СОФОКЪЛ - „ЕДИП ЦАР”
ТРАГИЧНА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОСТ НА ЧОВЕШКАТА ВИНА
Представата за Света, за Вселената е представа за двуликост - Светът се явява едновременно и светлина - Космос (хар¬мония), и мрак - Хаос. Този дуалистичен образ съдържа в себе си идеята за харак¬тера на Вселената, намираща израз в по¬вечето древногръцки трагедии. От тази гледна точка, двете „лица” на Всемира се явяват на човека в своята цялост, непротиворечивост. В трагедийното произ¬ведение позицията на хората спрямо Все¬лената е променена. От участник човекът се превръща в мислител - той „става” онзи, който иска да познае, да открие скритото, да разгадае тайнството. Изведнъж целостта на Света се разпада. Колкото повече индивидът научава за него, толкова повече остава скрито, кол¬кото повече успява да „извади” нещата около себе си от мрака на непознатото, от хаоса на неоткритото, толкова пове¬че те потъват и размиват очертанията си в него. Двете „лица” на Вселената за¬почват да се осмислят като трагично противоречиви. Светът се оказва трагич¬но раздран от мрак и светлина. Нещо повече, човекът, като част от този свят, се „разпъва” на неговата двуликост, разкъсван е от вътрешната му противопоставеност. Човешкото започва да осъз¬нава и търси себе си сред необятността на всичко заобикалящо го, но се оказва твърде ограничено, малко и нищожно.
Светът, съграден от хората, е неустойчив, защото представлява твърде малка част от Вселената, на чиито „капризи” изцяло е подчинен. Подредеността му рухва, превръщайки се в привидност, в илюзия за спокойствие и щас¬тие. Винаги съществува опасност от „завръщане” на хаоса. И именно в това вечно битие на мрака се състои тра¬гичното. В „Едип цар” Софокъл търси причината за тази трагичност в самия човек. Желанието за промяна позицията и гледната точка към света е причина за човешкото нещастие. Фактът, че човек от участник е превърнал себе си в наблюдател, задълбочава неговото соб¬ствено страдание. Именно поради това още в началото на произведението Едип се самопроклина, без да знае оба¬че какво върши:
И ако той живее тук, във моя дом, и аз го зная, клетвите, изречени от мене, нека паднат на главата ми!
Клетвата на героя „зазвучава” дори като двойно самопроклинане; един път той проклина себе си като извършител и втори път - като човек, който гледа, познава, но не вижда самия извършител. По този начин още в самото начало на трагедията се поставя проблемът за необходимото наказание. Героят сам го предизвиква, сам - чрез собствената си клетва.
Проблемът за рода и престъплението спрямо него като предизвикана трагич¬на съдба за Едип присъства още в само¬то начало на произведението. Истина¬та за рода е налице, но героят не я забе¬лязва, защото макар и явна, тя е скрита за него:
...Но днес е мое царството, което беше негово, и моя е съпругата му, мое е леглото му.
Едип сякаш „изповядва” греха си или най-малкото пряко го изказва. Но геро¬ят не става нещастен от това, тъй ка¬то не подозира истината. Собстве¬ният му грях остава скрит за него, за¬щото той не знае. Видимото се оказва невидимо. Именно тези взаимовръзки между скрито - явно, знаене - незнаене, очертават основния проблематичен кръг в произведението. В този контекст се появява и още един мотив - мотивът за мълчанието. Героите, ко¬ито познават истината, мълчат, отказват да говорят. Още в първи епизод Тирезий не иска да казва на царя това, което той знае като прорицател:
Пусни ме! Ако слушаш, безболезнено ще понесеш ти-своето, аз-моето.
Овчарят и Йокаста, когато разбират истината, реагират по същия начин:
Овчарят: Недей ме питай, царю, моля те!
Йокаста: За бога! Ако още жалиш себе си, това не питай!...
Идеята за мълчанието, отказът от изричане, назоваване на истината е представено успоредно с мотива за не-виждането, не-слушането. Едип сякаш не възприема нищо около себе си. Тире¬зий директно посочва източника на бе¬ди и кой е причината за това: „Незнай¬ният убиец си самият ти!”. Героят обаче оставя казаното от прорицателя без адекватен отговор, той сякаш не го чу¬ва: „Не за радост ме обиждаш втори път!”. Едип проявява дори упорство в не-чуването си; той не слуша обясненията на Креон, не слуша предупрежденията на хора. Почти нищо от това, което му се казва, не достига наистина до него.
Самата истина „се крие” несъзнател¬но от героя чрез отказа от говорене. Дори когато е явна, тя остава скрита, невидяна. Узнаването на истината при¬чинява огромни страдания. Те са по-скоро „продукт” на знаенето, а не на същ¬ността на наученото. Не самата исти¬на е ужасна, а нейното разбиране. Имен¬но поради това в трети епизод Йокаста моли Едип да забрави:
Какво? Кого ни сочи?... Не мисли това... И забрави ги... тия празни приказки...
Забравата носи спокойствие. Забравяйки, героинята може да продължи да живее щастливо. Достатъчно е да се пренебрегне явното, да остане то скрито, неузнато. Достатъчно е да не се пи¬та! Усещането за трагичност, за ужасност, за страдание се „отмества" сякаш от същинския грях на Едип (прес¬тъплението към рода). Проблемът за знаенето е същностен израз на стра¬данието, на трагичното... Но героят иска да знае, не може да се примири, да остане неудовлетворен в питането си. От самото начало се забелязва тази жажда за узнаване, устрем за получава¬не на отговори. С гняв Едип предизвиква отговора на Тирезий:
И във своя гняв не ще пропусна нищо аз от туй що виждам... ...Аз дойдох, неукият Едип, и ги смирих-намерих отговор с ума си, без да ме научат птиците.
Гневът на героя е следствие от накърнена гордост, а тя, от своя страна, е предвестник на идваща трагедия. Едип смята себе си за знаещ и поради това отхвърля всеки, който по някакъв начин го кара да мисли противното. Не разби¬ра думите на мъдреца в първи епизод („Как всичко казваш тъмно и загадъчно!”), но ни най-малко не подлага на съмнение собственото си „знание”. Проява имен¬но на гордостта му е и решението да напусне родния си град, защото науча¬ва от оракула съдбата си. Възможността да се промени ходът на божествено предопределената съдба е най-дръзката проява на гордост от страна на героя. В древногръцкия начин на световъзприемане това се разглежда като проява на хюбрис - нарушение на уста¬новените от боговете закони. И пора¬ди това е проява на дързост:
...Божествени закони има за тях-родени са те в небесния ефир. Олимп е техен родител - не ги е създал човешкият смъртен род.
Именно тези божествени закони не спазва Едип, опитвайки се да избяга от онова, което му е отредено. Но вината на героя не се състои в самото бягство, а в убедеността му, че той знае и че човешкото познание може да надделее над съдбовната необходимост. Едип се възгордява от собственото си знание, решава, че той - човекът, може едва ли не да отхвърли повелята на боговете. Пределната точка на тази самозабравена гордост намира израз в отричане¬то на истинността на божественото слово, а оттук и на самото божество:
Ах, жено, кой ще гледа днес питийския пророчески олтар или пък птиците, според чиито крясъци аз трябвало баща си да убия!
Знанието на Едип е човешко, а не божествено и затова то е насочено срещу него. Не може да разкрие тайнството на света, да познае истината, която всеки момент заплашва да разруши човешкия идиличен свят. Човекът трагич¬но се сблъсква с невъзможността да уп¬равлява света и собствения си живот... От позицията на знаещ, Едип търси незнанието и това подсилва усещането за трагичност:
Не, не! Да можех да затворя извора на всеки звук, заключил бих отвсякъде тогава тая тъй нещастна моя плът! Да бъда сляп и да не чувам! Сладко е да не съзнаваш своето нещастие.
Когато човек участва в живота на све¬та, той „има” неговата цялостност, възприема го като неразгадаема тайна - без да пита, просто живее. Тогава именно той е и истински щастлив, необременен от всякакво познание, щаст¬лив е, защото се чувства Като нераз¬делна част от цялата Вселена.




ТРАГИЧНИЯТ ПЪТ НА САМОПОЗНАНИЕТО В „ЕДИП ЦАР” НА СОФОКЪЛ

Жанрът „трагедия” предопределя не само съдбата на тиванския владетел в „Едип цар” на Софокъл, но и проблем¬ното интерпретиране на тезата за незнанието на човека и съдбовните об¬рати в житейския му път, предизвикан от личен избор. Той е трагичен „плод” на ироничната „среща” между знание и незнание в съзнанието на главния герой Едип. Царят на Тива се „среща” с трагичната ирония на съдбата си. Влиза в конфликт с „нея”, за да задъл¬бочи личната си човешка трагедия.
Едип цар преминава през множество препятствия, нещастия и случайнос¬ти, докато опознае себе си, родните си корени и истинската си същност. Въпреки всички трудности по пътя си, Едип следва несъзнателно предначертаната му от боговете съдба.
Проблемът за трагическата вина в произведението е водещ. Всъщност каква е вината на главния герой? Виновен ли е Едип за действията си и защо? Трагичното в житейския път на Едип е неговата съдба. Без никой от героите да подозира, стъпка по стъпка, предреченото от олимпийските богове се сбъдва. Всичко започва с мол¬бата на Зевсовия жрец към бъдещия цар на Тива. Всеки един от епизодите е изпълнен с трагизъм, озвучен с иро¬ничния подтекст за незнанието на собствената си съдба. Едип спасява гражданите на Тива от Сфинкса, но по-късно самият той - владетелят на гра¬да - е заплаха за него. Спасението носи беди. По ирония на съдбата спаси¬телят на Тива й предопределя тра¬гично бъдеще. Едип поставя началото на своя край, на трагичния си път. В пролога героят е представен В положителна светлина. Той се старае всячески да спаси народа на Тива от дълбоката криза, в която са изпаднали жителите на любимия град. Нищо неподозиращ, Едип се жени за родната си майка - Йокаста. Добрите страни от характера на владетеля на Тива са разкрити в диалога му с останалите герои:
Готов съм аз да ви помогна всякак. Без сърце ще съм, ако не трепна пред това събрание... Аз страдам повече за тези тук, отколкото за себе си.
Незнаещ и неподозиращ собствената си вина, Едип настоятелно търси истината, стреми се да я открие дру¬гаде, но не и в себе си. По тази причина той изпраща брата на Йокаста - Креон, в светилището на Аполон да пита как може да се помогне на града. Трагичес¬ката ирония на разминаването между съдбовна предопределеност и реал¬ност е незнание за героя и драматич¬но, предварително знание за публиката, което буди нейния интерес. Тази ирония е силно подчертана в думите на Едип:
Но де са те? Къде ще дирим бледите следи на туй далечно престъпление?
В първи епизод настъпва първият драматичен сблъсък между Едип и Тирезий. Може би е ирония това, че сле¬пият гадател прозира в бъдещето с невиждащите си очи и знае предвари¬телно съдбата, както и истината, а Едип, макар и зрящ, не я осъзнава, разбира я чак когато ослепява. Като слепец се лута по пътя, който е поел. Въпреки думите на Тирезий, Едип не приема истината. Той не може да по¬вярва и да осъзнае думите на стария гадател. В случая Тирезий е носител на божествената истина, Която ще направи пътя, по Който е поел Едип, трагичен. Гадателят познава стра¬данието на знаещия истината. Едип търси скрит смисъл в думите на сле¬пия старец. Неоснователно са аргу¬ментирани нападките му срещу Тире¬зий. Пророческата дарба на гадателя дава вътрешна сила на духа му. Той - „вижда” бъдещето на Едип по-добре от самия него. Извисява се над духовната му слепота. Царят на Тива е безпомо¬щен да противодейства на иронич¬ните сили на съдбата със своето тра¬гично незнание. Тирезий изрича исти¬ната за миналото, предопределило бъ¬дещето на Едип:
странник бил и пришълец, но ще излезе тукашен, роден тиванец - но на свойто щастие не ще се радва: сляп ще стане от окат.
Трагизмът в цялото произведение се въплъщава от незнанието на Едип и последвалите от това нещастия. Ос¬тава сляп за истината, не вижда вината си. Тежко престъпление тежи на съвестта му. Убил е човек от не¬знание. Изправен пред собствения си баща, той го приема за враг. Неовладеният гняв поражда трагичната му съдба. Човешкият характер определя посоката на житейския път, а по най-трудната пътека (отцеубийството и инцеста) тръгва Едип. За трагичната си съдба той самият носи вина. Предначертаното от боговете е всъщност природата на човека. Какво ще изрази от нея - добрата или лошата й страна, зависи от него. Едип се бори срещу негативното в себе си, но с действи¬ята си изявява само разрушителните страни на природата си. Така съдбата му се оказва предопределена и то не толкова от боговете, колкото от самия него. Каквото и да направи, топ не може да я промени. Тя е трагична и за наследниците му, които ще стра¬дат от трагично разминалия се със съдбата си Едип поради непознаване на слабостите на човешката си природа докрай. Цялото управление на царя но¬си само мъки и страдания на подани¬ците му и на самия град. Той носи проклятие за Тива, която Едип обрича не¬съзнателно на мъки. Опитва се да я спаси, без да разбира, че грешката е в самия него. Всъщност в героя е заложено противоречието - той е идеал¬ният цар, но съгрешилият човек - похи¬тител и убиец.
Докато разбере, че съдбата му е неизбежна, Едип изминава дълъг и тра¬гичен път. Основна причина за преживяното е неговото незнание. Самият Едип носи вина за нещастията, споле¬тели него, близките му и Тива.
Не познава себе си, за да определи своя път към бъдещето. Незнанието преобръща съдбата и на целия му род. Страда Едип, страдат и гражданите на Тива, но най-тежко е наказанието за бъдещата участ на неговите на¬следници. Децата на Едип ще страдат незаслужено, „наследявайки” трагич¬ната съдба на своя съгрешил от незна¬ние баща.
Цялата трагедия разкрива на чита¬теля мъките, на които е обречен глав¬ният герой. Един от основните момен¬ти е символиката на слепотата на Тирезий пред физически виждащия Едип. Всеки един епизод и дори всеки ред е изпълнен с този трагизъм, съпътстващ главния герой по трудния му път на самопознанието.