Виж това:

Иронията – един избор за поглед към миналото


В повестта ,,Преди да се родя” авторът Ивайло Петров връща читателя към своето собствено минало. Той решава да разкаже за събитията преди своето раждане по много особен начин – говори сякаш е бил свидетел на всички тези случки.
Авторът използва интересен художествен похват – иронията. Гледа с добродушна насмешка и присмех на събитията, хората, порядките и нравите от миналото. Иронията е насочена главно към онези моменти, които не са толкова добри, и които българинът трябва да преодолее. Ивайло Петров обича своето семейство. Познава бита и нравите на българина, но знае че не всичко, което прави той е правилно.
Още в началото на повестта прозвучава ироничният тон. Като говори за баща си, авторът споделя с читателя:,,Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните...”. Насмешката е насочена към рода и главата на семейството. В ироничен план е изграден и образът на бабата. Тя ходи боса в обора, чопли си зъбите със сламка от сеното, гледа сина си с ,,мазни очи”и се оригва на лучената чорба. Героинята има необосновано високо мнение за себе си и за своето семейството. Любящата майка търси за сина си най – хубавото и богато момиче, смята, че всички ще се избият за него, но авторът е напълно откровен с читателя:,,...хората нямат особено добро мнение за нашата почтена фамилия”.
Баба Неда и дядо Иван се интересуват само от изгодата, а не питат сина си дали иска да се жени, или не. Наемат Гочо Патладжана да им осигури мечтаната невеста. Те се пазарят и отлагат годежа, защото това за тях всъщност е една сделка. Не се притесняват да се представят като заможно семейство, за да постигнат целта си. Гочо Патладжана измисля какви ли не лъжи:,,...в джоба на баща му не се гонят бълхи. Марин Денев от Вълчи дол, ако го знаеш, за него овце купуваме...”. Двете семейства се надлъгват, водени от желанието да извлекат по-голяма изгода. Никой не се интересува от чувствата на младите.
Авторът говори с насмешка и за стратезите на годежа – Гочо Патладжана и Каракачанката. Иронията е заложена в имената на героите. Те набелязват в духа на карикатурата характерни черти от портрета или характера на всеки един от тях. Гочо се е сдобил с този прякор, заради големия си синкав нос, който издава склонност към пиянство. Името на Каракачанката показва нейния произход и характер. Тя е напориста и решителна. Готова е да доведе, всичко което е започнала до край, преследва целите си, докато не ги изпълни. И двамата годежари са готови да приложат всичките си умения за да оженят двамата младежи. Приемат това като въпрос на чест. Превръщат тази женитба в битка между селата и родовете.
В иронична светлина са представени и двамата млади, бъдещите родители на автора. Когато отиват да видят булката за първи път, бащата на разказвача е толкова срамежлив, че единственото, което вижда от Бера е ,,едно копче от робата й”. Бъдещата му съпруга се държи надменно и високомерно.
Когато преговорите не вървят, семейството на младоженеца прибягва до крайни средства: кражбата на булката. Обаче нещата не се развиват според очакванията им и те отвличат друга Бера, която същата тази вечер трябва да бъде взета от друго семейство. И двете Бери нямат нищо против да ги отвлекат, те не се съпротивляват. След като поправят грешката, най-после се стига до сватба.
Авторът гледа с ироничен поглед и на сватбената церемония. Тя е подготвена и осъществена набързо, защото бабата и дядото са уплашени да не вземат родителите на булката да си я приберат. Младоженецът е толкова уплашен, че не смее да легне до жена си. Издържан в ироничен план е и разказът за първата брачна нощ на младите. Те са несигурни и объркани, но са длъжни да изпълнят повелите на родовата традиция. В този момент има всичко друго, но не и най-важното – нежност и копнеж.
Ивайло Петров говори с насмешка и за още едни момент от повестта – сватбата, които предизвиква промени в живота на всички. Дядо Иван е принуден ,,да падне на четири крака пред коритото”. Обикновено той си мие главата “от Великден на Великден”. Авторът говори с насмешка за хигиенните навици на семейството. Насмешка будят усилията на баба Неда да изчисти къщата и да я подготви за щастливата събитие. Тя изхвърля ,,седем кофи с боклук на бунището”.
В ироничен план са издържани и съпоставките, които авторът прави, между нравите и вкусовете на миналото и настоящето.
Повестта на Ивайло Петров ,,Преди да се родя” е издържана в ироничен план. С добродушна насмешка, но категорично авторът показва редица слабости в бита на българина в миналото. Осмива някои остарели порядки. Той познава българският бит и душевност, запазва уважението си към тях, но забелязва и недостатъците и намира сили да говори за тях с много свежо чувство за хумор и в същото време недвусмислено да се разграничи от всичко, което смята за лошо. Авторът не идеализира и настоящето. В много случаи иронията е обърната и към негативите на съвременната епоха. Ивайло Петров успява да види и себе си през погледа на иронията. С творбата си той дава пример за един различен поглед за живота.







С ИРОНИЯ И НОСТАЛГИЯ КЪМ ПРЕОБЪРНАТАТА КАРТИНА НА ВРЕМЕТО

Повестта „Преди да се родя” на Ивайло Петров представя пространствените измерения на действието от нова гледна точка. Тя преобръща посоката на времето и всичко става различно. Авторът е „свидетел” на събития още „преди да се роди”, рисуващи родната Добруджа в далечни, непознати времена. Познатият ни опоетизиран Йовков патриархален космос - носител на човешките ценности, е разколебан.
Героят на Ивайло Петров с жадни и любопитни очи ще опознава света и ще се сблъсква с противоречията му. Още в самото начало на повестта се „преобръщат” духовните ценности. Иронично е отношението на разказвача към баща и дядовци: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца.” Родовите ценности сякаш са разколебани. Авторът се „вглежда” в миналото с духовните ценности на настоящето. Живеещият в края на XX век има самочувствието на интелектуално превъзхождащ зависимия от рода и традицията патриархален човек.
В парадоксалната си автобиография Ивайло Петров изгражда чрез смешното иронична представа за света. Осмивайки го, той се дистанцира от него и налага своя естетически идеал. Чрез ироничния, но тъжен смях на разказвача са отречени невежеството, примитивността, грубостта. Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото време въвежда в художественото повествование пародията, която иронизира традицията. Хората се проявяват като хитри, глупави, пресметливи. Проблемът за женитбата и продължението на рода е проблем на старейшината или на главата на семейството, а не на момъка. „Баба и дядо решиха да се сдобият с още две работни ръце", споделя героят и той е длъжен да се подчини на тяхната воля. За тях женитбата е сделка и не е свързана с любовта, с дълбоките и трайни чувства. Да продължат рода, да народят деца е дълг на младите хора към патриархалните традиции. Но новородените, въплъщение на изпълнения дълг, са практическа необходимост, полезна работна ръка. А това снижава традиционните ценности. Примитивно е мисленето на пъдаря Доко, изразено в обръщението му към бъдещата майка: „ Тези дни ще имаш момче, значи! Ще има кой да ви пасе добитъка. ”
Според правилата на тогавашната етикеция, откупът, зестрата, пазарлъците решават съдбата на младоженците: „Бъдещите съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж преди сватбата и непременно да се харесат, тъй като бракът им биваше предварително решен от техните родители.” Увлечени от своята алчност, сватовниците и сватбарите се озовават в комична ситуация - открадването по погрешка на майката, която с радост би останала в богатата къща: „Майка ми погледна през прозореца към широкия двор, напъстрен с кръстчета от кокоши крака, и тихо заплака за този двор, за голямата къща, за градината и за цялото село, в което можеше да живее отсега нататък. ”
В патриархалното общество се отделя особено внимание на ритуалите за доказване на честта и достойнството и на младите, и на старите от рода. Приятелството и любовта не са движеща сила за съхранението на родовите ценности. Нямат значение душевните терзания. Съмненията, колебанията на тези, които започват нов живот, не вълнуват никого.
Личността в това общество се стреми да се изяви и да се докаже, но за осъществяване на себеизявата на героя са необходими освен желание, воля, твърдост и упоритост. Синът (героят - разказвач) не следва примера на своя баща, останал верен на патриархалните закони. Той се устремява към новия, модерен свят. Представителят на следващото поколение се отделя от идилично-то родно село. Градът ще го приюти, а там патриархалните нрави са безвъзвратно загубени. В съвременните градски условия човекът с променен поглед към света ще търси нов хоризонт за личностния си АЗ.
Разказвачът в повестта представя сцени и картини, образи, като изразява' ироничното си отношение към тях. Похватите на ироничното, които писателят използва, са най-разнообразни. Главният е постоянното смесване на образи и представи от двата свята. Отнасяйки се към миналото с насмешка, той изпитва до известна степен и носталгия заради безвъзвратно загубените родови ценности. В новия си пристан героят не се чувства сигурен и защитен от бурите на живота.
Иронията на автора се задълбочава. Тя прониква във всеки детайл от изобразения художествен свят. Езикът е наситен с иронични обрати. Просторечие съжителства с абстрактни названия и понятия от различни нива на словесното общуване. Ироничният поглед на Ивайло Петров разкрива истината за чуждия му, див съвременен свят: „Разбира се, времето безпощадно променя всичко, променя традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвременява. Сега например... Никой не краде вече моми посред бял ден, тази работа се смята за варварщина, каквато си е, пък и момите не чакат да ги крадат, сами отиват, при когото си искат... И кражбите от частни лица се смятат за... предразсъдък. Крадат от държавата..., служат си с всевъзможни бумаги и много умело се изплъзват от съдебните власти... ”
Ивайло Петров не бърза да обвинява и да отхвърля миналото: „Не, не бива да избързвам с предварителни заключения. ” Едва ли самият той е убеден в превъзходството на новия начин на живот. Авторът провокира критично отношение към действителността. Крайните изводи са прибързани.
Иронията често се преплита с носталгичен копнеж, за да бъдат определени онези далечни времена като „диви и чудесни”. Мечтае да се завърне в света на чистите детски образи, на светлите пориви: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци!” Разказвачът не би могъл да се чувства щастлив сред дивата власт на съвременната агресия.
Ироничният свят на Ивайло Петров в „Преди да се родя” е свят на разколебаните ценности. Героят разказвач извървява дълъг път към себе си и преосмисля дълбоко истината за правото на избор на личността. Родът е началото, духовният корен на човека, но личността е тази, която трябва да избере как да живее в мир със себе си и със света.