Пак тъгата ме обгръща,
лед душата ми скова,
а така не исках да се връща
тази морна, душна тягота.

Исках да живея в радост,
като роза да цъфтя,
сутрин слънцето да грее
в ясна, светла синева.

Да се будя рано исках,
да тичам в росната трева.
С усмивка кротка на лицето
да посрещам утринта.

Но мъгла се спусна от небето,
гръм заглъхна надалеч.
Дъжд покапа, студ повява
над безкрайната земя.

Спуснах се изплашена да бягам,
да политна исках аз.
Прострях ръцете си в окови
към този, който е над нас.

Отговор очаквах да получа
защо не мога да цъфтя,
защо тъга, неправда, несполука
не напускат ме дори сега.

Отговор аз не получих, но
видях аз нейде, надалеч
в небето ледено и тъмно
сякаш появи се меч.

От сияние бе той и от позлата
душата ми се сякаш възроди
разбрах аз,че от небесата,
знак е, символ на мечти.