..Моята тема :)

[ScionOfStorm]

Сляпа нация, и слепи хора
Сляп свят, сляп е и затвора.
Добре дошли в цирка на суетата.
След като влезете – затворете вратата.

Изход за жалост няма
От една модерна рана.
Фигурите скитат, и те не знаят накъде
Смърт, Невежество, Заблуда – кой и да е
Подръка хващат те.

Вие сте фигури
Аз също
Но от това ме боли.
Вездесъщо.

Склонете глава
Нека разчетен бъде вашия баркод.
После оплаквайте се
Че на лоша съдба е нещастието ви плод.

И циркът се разраства
Тъплата желаещи нараства.
Лудост неземна в територия съвсем земна.
Заблудеността...за жалост е прекалено обемна.

Добре дошъл, родени в новото време
На ценности и разбирания изкривени.
Не се притеснявай, ще поемеш своете бреме.
И нещата, с които свикваме ще ти бъдат подарени.

*****

Фибри малки в утайка кална
Мълния сива, оставяща диря в небе умряло.
Радвайте се на водата блатна!
И на ежедневието, в материалност що се е взряло.

Песове, на мрака служители любими.
Вълци, на тъмата подчинените незрими.
Сбрани в мен, в моята душа несъвместима
Със законите на тази ситуация необяснима.

Да можех да ги пратя по всички човеци празни
Но за да гонят те, нужна е душа.
А повечето от вас, вие, черупки сиви, омразни.
Не знаете що е това.

Петна по съзнанието, пропити са те
С мириса на заблуда, разярява ме...
Петна неизлечими, вклинили се в същността.
За жалост трудно е да открехнеш завесата.

Завесата граница е
Между нас и магичността
В очите танц играе
На различното оста ярка.

А вие ги отричате, всички по-малко сиви и бездушни.
С хомота на врата тъй доволни, и тъй послушни.
Не знаете що за съкровище те притежават.
И световете красиви, що с мислите си създават.

[Decu]

Вече не мога да се сдържа пак да не кажа браво ... \/
Тъй като на мен не ми се отдава особено, винаги съм се възхищавала на хора, които пишат хубаво

[ScionOfStorm]

Треските в твоите очи
С времето стават на греди.
Въпросът е кой ще се наеме под тежестта да се изгърби
И подпорите морални да приеме, и после да потвърди.

Че страхът е приятел наш любим
А сигурността е враг незрим.

Чашата на времето, гравирана със змии
Отдавна се е счупила, и нащърбена стои.
Фигурата размазана подпората първа намества
И падналата предишна такава безропотно замества.

Лудостта е моралната сила в тези дни
Нормалността е това, от което ни боли.

Поредна подпора пада
И светът неизбежно изтънява.
Начало идва на парада
И съзнанията изпълват се с плява.

Писъците са чистата душа човешка, и великият страх.
Писъци ще се чуват, и когато човечеството претърпи своя крах.

Фигурата, обградена от тътен умира.
Подпората последна рухва безсилно.
С очи мъртви в небе мъртво се взира
А дъждът облива я тъй обилно.

Последните ни мигове са безкрайни.
Всички спомени тогава сякаш са нетрайни.

Фигурата съм аз.
Дошъл е и моят час.

****

Леш и разруха, викове замиращи.
Кръв и меса, тела и души умиращи.
Лешояди и гарвани, няма гълъби бели.
Денят на Страшния съд. Паднали ангели.

И земята е преродена
Без демони и богове.
В нова вяра покръстена
Няма кой да я окове.

Лепкава пръст, умрели мечти.
Гнусен въздух, и съкрушени надежди.
И иде новото начало за расата човешка.
За да се надяваме, че не ще допуснем грешка.

Разкъсани бели криле, наред с черни
А аз осъзнавам колко сме, за жалост, мизерни.
Мъртви херумивски лица, наред до разкривени демонични.
В смъртта тъй еднакви са те, а в нашите вярвания – тъй различни.

Тронът на хълма стои.
Ей там, на възвишението голо.
Но никой не се за него бори
Не трябва да се повтаря всичко...
Отново.

[ScionOfStorm]

Вратата пред мен чака.
Спускам се надолу в мрака.
За да усетя истините тежки
И да рухна с товара им на плещи.

Демони не са ни нужни.
Те живеят във всеки един от нас.
Извиненията напълно са ненужни.
Затова оставям бавно да отмре моят глас.

Започнеш ли спиралата, спиране няма.
От светлината тръгваш, за да свършиш в яма.
Всяка стъпка - осъзната вина и поредна грешка.
Всеки разкрач разкрива още повече същността човешка.

Демоните ни са гладни винаги.
И хранят се с разумността.
А ние сме обречени завинаги
Да ги слушаме и следваме в оста.

Мракът се сгъстява
И аз все повече откривам за смъртните деца.
Ние сме само плява
Закърмени с млякото горчиво на безумността.

Нека пирувам аз тогава!
Над дяволи и богове.
За това, че и аз съм плява...
И демонът ми ме зове.

[ScionOfStorm]

Всеки един от нас по своему е роб
В очакване човечеството да се самоунищожи.
И когато това стане, всеки в гроб
Със самотата си и осъзнаването тежко ще лежи.

Отворете слепите очи на отроче недоносено.
Навлезте в царството велико на егоизма.
Всяко човешко съзнание с грях е дамгосано
И изкривена е нашата черно-бяла призма.

Обществото рояк безумен е
Плодове на абсурдността.
Прегърбено под жестоко бреме.
Бремето на реалността.

Чакам времето, когато хаосът
Ще се възкачи на трона свой.
Очаквам как на Смъртта гласът
Ще запее с хиляден вълчи вой.

Вълците са свободата, тъй липсваща ни
Презряни, обичани и мили, братя и сестри.
Кладата обаче не ще избегнем и в нея ще горим.
Не за грехове, а за глупостта си нелепа ще пламтим.

[ScionOfStorm]

Квинтесенция на хаоса
Несъвместимият

...Всичко започва в хаос...

Съкрушените отново ще се надигнат
И ще закрещят наново те.
Какво ли поредно безумие ще постигнат
Покорявайки хаотични върхове.

В мен.

Демони отново ще нададат своите вопли.
Ще се разбудят от дрямката си дълга.
Грях новороден съзнанията им ще стопли.
За да се затвори за пореден път кръга.

...обградени сме от хаос вездесъщ...

В плен.

Съм аз, на теореми ненаписани.
Защото са вградени.
Във време, в което душите са орисани
Да се родят сломени.

И стонове земята прекосяват
Пореден емоционален трус.
А демоните желанията си обявяват.
Греховни думи. Наизуст.

...Ще умрем в хаос всеобхватен...

Самотен.

Или пък не, греша.
Земните прегради и за мен важат.
В мрака тихо си лежа.
В тъмата - на спокойствието вечен кът.

Очите ми виждат, усещат. Апатия.
И тази сурова буря от хаос.
Вятър злостен люлка обгръща. Клати я.
Няма. Не ще иде всичко нахалост!

А хаосът...в мен тихичко бушува.
На его драмата смее се. И се любува.

[ScionOfStorm]

Пуснатата отрова
В съзнанието
Отиде си в гроба.
А признанието...?

Да признаеш горчиво пред себе си
Че си непълноценен.
Да угасиш насила грешните искри
И да си тленен.

Какво струва да
Изработиш спасителния серум?
Каква ще е тази цена
Да пренастроиш своя разум?

Цената е жестока
Но и ниска.
Раната е дълбока
И тъй близка.

Очаквам новата отрова
Да впримчи сетивата.
Тогава тихо, без злоба.
Ще й отрежа крилата.

***

Вселих се в хорските очи.
Бях страх, бях ужас, бях тъга.
Бродих по смъртните земи.
Бях слънце, бях щастие, бях радостта.

Докосвах с нишки съзнанията им
Паякът, на паяжина грандиозна автор.
А после като гъстият черен дим
Изчезвах. Отхвърлен смъртен фактор.

Промъкнах се в сърцата им.
Обсебих душите, любопитен.
И аз, паякът нежен и незрим
Озовах се в капан тъй заплетен.

Човешката душа е сложна
Стига да я има.
Целта велика само чрез нея е възможна.
Целта любима.

Върнах се в тялото мое.
Видях през слепите очи.
Светът е разноцветно море
А в него плуват съдби.

[Harum_Scarum]

уауууу колко е много.Прочетох го до някаде и ми хареса

[ScionOfStorm]

Дъга

С кръвта на разранените ръце.
С прах в тъмното ми сърце.
Вдишвам последното отровно изпарение.
За да напълня с него белите си дробове.

С демоните в главата си.
С умрели мътни спомени.
Вдигам ръката.
Започвам дъгата.

Моята ще е
Сива.
Черна.
Бяла.

Красота непозната досега.
За човечеството нова дъга.
Без емоция, без цвят, без светлина.
Защото мръсна е дори и нейната белота.

За човечеството нова клетка.
Поредната в редиците забравени.
В тази запустяла, черна клетка
Всички съзнания ще бъдат отровени.

Сива. Черна. Бяла.
Надигам моите ръце.
Искрицата ми е умряла.
А пък дъгата ме зове.

[HexGirl]

za 5 put g 4eta vsi4ki i prosto nemoga da sprq da se vazhi6tavam tolkova mnogo istina ima v tqh tolkova dobre kazana istina

[ScionOfStorm]

Може...може

Небесата ще станат от бензин.
Черни, запалими. Мъртви.
Въздухът ни ще е мръсен дим.
И ще настанат вечни жътви.

Гръдните кошове опитват да се надигнат.
Устите се отварят, за глътка пореден смог.
Нищо, абсолютно нищо не ще постигнат.
Ще загубят със Смъртта поредния облог.

Косите ще са прах, костите – пепел.

С очи бездънни ями, умрели отдавна
Надига се поредната фигура
Примитивна.
Само за да закрачи към болка бавна
Агония неспираща – в жупел създадена
Интензивна.

Последен опит за поемане на дъх.
Отказан, светът умира днес
Удавен като скитащ в каналите плъх
Без гордост и без чест.

Гръдните кошове се кротват, умират.
Небесата блестят с неоново сияние.
Фигурите от въздуха отровен загиват.
Смъртта-смог пристига без колебание.

Само злият парализиращ, мръсен повей
На вятъра примамливо ми шепне: „Живей.”

****

Гнусни, лепкави пръсти.
Ох, и тези призрачни ръце.
Вътре в мен религиозният се кръсти.
И все пак няма спасение.

Тъмата разпростира своите нишки.
Започва танцът на фантомите ужасни.
Тих тропот, сякаш от тичащи мишки.
Нишките към мен идват, толкова опасни...

Толкова опасни...

Метаморфоза на смъртно чадо се извършва.
Умряла плът в призрачна се превръща.
Лицето допреди малко живо вече е бледо.
Очите с живец вече са празни кухини завинаги.

Какавидата се излюпва, стадият е завършен.
Смъртният (Аз) по време на фазата е прекършен.
С шумящи призрачни ръце и гнусни пръсти.
Присъединява се към на фантомите движенията чевръсти.

Маскарад на лудостта и безумието невероятни.
Мишките вече ми се струват изключително приятни.

[ScionOfStorm]

Спомените ми са всечени
В скала на безметежността.
Всички мисли тъй обречени
Блъскат се, изпуснали възможността.

Спомените ми са безкрайна река.
Те са скованото време.
Нося ги вградени в бледа ми ръка
Изкривена под тяхното бреме.

Спомените ми са образи безброй.
Тъжни, мъртви, застинали лица.
В тях нахлуват жизнено порой
Радостни, усмихнати, невинни деца.

Движение в кръвта.
Вената пулсира.
Предал се на хаоса
Споменът умира.

"Нищо, ще ти бъде дадено ново име.
Ще добиеш спомени нови.
Под напора на апатията всичко ще загине.
Отново, а отровата пак ще те пороби."

***

Писъкът заглъхна бавно.
Очите мъртво се взряха.
Дишането спря тъй плавно.
Сетивата окончателно умряха.

Сълзите се смесиха с пороя.
Кървяха те наред с кръвта.
Въздухът затрепери от тъгата моя
Загасна навеки светлина една.

Погледнах в ядрото, потърсих във очите.
Някакъв живец.
Булото повдигна се и осъзнах истините.
Какъв глупец.

Животът е временен дар.
Вземе ли се, няма цяр.

Коленичих до Спътника ми
Прошепнах Нашата молитва.
Усмивка долових в мъртвите очи
И една уж забравена клетва.

Животът е дар, мой братко.
А в хаосът му всичко е кратко.

Склопих нежно очите.
Но оставих сълзите.
Чакаше ме дълъг път. Моят път.
Тук нужна е и воля, не само плът.

[ScionOfStorm]

Квинтесенция на Реда
Измаменият

Щом обгръща ни Хаос
Има и ред, нали?
И не всичко отива нахалост
Има неизтрити следи?

Мрак и светлина, прегърнати.
Любовници, стремящи се другия да удушат.
И не се знае кой ще победи
Кой от тях ще възседне смъртний път.

Главата ми пулсира от тяхната борба.
Отварям аз разноцветни си очи.
Едното блести ярко с чиста светлина.
А в другото мрак черен яростно пламти.

Демоните стихват бавно, уплашени.
Дошла е тяхната противоотрова.
И стичат се спасители, бели ангели.
За да изковат душа непорочна, нова.

Редът печели и облива ме
С топли, меки вълни.
Хаосът все по-тихичко далеч реве
Угасват тъмните искри.

Херувимите ми се усмихват лъчезарно.
Но таи се в мен ужасен страх.
Защото под маските, под прикритието измамно
Виждам страшния им, всепоглъщащ грях.

****

Странник

Броди, страннико!
Под звездни небеса броди!
Ходи, окаянико!
По заснежените пътеки ти ходи!

Гарваните сиви, моите братя скръбни, скъпи
Разказаха ми за твоите дела.
С птичи мисли предадоха, че нищо не ще размъти
Твоята храброст и доброта.

Скитай, страннико, дори и пеш.
Промени света.
Дано като светец пронижеш
Отровната змия.

Змията злостна, що вси поробила е.
Насочи ти копие от чест в пастта.
Нека от святи твои ръце да умре
За да се възцари вечна свобода.

Скитай, страннико!
Макар да не си никъде приветливо приет.
Бори се, изгнаннико!
Светлината твоя да разпръснеш ти навред!

[ScionOfStorm]

"Известни са множество човешки ритуали
Които теченията времеви диво са разпиляли."

Кръвта на небето изсветлява.
Ражда се нова зора.
В синевата гордо се извисява
Главата на Дракона.

Ритуалът за призоваване
Се повтаря всеки ден.
И сякаш в сеч, клане
Цветът кръвен е искрящо ален.

Погребан в небитието ритуал
Е и другият подобен.
Детрониран от на призивите крал.
(Превърнал се) в окаян роб сломен.

Почувствай го в съществото си.
Давай, усети.
И когато небето в кръв пламти
Ти се поклони.

Навсякъде настъпва мрак
Дошъл е краят на деня.
На талази лее се тъмен зрак.
Опашката на Дракона.

"Драконът е могъщо същество
За разлика от нас. И не е той листо."

[ScionOfStorm]

Очите изморено склопяват
За да потърсят кратък покой.
Сетивата апатично изневеряват
И душата пълнят с лой.

Сърцето опитва се да пробие
През масата ужасна. През страшната стена.
И демон пореден копие ще забие
Потъмнявайки белотата. Убивайки светлина.

А светът е плътен, сив.
Очите бързо изморява.
Егоизмът всемогъщ, звяр див.
Душата бавно похищава.

И лойта набъбва, задушава.
Сетива и чувства - вси в едно.
Ценности нови тя създава
В на лудостта издигнато лоно.

И коленичи силует познат.
Пред издигнатий олтар.
За да излезе поредният зъбат
Обсебен от егоизма звяр.

"Пази се, смъртни, от самия теб.
Барикадирай се вечно зад твоя плет."

****

Soul.Dark

The shroud of fiery rage
Cuts through all bliss.
Smoothly, I turn the page:
"Chaos is the everlasting bliss."

The rage builds itself...
On and on and on.
'Till all is on the forlorn shelf.
Long ago gone.

Another page comes visible.
Mystical words appear 'neath me.
The whisper "Give form to the invisible!"
Turns out reasonable to be.

So I read it. Slowly absorb.
My shade begins to stark.
Above it - that mysterious orb
And these words..."Soul. Dark!"

All of a sudden, the book disappears.
Only the word echoes in my mind.
Those unspoken, dark chaotic tears
Need to be unchained. Soul.Dark. Blin

[ScionOfStorm]

Край

Веригите ще обуславят съдбата.
Почвата ще избухва под краката.
Идва, идва, поредният стон на земята.
Катализатор пряк- естествено, хората.

Небето ще пламти
В черни пламъци.
Земята ще се сгърчи, навеки изсъхнала.
Рохка ще е пръстта на гробовете ни.
Изпръхнала.

Край жесток
За свят безок.
Заслужава го. Че и още.
Да тлеят нашите покварени мощи!

Гробниците ни дано времето ги затрупа
Нека осакатеността се вмъкне в тази хралупа.
Костите ни дано вечно се белеят.
А очите ни безжизнено от кухините нека греят.

[ScionOfStorm]

Тея дни имах идея за разказ, който може да премине и в мини-роман, в зависимост от желанието, реализацията и всичко, и днес се захванах със започването му. Няма да ви поуствам всичко, което съм написал, защото ще отнеме много място, пък и няма смисъл. Просто ще дам началото, за интересуващите се, ако има такива

~Част I~

Стонът на вятъра протяжно се носеше над изсъхналата земя, белязана с клеймото на прокълнатостта. Косата спря своята игра с въздуха, и, макар и по-дълга от обичайното за един мъж, успя да застане мирна.
Капчица. После втора, трета...Капещите от острието кървави сълзи падаха върху пръстта с оглушителен грохот за съзнанието на тъмната сянка. Тихо приплъзване, струя, тъничка като човешка вена, плисна като последен писък върху повърхността, подета от вятъра. Камата бе прибрана където й беше мястото, а скоро и другата я последва.
Мъжът застина за миг, взрян в тялото, и направи жест, знаен само от малцина. Знакът на Хаоса. После, загърнат в неизменната си роба, тъмна като покровителката му – Тъма, той надигна глава и с леки стъпки се отдалечи.
Името му беше без значение, защото той го бе изгубил. Или може би така му се искаше...
Взряният. Така му викаха.
Убиец на свободна практика.

*****

- Знаеш, че не си с всичкия си, нали? – прошепна му Алиас, затъкваща поредната скрита кама нейде из дебрите на облеклото си. – Не трябваше точно него да убиваш, сега ще си имаме неприятности...в най-добрия случай.
- А в най-лошия? – леко се усмихна Взряния с онази хлад, която му бе присъща. Ирисите на очите му сякаш пулсираха.
- Невъзможен си. – изсумтя стройната жена малко над трийсетте до него.- Ще трябва да се покрием за известно време, Зедлас беше важно копеле.
Мъжът-сянка до нея се изсмя и Алиас потрепери. Плашеше я, но някак успяваше и едновременно да я привлича по някакъв особен, необясним начин. Не като любовник, разбира се, или в какъвто и да е по-интимен смисъл. Дори не и като приятел, поне според традиционните представи за „приятел”.
- Защо си мислиш, че ме е страх от гниди? Дадена ми бе поръчка и я изпълних. Това ми е работата, това ми е призванието. Теб ако те е страх от случващото се скрий. Знаеш, че като отминат нещата ще те намеря.
„Няма и капчица съмнение. Ти винаги намираш това, което търсиш.”, усмихна се вътрешно Алиас. После въпросът сам изплува в ума й.
- Кой ти даде поръчката?
- Две мъртви очи.
Камата убоде леко пръста на жената и мъничко червено петънце изби на показалеца й. Постоянно я учудваше и изненадваше. Сантименталността бе последното нещо, което тя мислеше, че ще бъде открито в него, наред със съчувствие към какво и да е. Но ето, че те явно имаха своите проявления в тази същинска броня, която бе сърцето на мъжа пред нея.
- Странна птица си, знаеш ли, Взрян? – фиксираха го тъмните й очи.
Той килна леко глава като знак на съгласие и лаконично прошепна:
- Покрий се, докато доразчистя случая.
Звукът от прошумолялата роба остана сигурно впит в съзнанието й, макар че Алиас бе останала сама в тъмата.