Преди залеза...

[lovetanya]

Не ми казвай ,че това е края на разказа Супер ми стана интересно и той свърши (надявам се да не е така) УСПЕХ в следващите ти разкази.

А ето и аще един зарибен.
Чакаме следващата част. :P

Нямам търпение

[ЛаСт!К]

ЛЕЛЕ колко ме радватее почвам да пиша,но не обещавам да пусна много скоро,защото след 10-тина минути заминавам...Но спокс,не е края,има време

[zaraaa]

Tozi razkaz mi e mnogo interesen iskaaamm oshteeee chakam s netarpenie sledvashtata chast

[ANTIHUMAN]

Tozi razkaz mi e mnogo interesen iskaaamm oshteeee chakam s netarpenie sledvashtata chast

Много сме зарибени Много ме радва този разказ!

П.П. Имай късмета ,да свърши към следващите 2 месеца ще те убия! Супер е. Ау много се радвам!

[BWald0rf]

Супер е ...

[ЛаСт!К]

Tozi razkaz mi e mnogo interesen iskaaamm oshteeee chakam s netarpenie sledvashtata chast

Много сме зарибени Много ме радва този разказ!

П.П. Имай късмета ,да свърши към следващите 2 месеца ще те убия! Супер е. Ау много се радвам!

Упс,упс,ууупс,май ше ме убиваш много скоро то е към края

[ЛаСт!К]

...Този ден...


Този ден сякаш никога нямаше да свърши,защото времето бе спряло.В този ден цялата мъка се изля със смях.Слънцето светеше по-ярко отпреди,защото нямаше облаци,които да го скриват...
Бяха се сгушили на една от пейките в парка.Времето като по поръчка беше коренно различно от вчерашното-е,земята все още беше мокра,вятърът от време на време пак подухваше,но това не можеше да помрачи радостта им.
-Как стана така,че се върна?-Джес не се беше замисляла за този въпрос.-Не можа да си намериш работа ли?
-О,намерих си,при това доста добра,само че..ме изритаха.-каза го с усмивка на уста,сякаш нямаше нищо по-хубаво от това да те уволнят.
-Моля??Защо?-не,че много я интересуваше,важното беше,че той е тук. 
-Не ми се говори за това.
-Добре.
И двамата замълчаха за известно време-нямаше нужда от думи.Но скоро въпросите пак се застрелкаха из главите им.
-Та какво прави през цялото това време?-попита Джейсън.-Колко глави завъртя?
Тя го погледна очудено.Не искаше да отговаря на този въпрос.
-В какъв смисъл?
-С колко беше след мен?
-Има ли значение?
-Да.
-Ох...нито един от тях не беше значим за мен.
Започваше да се оправдава,без да има точно обвинение,после се изчерви и го погледна виновно.
-Бях объркана.
Джейсън само продълаваше да я гледа безмълвно.
-Колко?-гласът му не беше толкова нежен като преди малко.
-Незнам.
-Как така незнаеш??
-Еми,така..не съм броила.-беше забила поглед в обувките си.
-Ясно..-той замълча.
-Извинявай.-каза го по-искрено от всичко,промълвено някога..........

За жалост Щастието ги навести за кратко,или по-скоро те се спряха до него твърде недоверчиво..Защото те избраха да мислят за бъдещето и изгубиха съвместните мигове..А живота е един,толкова кратък,че без да се усетиш,няма да успееш пак дапоемеш въздух,да разтвориш очи и да съзреш това,което винаги те е правило щастлив.Вместо това си се затворил в прашната стая и правиш това,което правят всички останали.Затова Земята се е превърнала в това,което е,защото никой не се стреми да опита това,което е зад границите,да върви по стръмните пътеки,които винаги се оказват по-красиви,защото там всичко е недокоснато,диво.Всеки се стреми към утъпкания път,който често ни кара да забравим Щастието,да загърбим това,за което бленуваме,само защото другото е „правилно”.
Те двамата също бяха поели заедно с течението,но може би някога някъде щеше да им се даде друг шанс..Някъде,където граници нямаше.

...-Да не забравиш нещо?-Джес обикаляше из къщета и оглеждаше навсякъде.
-Всичко съм си взел,мило!-отвърна и Джейсън с четка за зъби в уста.-Стига се притеснява,това не ти е последното пътуване,и да забравиш нещо,не е такъв проблем.
Тя се спря на вратата и го погледна усмихната.Погледа и беше изпълнен с умиление и някаква тъга..
-Обичам те!
-ООО!Недей да говориш така,все едно вече няма да се видим!Ще ти пиша,ще се чуваме!Разделяма се само за 2-3 месеца!
-Ти не ме ли обичаш?
Той заряза четката,отиде до нея,гушна я и я целуна,като я омаза цялата с паста.
-Нямаш си и представа..Моля те,не ми говори,толкова ще ми липсваш,че просто незнам,не искам да говорим.Само ме боли още повече..
След около час пред летището двамата се сбогуваха..не искаха да се разделят,но това говореше „благоразумието”,толкова глупаво..
-Това е златна възможност и за двама ни!Не можем да го пропуснем!Горе главата!
Тя плачеше.
-Знам..знам..-хлипайки шепнеше.-Но не искам.Не може ли просто да избягаме от всичко??
-Не,Джес,не..
-Последно повикванена пътниците за полет 18-ти,моля!-гласът беше толкова леден и далече за тях!!!
-Хайде,миличка,върви и ми се обади,като пристигнеш!
Накрая се разделиха без думи,погледите,които си отпратиха бяха предостатъчни...





Краят на една история...



Джесика си седеше в удобната седалка и слушаше музика,нахлупила слушалките и затворила очи,почти задрямала...
Чу заглушените възклицания на хората около себе си,огледа се,всички бяха насочили погледите си разтревожено към телевизорите,закачени за покрива.Тя също вдигна очи натам...две коли бяха почти смазани,тя свали слушалките си,за да чуе какво говорят водещите...и чу името му,разпозна потрошената кола...Джейсън...Гледаше натам и не виждаше,очите й бяха замъглени от сълзите,замръзнали от изненада,сърцето и стомахът й се свиха на топка,а мозъкът й просто не реагираше...Седеше там,вледенила се от ужас и болка,забравила да се движи...пръстите на ръцете й не помръдваха,сякаш вкаменени,клепачите не трепваха...само сърцето туптеше мъчително..Джейсън...И изведнъж способностите й се възвърнаха,беше разбрала..него го нямаше..слънцето бе изгоряло...сърцето й също се обви в пламъци...Тази ужасяваща болка се плъзна към очите й и закапа от там неконтрулируемо.А на нея не й се искаше да повярва,шепнеше тихичко името му,съзнанието й завика за помощ,но нямаше кой да се отзове..Беше в дупка, а вече нямаше нищо,което да й дава светлинка.
И най-накрая забеляза настаналата паника около нея,хората крещяха,стюардесите се мъчеха да ги успокоят...но всичко това й се струваше някак далечно,заглушено...вече не искаше да е там,не искаше!
''Ще се разбием!'',бучаха писъците на жената до нея,малките ревяха оглушително,виковете се разнасяха навсякъде.''Ще се разбием в скалите!''...
...Усети как се разтриса,всичко се задвижи толкова бързо,че не можеше да се определи кое къде е.''Винаги съм харесвала скалите!",успя да промълви тя и се усмихна тъжно,преди ужасния тътен,преди всичко да се потроши,разхвърчаха се стъкла...настана хаос.Джес зарови лице в дланите си и въпреки това едно стъкълце разряза бялата й кожа и оттам рукна кръв.Усети пронизваща болка в корема си..погледна натам,едно желязо се беше забило в нея,и въпреки това болката,която изпитваше там,не можеше да се сравни с тази в сърцето й.Усети как отслабва,как не може да държи очите си отворени,свлече се надолу..от това желязото се размести и още по-силна болка изпълни тялото й.Усети топлата си кръв да се стича по желязото и да капе по ръцете й...Сякаш устните му във въздуха се впиха закратко в нейните...и тъмнината навлезе в нея,малка вадичка кръв се плъзна от ъгълчето на устната й,големите й тъжни очи се затвориха и тя вдиша от прашния въздух за последен път...


...Изгревът беше сладък и светъл...Денят,колкото и да беше труден,бе красив,сгряващ...Но залезът дойде...огнен и завладяващ!Сега нощта настъпи..и има само мрак...Но кой знае?Утре може да дойде някъде другаде..на по-хубаво място,където няма нощ...!


И след месец,два различни гроба бяха покрити със студен сняг.След мсесец месечината огря две различни плочи,с различни имена.След месец вятърът забрули голата земя,където лежаха две тела,винаги търсещи се,и можем само да гадаем,дали това,що беше вътре в тях се е намерило и е станало едно.
След месец,от снегът поникна стръкче свежа зеленинка,скоро се разтвори...И онова,което беше вътре бе обляно в светлина,смеси се със снега.
Всяка сутрин тези две цветя,намиращи се толкова далеч едно от друго,а свързани с такава силна обич,бяха огрявани от златистия изгрев,денем понасяха студа,вятъра и самотата,крепени от мисълта едно за друго.Вечер се оцветяваха в светлините на кървавия залез и нощем се сънуваха и бяха заедно...

И мисля,че можем да наречем тази история една приказка без край,тъй като ничий живот не свършва,ничие сърце не спира да бие,щом това,което го е задействало е още живо и ничии очи не се затварят,щом красотата я има още...



Може би ще ви разочаровам с този край...но това е за мен живота!

[lovetanya]

Страхотен край...Много ми хареса...Самото романче беше много завладяващо...

[BWald0rf]

Страхотно е! Наистина,браво .. Имаш талант !!!

[zaraaa]

Straxoten krai, chudesen e, no mnogooo mnogo tajen

[sexa_na_kompleksa]

Охх, как ме разчувства ... Много е красиво, наистина!

[We Will Rock You]

Браво!Супер е!Да ти кажа честно,познах,че Джейсън ще умре в катастрофа!Просто ги усещам тея неща

[love_veselka]

много е тъжно

[FeelMyPain]

Това е най-якото разказче, което съм чел през целия си живот.Браво,браво,браво страхотно бешеееее .Много тъжен край.