки смях, опръскан съм с вино
Мъртво е и то, усещам го - рубинено
Като киселина попарва ми лицето
И всичко преди дадено е вече взето

Върнат бивам в реалността
Гледам в своите крака
По алея сивееща се скитам
Из светове мъртви аз прелитам

А те редом с мен вървят
Рамо до рамо крачим в пустошта
Тези, що криле имат, с тях метат
Прогнилата утроба на това, що наричаме Света

Влача моите (нашите) вериги, пранги, тракат те
Тъй зловещо и могъщо, че оковават дори святото небе

А мъртвите ми се усмихват, вътре, около мен
С очи неживи и всевиждащи гледам поредний ден...