..Моята тема :)

[ScionOfStorm]

В сърцевината на света
(Тъй блед, развален, гнил)
Пропуква се леда
(Духове забравени скрил)

Балансирам на пукнатина една
Между две земи
На живота светъл и на смъртта
„Давай, избери!”

Косата ми развята бива от вихър мразовит
Очите ми – обвити в гибелен скреж
Хаосът около мен е навсякъде, полъх скрит
И души се вихрят около мен – гмеж.

Дърпат ме, към тъмнината, към вечния покой
Писъци, страст, увещание – духовна лой
А към светлината сам опитвам се да бягам
Но от техните вкопчени ръце не ще избягам

Виждам старец, виждам жена, дете
Смъртта в очите им вкопчена е
Виждам и себе си, фигура тъй проста
Вкопчен в перилото на моста

Аз съм тук, долу съм
Че дори и горе, сам
Аз съм във Вечния сън
Аз съм Изгасналият плам

Бях нещо, избрах да съм в твърда вграден
Вече нищо, все едно ми е дали ще съм сломен.

**************

Брат

Кристалът се счупи, братко
Бях там, когато бе строшен
И болката разля се сладко-сладко
Обзе те, макар и кален

Аз бях там, когато ти заплака, братко
Когато умряха и последните лъчи във теб
Бях там, гледах разкъсването ти, братко
Видях как напоен бе с мъка всеки твой жлеб

Кристалът беше топъл, бе душата ти
Изстина, строшен на под мраморен злочест
Братко, бях там, и когато ти като вълк зави
Скръбно, изчезна, без повече от теб да има вест

Луната ми шепне слова за теб всяка нощ
За теб, за прежната ти огромна мощ
Защо на света обърна гръб, в търсене на Смъртта
Защо, те питам аз, теб, Носителю на Скръбта...

Помня те, Повелителю на Седемте души
Ще те помня теб, само теб – завинаги.

[LordOfLight]

Много добре! \/

[ScionOfStorm]

Кървяща емоция


Кървенето спря
Писъкът...замря
И в свещена тъмнина
Засвети алена емоция

Ръцете се надигнаха, за подкрепа опипаха
Не я получиха, да се изправят сами се опитаха
Земята, изсъхнала, прашна, тъй умряла
Роди душата първа – поначало бяла

Емоцията избуя, разплете се кълбо огромно
Нарасна то, емоциите увеличиха се главоломно
Кръвта затуптя, с ритъм свой тихо запулсира
И в тъмнината надигнах аз глава наведена

Ръцете скършиха се, защото слаби са
Земята прероди се, умря отново
Кръвта с емоции смеси се, в мрак засъска
Описано бе древно забравено слово

Възроди се, умря отново то
Просто поредното листо
В короната дървена на съдбата
В теченията студени на реката

Главата ми надигна се още, към мътни небеса
Черни, прорязани от диря ярка, диря на кръвта
Емоциите от мен се вдигнаха, към кръвта се присъединиха
Събраха се в кълбо страховито, спуснаха се – в мен се вселиха

Аз съм кървящата емоция
Забравеното чувство
Аз бях душата бяла
А душата вече е умряла.

[ScionOfStorm]

Майка без отроче
[ Душа 4 ]

След срещата със стареца сляп
Скитах, комай намеря за себе си хляб
Но кой ще приюти странникът клет?
Кой ще наруши сигурността на своя плет?

Крачих из снега, половин свят пребродил
Съмнение в себе си трайно породил
Докога ще живея, докога ще издържа
И ще успея ли да приема следваща душа

В белотата тяло, в черна дрипа облечено видях
От студа покосен, сетни сили в себе си събрах
Наближих разпилените дълги черни коси
Видях и алените в снега, блестящи кърви...

Майка, притиснала до гърдите замръзнали дете
С очи мъртви, взрени в сивото, намръщено небе
Боже мили, прости ми, но прекърши се нещо в мен
Както и преди, заклех се – ще запомня този ден

„Събуди се, душа смъртна, тъга бледа
В ръцете ми приюти се, туй ще е моята победа”

„Детенцето ми, убиха го, зверове проклети
Наемници, в парите и алчността заклети
Детенцето ми, разделени сме навеки
Синчето ми, Господи, как боли...”

„Дай ми болката, дай ми тъгата
После отлети свободна, мила
Отлети към спасението на зората
Своя ниша там нейде за себе си свила

Ще я поема аз, в ръцете си, както преди
Ще се грижа за нея, за всичко, не ще те боли
Сега до есенцията ми, до сърцевината ми се докосни
Цялата болка ще свърши, ще отлетиш – ръката ми вземи!”

Тя се усмихна, душата й се вплете в мен
Горчивината, болката; мракът в нея бе победен

„Благодаря ти, Носителю на души
Но знай – и твоят край ще наближи
Страхувам се, че ако твоята жътва продължи
Скоро тялото ти смъртно в гроб хладен ще лежи”

И изчезна, майка без отроче, клета тъй в смъртта
А в мен трепна пламът на яростта, и се разгоря

Ще те намеря, наемнико проклет, същество низко
Приготви се, защото смъртта ти е съвсем близко!

[Decu]

УАУ...Неописуемо добър си!! Евала!

[ScionOfStorm]

Радвам се, че ти допадат

Стените рухнаха, стени на святост и опрощение
Изправиха се нови, черни, грях и извращение
Уродливи сенки бродят из тъмата гнусна
"Душите на покварените след теб ще пусна!"

Сърцето ми е двойно, душата ми и тя
Мрак всечен е вътре, гравирана е и светлина
Едното крило черно, другото пък - бяло
А сърцевината ми
Нищо друго освен сивота не е огряло

Името ми бе всечено в скалите на Паметта
И едновременно сочено като коронация на Греховността
Монетата ми вечно се върти - ези или тура?
А смехът около мен ехти: "Мрак или светлина?"

Звънът е оглушителен.
Резултатът - опустошителен.
Предавал съм Законите, умирал съм - все прераждан
Наченъкът на лудостта в мен винаги е бил надграждан.

"Душите на покварените след теб ще пусна!"
Отново и отново

Пусни ги, призрако хилав, в сенки скрит
Моят враг най-лют отдавна е открит
Крие се в самия мен
Чака...да бъде победен.

Да, ама не
Неосъществено, безсмислено клане
Историята на моята душа
Преплитане на мрак и светлина.

[DisciplineAndOrder]

^ебати,велик си

[HexGirl]

ne biah 4ela ne6to tolkova dobro ot mn vreme ti si velik prosto evala tolkova sa istinski bez prestruvki i laji prosto trbva da napi6e6 kniga niamam dumi po dobar si kolkoto mn nalojeni avtori \/

[ScionOfStorm]

Радвам се, че ви харесва. Чак велик едва ли съм обаче ;p Добър може би да

Влязох в леса древен.
Смъртни, приятели и братя мои
Тук всеки е като беден
Пред величествените, дървесни покои.

Кралицата на стволове вековни
Милва въздуха с разлистени свои клони
Изчистено от мисли всякакви греховни
Е това място, чист е всеки лист, що се рони.

Тъгата просмукана е тук, макар и светло място
Меланхолия е живителния сок на всяко едно листо
Ръка вдигам, празна във въздуха свистящ край мен
И моментално пълни се тя с листа, попаднали във плен.

Притискам ги към гърдите си, хриптя задъхан
Усмихвам се, част от леса съм вече, окъпан
В зелена светлина, в безгранична чистота
В тайната древна на леса, в неговата тъга.

Усещам промяната във всичко, движението мудно
Усещам как нещо задрямало отново е станало будно
А дърветата вековни плачат с искрени сълзи
Плачат за минало, от което ги боли.

Смолата пълзи по земя, отрупана с листа
Иде за мен, но радостно ще бъде посрещната
Разтварям ръце, бивам прегърнат от тяхния плач
И смолата удавя ме в мъката си, точно по здрач.

*************

Осъдени сте на вечно забвение
Няма за вас никакво опрощение

Нивга

Ако бях Божия ръка, ако имах Неговата власт
Ако бях нещо над вас, ако имах тази власт
Животът ваш да отнема, червеи гнили
Разяждащи пясъчника на земята, дебили.

Ще развихря меча на Светлината, Лъчът чист
Нека тя ви съди, пък дано ви съсече – като лист
Горете в пламъци безутешни, дано в агония умрете
Дишайте отровен въздух, от проказа, от болест загинете.

Мечът иде, макар и не в моите ръце
Не ще пощади никое малодушно псе
Смъртта все някога някого от вас ще да огрее
Дотогава – дано всяко копеле от вас залинее.

Дано сянка налегне свитите ви душици
Дано мракът разсее всите ваши светлици
Дано животът изгасне болезнено за вас
Дано отровен е последният ви час.

Болестта на земята – на едно място събрана
Бездната безконечна за вас е избрана!

[ScionOfStorm]

Светът е стабилен, кух във своята практичност
Сиви фигури бродят, всеки един от нас, вглъбени в своя бит
Взрени очи в небеса бездушни, отречена каква и да е магичност
Всеки държи ключа за вътрешното зрение – свит.

Пусти пътеки, призрачни в безвремие злокобно
Водят към престол, възкачен е там новият Тиран
В битие човешко, смъртно, тъй отровно
Пътят бездушен, земен, за него плавно е постлан

Потокът от мои събратя празни пълен е, прелива
Откъснали се от земността на тази обвивка-разочарование
Сивотата завръща се в теченията, докрай ме залива
Попарва мен и магичните ми братя и сестри с отчаяние

Тиранът чук в ръцете си държи
Солиден, ръждясал като самата Тя
И щом потокът искрящ той наближи
Ще бъдем върнати на проклетата земя...

Аз искам да летя, да се откъсна от тази сивота
Дори и да е безумно висока тази цена
Дори и да се наложи в миг даден да умра
Искам право в потока...да полетя

Светът смазва братята ми, смазва мен
Уравновесен, практичен – ден след ден
Няма я магичността, една загубена кауза
Вдишвам от мига – това е единствената пауза.

******
Попей им

Попей им, смърт моя
Попей за мен, за това, що съм
За туй, що нарушава ми покоя
И що прекъсва моя сладък сън

Попей им, за гиганта, за мъника
За залеза на на душата ми светлика
Разкажи им как загива част от мен
И как умирам бавно всеки ден.

Пей им за загубата горчива
За увяхнали цветя
За звярът, за скръбта тъй дива
И изсъхнала трева

Мъникът, светлината заключил в клетка
Седи в мрак непрогледен с увиснала глава
Спусната е последната решетка
Обвивката отхвърлена, напусната е таз' Земя.

Попей им, смърт проклета, сладка
Как себе си калявам бавно-бавно
И прошепни им последната загадка:

Какво ще стане, щом подпорите рухнат...безславно?

[Decu]

Айде още красоти (:

[LordOfLight]

Попей им

Попей им, смърт моя
Попей за мен, за това, що съм
За туй, що нарушава ми покоя
И що прекъсва моя сладък сън

Попей им, за гиганта, за мъника
За залеза на на душата ми светлика
Разкажи им как загива част от мен
И как умирам бавно всеки ден.

Пей им за загубата горчива
За увяхнали цветя
За звярът, за скръбта тъй дива
И изсъхнала трева

Мъникът, светлината заключил в клетка
Седи в мрак непрогледен с увиснала глава
Спусната е последната решетка
Обвивката отхвърлена, напусната е таз' Земя.

Попей им, смърт проклета, сладка
Как себе си калявам бавно-бавно
И прошепни им последната загадка:

Какво ще стане, щом подпорите рухнат...безславно?

Иии убийствен ритъм четох го няколко пъти и ме остави без дъх дай да ти правим стихосбирка!



Пей им за загубата горчива
За увяхнали цветя
За звярът, за скръбта тъй дива
И изсъхнала трева

Само първия ред нещо му тичка ритъма може би:

Пей за загуба горчива... (пффф не ме слушай не му разбирам)

[ScionOfStorm]

Ба, то да не мислиш, че аз знам. Ритъмът ми куца често, ама аз си имам мой собствен ритъм в съзнанието ми, и като си го чета и ми звучи мелодично и равномерно го оставям тъй, дори и да не е чак толкова равномерно наистина

Изградих ги, съградих ги, изстрадах ги
Стени от стъклен мрак
Всяко парче тъмно стъкълце в мен се заби
С тъмата...издигнат брак.

В мракът фигури блестят, на близки хора
С лица далечни, размазани - тъй скъпи
С тях спуска се здрача, издига се всяка зора
Облекчават те...всички мои мъки

Сива, скъпа моя дъщеря
Носи ми потъмнената луна
Брат мой скръбен, набеден е, че носи шапка
А всъщност на себе си надянал е на мъката забрадка.

Друг брат потопен е в сивота
От никого не може той да бъде разбран
В музика печална блещука надежда
Че в миг светъл товарът ще е събран
...и отхвърлен...

Спътничка, крачила с мен от време дълго
Търси спътник нейн, що подходящ ще е
Ще крачим напред с нея, предълго
И дано светлината на това, що търси я огрее.

Стигам пред тъмната, най-черна от всички стена
Пътят ми към края си е, усещам как скоро ще си тръгна
И изведнъж възпира ме ярка, мека светлина
И, протегнал немощна ръка, решавам да я прегърна

Обгръща ме, в милувка топла на блаженство
Целува ме, великолепен силует, съвършенство
И спирам аз, гледащ всичките лица
От другата страна – усмивка на Смъртта.

„Махни се, засега съм тук
Не ще летя
Освободен съм, ще живея тук
Тук, и сега.”

[LordOfLight]

И все пак си неописуемо добър! Благородна завист , е може би не чак толкова благородна

[Decu]

И все пак си неописуемо добър! Благородна завист , е може би не чак толкова благородна

Мда...подкрепям!

[ScionOfStorm]

Ее, ще простя и да не е благородна, нЕма се шашкате Само не ме отвличайте

Три

Чудя се как вятърът може да мете пътят тъй страстно, тъй диво
Как камъните осеяни около него се кикотят насмешливо
Чудя се какъв е моят път
Чудя се...забравена ли е тази плът?

Вземете първата змия – Тъга
Упоява, обгръща в чернота
Мъдър те прави, в плащ те загръща
Някои наричат я...Спасителката една.

Увийте я, нека дойде Втората – Скръб
Оцветява в черно непрогледно тя кръвта
Сякаш балансираш...по нечий скален ръб
И взираш се с белезникави очи в пропастта.

Третата е най-лошата, най-зла
Името й не е тайна – Самота
Впива зъби в теб, никога не пуска
В душата ти оставя своята злостна резка.

„Змиите събери
Тук, в себе си
Всите ги сбери
Опитай сега, отлети”

Обгръщам се в мрака, затварям се в себе си
Бавно...разплитам паяжината последна
Угасвам насила в мен живителните искри
Време е за смъртта ми поредна.

[Decu]

Щом не даваш ... как може да си толкова добър бе (:

[LordOfLight]

Ее, ще простя и да не е благородна, нЕма се шашкате Само не ме отвличайте

Три

Чудя се как вятърът може да мете пътят тъй страстно, тъй диво
Как камъните осеяни около него се кикотят насмешливо
Чудя се какъв е моят път
Чудя се...забравена ли е тази плът?

Вземете първата змия – Тъга
Упоява, обгръща в чернота
Мъдър те прави, в плащ те загръща
Някои наричат я...Спасителката една.

Увийте я, нека дойде Втората – Скръб
Оцветява в черно непрогледно тя кръвта
Сякаш балансираш...по нечий скален ръб
И взираш се с белезникави очи в пропастта.

Третата е най-лошата, най-зла
Името й не е тайна – Самота
Впива зъби в теб, никога не пуска
В душата ти оставя своята злостна резка.

„Змиите събери
Тук, в себе си
Всите ги сбери
Опитай сега, отлети”

Обгръщам се в мрака, затварям се в себе си
Бавно...разплитам паяжината последна
Угасвам насила в мен живителните искри
Време е за смъртта ми поредна.

С Деси правим комбина и идваме да те крадеме!

[ScionOfStorm]

Требе се преборите с жена ми първо Няма да ви е лесно

[LordOfLight]

Требе се преборите с жена ми първо Няма да ви е лесно

Ние сме упорити магарета!

[Decu]

Требе се преборите с жена ми първо Няма да ви е лесно

Ние сме упорити магарета!

Спокойно, ще я издебнем! (:

[ScionOfStorm]

Сказанията живеят в нас
Герой техен...е всеки от нас.

Руши стените, които другите, различните изграждат
Следвай тези, що по свой си начин ги надграждат
Онези сиви окови, които ти взимат дъха, разруши ги
Прах нека са те, забравен във времето, всите изземи ги!

Светът понякога е празна обвивка
Прашна след прашна завивка
На легло на механичността, забравено отдавна
На драмата на човечността, отказала службата главна.

Друг си, твоите братя и сестри те чакат нейде отвъд
Разкъсай обикновеността, разкъсай смъртната плът
Очите други гледки виждат, стига ти да пожелаеш
И стига да искаш...за различността да знаеш.

Влез в сказанията забравени, изгради ги сам
В сърцето запустяло от света запали отново своя плам
Дървесината нека е магичността
Огнището пък – вечността.

И си там, където другите не са
Където могат да бъдат, но не би
Което всъщност им е под носа...
Но за него...трябват другите очи.

[ScionOfStorm]

Скрит в сенките

Светът е пълен със сенки кухи
А пък те – с обитатели глухи
Няма мир, няма покой за тях
Костите им са стрити на прах.

Скрит в сенките, виждам страдание и мъка
Виждам събирания, виждам тежка след тежка разлъка
Усещам болка, всепоглъщаща тъга
Виждам в очите поредна угаснала звезда.

Скрит в сенките, чувам писъкът майчин
Пак там, долавям немощен старчески стон
Докосвам уплах сляп на смъртно дете
Възцарявам се на моя си, мрачен трон.

Скрит в сенките, улавям блещукаща светлина
Полудявам
Защото знам, че в нея винаги ще има празнина
Ослепявам.

Скрита в сенките
Душа чака своя палач
И понеже скрита е в сенките
Никой не ще чуе нейния плач.

[ScionOfStorm]

Греховността е родена
Есенцията на огъня - опитомена.
С течение на времето ще бъде захвърлена
А идеята за предишна гордост - отхвърлена.

В съзнанието нахлува парализираща отрова
Създанието в клетката усеща нейната прокоба
Очи обезумели наблюдават сляпа равносметка
И когато дойде тя, то умира в същата тази клетка.

Греховността е родена
Есенцията на огъня - опитомена.

Взирам се в мъртвата обвивка
Просто една забравена отливка
Смисъл от съпротива и борба няма
За всички ни иде на огъня плама

Греховността е родена...

И ангелите не са това, за което ги мислим
Плясъкът на крилете осезателен е, но лика - незрим
Умрялото пречистено ще е, заразено от греха
Но в кладата вселенска не присъства ли и огъня?

Греховността е родена...
А есенцията огнена - опустошена.
Създадена е нова човешка теорема
Наложница поредна в на лудостта харема.

*********

Глупци.
Но и аз съм там
Един триумф безумен
На могъщия човешки срам.

Колко струва един човешки живот?
Колкото и поредният смъртен гроб.
А колелото се върти.
Огънят по спиците пламти.

Няма Бог.
Няма богове.
Има само Рог.
В него Смъртта дебне.

Който и да е надул Рога злочести
Обрекъл е и себе си, и другите
Животът със смърт съумял е да замести
За да бъдат неизречими загубите.

Глупци.
Но и аз съм с вас.
Поредният бездушен
Наивен, смъртен глас.

Защото мислим, че живеем
А всъщност мъртви сме от самото начало
И кога ли ще съумеем
Да погледнем в счупеното, разкривено огледало?

Глупци.
Но и аз вярвам.
За жалост моя голяма
И за безграничен мой срам.

[ScionOfStorm]

Боже мили на небесата
И ти, Господарко на Косата
Колко пошло е да си човек
Камо ли в този наш, модерен век...

За всичо, що неправилно съм сторил
Дано отрони се от сърцата прошка.
За вси думи обвинителни, що съм изговорил.
С ръка махнете.
Но и запомнете.

Обръщам се към близките ми, всички вас
За прошка аз жадувам
Притиснат от угризения в тоз късен час
В море черно аз плувам.

Човек съм, същество несъвършено
Искрица нетрайна, пламъче телнно.
Заставам пред дверите, чакам аз сетна прошка
Знайте, че без вас съм без съдържание обложка.

Вие сте моята лична вечна Колода.
По-тежка, по-красива дори от небосвода.
Вие сте козовете скрити в моя ръкав.
Подкрепяте, укорявате, укротявате всеки гняв.

Вие сте моята ръка печеливша в тоз живот.
Съжалявам за всичко, що на несъвършеността ми е плод.
Прегръщам ви, с ръка махнете.
Но и с усмивка тиха - запомнете!

На Вас, 14.01.2008, 00:15