Ето нещо по петата тема:

Любовта в условията на войната според повестта "Крадецът на праскови"

Увод:

Повестта на Емилиян Станев "Крадецът на праскови" оставя трайни следи в съзнанието на читателя, защото го вълнува и подтиква към размисъл по една от най-многопосочно тълкуваните теми в човешките взаимоотношения - любовта. Романтичната любов и нейната трагична развръзка са разказани в контекста на времето, което жестоко ограничава личния избор на човека. Съдбата на героите в повестта е част от безкрайното човешко страдание, предизвикано от болестите, насилието, глада и смъртта. Сред тази отчайваща безпреспективност на света, в който живеят героите, се ражда тяхната светла,чиста и преобразяваща ги любов.


Теза:

В края на лятото, когато плодовете са зрели и примамливи, един гладен военопленник се промъква в лозето на коменданта на града. Така се осъществява съдбоносната среща м/у някогашния учител по музика Иво Обретенович и интелигентната и красива съпруга на градоначалникът Михаил. Симпатията м/у двамата бързо прераства в силно, разтърсващо, страстно и изпепеляващо чувство . Магията на любовта ги обгръща и сякаш събужда техните души с желанието за нов живот.

Изложение:

Пътят към желаното щастие е сложен и мъчителен. Елисавета започва да преосмисля живота си, както и онези обстоятелства в него, с които по задължение е трябвало да се съобразява дълго време. Съпругът й е главна фигура в нейния дотогавашен свят, изцяло съобразен и подчинен на общественото мнение във все още запазилия патриархалните си нрави провинциален град. Тя се е пригодила по неволя към маниерите и към войнишкото битие на своя съпруг, но сега вижда в него "виновникът за пропиленият й живот". Сръбският военопленник, гладен, изтерзан, започва да изглежда в съзнанието й като мъченик. Човешкото страдание я прави дълбоко съпричастна към участта на пометениет от стихията на войната хора. Образът на военопленника вече е проникнал в съзнанието й. С трепетно очакване и надежда героинята жадува да го види отново. Дълго стаяваната потребност от любов и от щастие избликва неудържимо и още повече засилва неудоволетворението й от безрадостните години на съпружество, което дори не я е дарило с деца. Краткият разговор м/у нея и пленника визират само външните детайли на социалния статус на двамата, напомняйки за временната им социална неравнопоставеност в момента. Елисавета нито за миг не е освободена от мисълта, която е плод единствено на стеклите се обстоятелства, че е жена на полковника, а Иво Обретенович е един от тези, които мъжът й отказва да счита за хора. Това предопределя трагизма на връзката й с него. Любовта м/у тях трябва да остане и остава тайна, но тя й дава повод за дълбок самоанализ. Любовта се оказва по-силна от войната. Тя възвисява героинята и й помага да открие смисъла на живота си . До суровия си съпруг, Лиза може да очаква с примирение приближаващата старост, но с Иво тя се преобразява. Трагичната развръзка в повестта става е една "съдбоносна вечер". В последните дни на войната ординарецът застрелва Иво, а Елисавета се самоубива. Сякаш чрез физическата си гибел те съединяват душите си завинаги. За Елисавета и Иво любовта е едновременно свобода и право на избор, макар да им е отсъдено да я защитят с цената на живота си . Погубващата любов на двамата влюбени вдъхва повече оптимистично и светло чувство, отколкото отчаяние и невяра.

Заключение:

В повестта "Крадецът на праскови", Емилиян Станев ни убеждава и ни доказва,че без любов, свобода и щастие човекът не може да бъде човек!




"Крадецът на праскови"-повест за победата на любовта"

Едно от най-големите постижение на съвременната българската литература-"Крадецът на праскови" е най-известната творба на Емилиян Станев.Писана в следвоенните години на страдание и смърт,тя разказва за събитията от Първата и Втората световна война.Чрез своята творба Ем. Станев утвърждава любовта като основна двигателна сила в живота, като пробуждане на сетивата ,спомагащи за един по-добър свят.
Още в заглавието на повестта "Крадецът на праскови" ,читателят открива в нареден ред вид основния конфликт.А именно противоречията между нормите на обществото,християнските ценности и душевните стремления на личността.В сюжета на повествованието военнопленникът е "реабилитиран" ,защото дава любов на Елисавета, която по-късно заплаща с живота си .
Четейки повестта "Крадецът на праскови" читателят забелязва една прераждаща се и непобедима сила на любовта . Тази любов предизвиква противопоставянето на две двойки образи : от една страна са образите на полковникът и ординареца ; а от другата са -Елисавета и пленника. Образа на полковникът в повестта не е много описателен . В очита на читателят полковника се вижда като смешен и жалък с изскуственото си достолепие , и трагичен в своята обреченост . Полковникът е душевно сломен и с това омразата му към пленниците нараства . Въпреки че е родолюбив и честен той винаги ще бъде надменен .Той носи всичко негативно ,което войната изгражда у него и хората . Полковникът е човек, който се е научил да мрази , за него военнопленниците са презрени същества , незаслежаващи да живеят. Чрез образа му е внушено , че войната заплашва всички нравствени идеали и ценности. За ординареца не е споменато много , само е изяснено , че наскоро е овдовял . Елисавета е нещастна в своя семеен живот. Тя е жена преминала първата си младост , бивша учетелка.Малко по малко тя зягубва способността си да се наслаждава на нещата около себе си , да обича и да бъде щастлива . Светът , в който живее не й предлага нищо друго, освен едно монотонно ежедневие и скучен брак . Главният виновник за това Елисавета да се отдели от своето ежедневие е Иво Обретенович .Той е сръбски пленник т.е. "враг" на полковника и обкръжаващото го общество.Но също Иво е и мъж-подвластен на емоционални подбуди.Откъснат от роднини и близки, самотен и гладен , бившият преподавател по музика ще намери сродна душа далеч от родния си дом. Не любовта към вкустните плодове , а убийственият глад принуждава сърбина да прескочи ограда на лозето и да открадне праскови.При първата срещата на Елисавета и Иво , пленникът има образ на мръсен , небръснат и одрепавял човек. Бракът на Елисавета с полковника е нещастен. Макар да й предлага спокойствие и добър живот, той не съумява да я дари с нежност и подкрепа- Не й дава и любов , от която така силно се нуждае романтичната й фигура. С времето Елесавета осъзнава , че тя и нейния съпруг живеят в два различни свята. Несъвместимостта е очевидна -полковникът е въплящение на казармения ред , а душата на геройнята се нуждае от простор и любов. Тази толкова нужна за спасението на душата на Елесавета любов и дава Иво Обретенович. Любовта между красивата българка и сръбския пленник е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Тя се ражда в трудните години на една война , когато не е време за нежност и сърдечни чувства. Тази любов стои отвъд морала на обществото и има трагичен финал.Но макар неразбрана и осъждана , тя се оказа съдбоносно изжевяване в двата човешки живота. Любовта между главните герои на повестта "Крадецът на праскови" е възраждаща и завладяваща, но само миг от вечнастта. Смъртта на Иво и самоубийството но любимата му сякаш отначало е прозряна развръзка.Крадецът трябва да заплати за стореното. Цената за открадването на женското сърце е най-висока - собственият му живот.
Повестта "Крадецът на праскови" е антимиталистрична, тя носи посланието за безмислието на войната , която нанася огромни поражения върху човешката същност, разрушава човешките ценности. Най-категоричното обвинение срещу жестокостта на войната е силата и нежността на любавта, която побеждава дори и смъртта.



Крадецът на праскови

Повестта на Емилиян Станев “Крадецът на праскови” е истински шедъовър на българската художествена проза.
Основната форма на изказ е класическият разказ , създаден с помощта на три гледни точки – на автора , на стария учител и на т.нар. всевиждащ разказвач.Сюжетът е от Първата световна война.Тревожните години възкръсват чрез страдалческите лица на военнопленниците , в бедните олющени къщи на Велико Търново , чиито граждани страдат от глад и безводие , в миризмите на плесен , в киселия хляб с купони на фона на горещото лято.Потискащата околност и красивата като съновидение Елисавета – самотна и скучаеща навяват меланхолия , тъга и презчувствие , че ще се случи нещо.
Основното , което живописно е преследвал авторът , е събитията и героите да говорят сами по себе си.Затова той си служи най-вече съсживописни описания на обстановките и персонажите. В тези описания показва тяхното развитие и емоционална промяна. Историческите реалности са като фон на покъртителната любовна драма на Елисавета и сръбския племенник – Йован.
Един от символите на следвоенна България е съпругът на Елисавета – полковникът , който е жертва на жестокото време , което го е създало.Докато обръзэт на полковникът е символ на мрачното съвремие , то образът на Елисавета символизира всеотдайната женска любов и поривът към смислено съществуване. Случайната и среща с младият и красив военнопленник Йован преобръща живота и. От момента на влюбването на двамата герои започва завръзката на действието , което става все по-напрегнато. Е.Станев следи всеки трепет на сърцето на своята героиня.Бунтът и срещу фалшивия еснавски морал срещу грубостта и бездуховността на полковникът е бунт на пробудената чрез любовтта душа.Разкрива се възраждащата сила на любовтта , което преобразява и одухотворява.Изпълнени с благодарност и обич към светът и към природата , Елисавета и Йован все по-силно преживяват духовното си възкресение.Опияняват се от духовната си близост , извисяват се до красотата и хармонията на вечната природа.Елисавета вече не може да живее сред предишната пустош и самота.Спомените от брачният и живот я измъчва и подтискат.За нея няма връщане назад , защото любовтта и я е изтръгнала завинаги от миналото и и душата си тя окончателно се е разделила с полковника.Но настъпващата есен носи мрачно предчувствие , засилва тревогата у влюбените , вещае смъртна опастност.Развръзката на личната драма: грозното убийство на пленника и самоубийството на Елисавета съвпадат с националната катастрофа и зловещия край на войната.Преждевременно покосената младост на влюбените , устремени към красотата и духовното извисяване е неизбежна последица от войната.
В тази великолепна повест Е.Станев обръща внимание в/у вечният проблем м/у хората , когато времето не предразполага към любов.Всички външни обстоятелства разделят двамата влюбени. Това е драмата на невъзможната любов. Между тях съществуват непреодолими външни препрядствия , но любовтта им е толкова силна , дълбока и всепоглъщаща , че побеждава и еснавския морал и стремежа към спокойствие и благополучие и дори смъртта. Защото тяхната смърт чрез най-великото човешко и божествено чувство – любовтта е път към безсмъртието на душите им.



Крадецът на праскови
Емилян Станев
(библиографско описание)

Писателят Емилян Станев е роден в Търново на 22.02.1907година.Той завършва гимназия във Враца като частен ученик,учи живопис в Художествената академия,а после следва финанси и кредит в Свободния университет.През 1931година за първи път печата в библиотека ’’Книга за книгите’’.Едно от по-важните произведения на Емилян Станев е невероятната му повест ’’Крадецът на праскови’’ създадена през 1948година.Любов свобода щастие-това са трите неща,които вълнуват човечеството от дълбока древност до днес.Любовта,това е едно чувство,което всеки от нас носи и крие в сърцето си.Всеки творец,както и Емилян Станев е засегнал именно тези три неща в поемата си’’Крадецът на праскови’’,които са в основата на развитието и оцеляваването на света.Природата в неповторимата повест’’Крадецът на праскови’’ на Емилян Станев е жива,наситена със зжуци и цветове.Те сякаш се сливат с душевността на героите,с техните чувства,настроения и състояния.В центъра на повестта е любовта.Една любов между застаряващата жена на полковника-Елисавета и сръбският военнопленник-Иво Обретенович.Това е любов,която влиза в противоречие с обстоятелствата,които и придават съдбовен характер.Първата среща на Елисавета с крадеца на праскови става пред,,траурното знаме’’на ореховата сянка,апри втората ‘’духа топъл и сух вятър’’.Сякаш е задухал онзи зноен вятър на прегрешението,за да срути стените на дома.Ако домът е ‘’крепост’’ на рода и народа,то ,,обилната и суха светлина’’ и топлия вятър’’са стихийните чужства на двамата влюбени.Рязката смяна на мисли и настроения е най-точен знак,че разумът и волята само на моменти контролират стихийните чувства на Елисавета.Патриархалният морал не позволява изневяра.Това е тежко престъпление,но нали знаем,че истинската любов е изначално невинна.Тя не може да бъде осъдена.Живата природа диктува и променя състоянията на героинята.Авторът разкрива постепенно образа на своята героиня.Тя търси брак,които да подхожда на общественото и положение.По-късно,когато действително се влюбва,намразва мъжа си и установява,че връзката им е формална ,,той беше виновникът за пропиленият и живот’’…Тя се съгласява на този брак,защото така е възпитана,внушено и е от родителите и.Но едната страна на брака е не реализирана.Тя няма деца.В самотните часове,които прекарва Елисавета всеки ден,тя изпитва най-силно това неизказно чувство на отчаяние и малоценност.Точно в такъв момент идва любовта към Иво Обретенович-любов както с духовна,така и със сетивна наслада от собственото тяло,от скритият в него живот.Но тя не може да заличи напълно миналото си.Лиза за първи път се чувства щастлива,но това нейно щастие е изградено върху нечие нещастие.Тя се чувства раздвоена:от една страна е любящо и лекуващо същество,а от друга е безпомощна и отчаяна.Тишината изведнъж бива прекъсната.Войниците дезертират,а военопленикът бива хванат.Разказът ‘’Крадецът на праскови’’завършва много трагично,но в тази трагедия ние откриваме и малко оптимизъм.Този оптимизъм идва от това,че макар и за кратко време Елисавета и Иво Обретенович са били щастливи, изпитали и са изживяли истинската любов.Те са се ръководили от чувствата си като по този начин са усетили малко от сладоста на живота, почувствали се свободни и щастливи поне за миг от краткия си живот.Любовта им бива обречена.Елисавета се прострелва с’’ревулвера на господин полковника’’.Но любовта е по-силна от смъртта.На този свят тяхната любов е била обречена,но може би в другия свят те ще се срещнат.Може би в душата на автора е останал образа на красивата Елисавета и това прекрасно чувство наречено’’Любов’’.Всеки, който е прочел тази невероятна повест на Емилян Станев и е изпитал това уникално чувство ще осъзнае,че за любовта граници няма и,че когато обичаш истински си готов на всичко дори и да умреш за любимия.





Повестта “Крадецът на праскови” е една от своеобразна реликва на българската литература, написана от Емилиян Станев. В нея авторът разказва за една невъзможна любов между героите Иво Обретенович и Елисавета. Любовта между тях е невъзможна, защото е разделена от войната, от съпруга на Елисавета и от времето, в което живеят, но то друга страна е красива самите пречки я правят истинска, пълна с нежност и с искренност.
Любовта на Елисавета към Иво е естествен резултат от много фактори. Тя се влюбва в сръбският военопленник и него истинската любов, която никога преди това не е изпитвала. Магическата любовна сила променя ценностните критерии на Елисавета. Сантименталният й съпруг се превръща в олицетворение на войната, в причина за загубената младост и това я изпълва с гняв, прерастващ в невъзможност да му бъде простено всичко това.
Всяка среща между влюбените е празник за душата, тържество на доброто и прекрасното. Погледът на Обретенович обхваща и замайва Елисавета, подобно раздвижено то вятъра пространство и тя не може да се владее, защото силно е привлечена от младия мъж. Неговото отсъствие я кара да се чувства самотна и тъжна, сякаш липсва част от нея. Тази силна любов я раздвоява, разкъсвана от гордост и срамежливост. Усещането за неочаквана близост с човек, дълго стоял в мислите й, прераства в истински копнеж. Радостна светлина струи от очите на Иво. Те са пълни с неизживени чувства. Елисавета осъзнава, че “никой не беше я поглеждал така всеотдайно, так пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост”. Това я магнетизира и кара всяка клетка от тялото й да затрепти. Докосването на ръцете за двамата е като преминаване на електрически ток, а с жадните трепетни устни любовта добива мощ, противопоставяща се на всичко и всички.
В Елисаветовата душа се ражда непознато чувство на страст, радост и щастие към военопленника. Тя непозната за себе си:”вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърля нейният разум и желае да живее свободно и щастливо”. Новото чувство е като възраждане, провокирано от всемогъщата магия на любовта. Затова Елисавета омаляла и прехласната, тя се отдава с цялото си тяло и душа, като за пръв път на този мъж, “алчна към всеки миг от тия два часа”, подарени им от съдбата.
Всичко, което се случва променя влюбената жена, тя се чувства по-силна, предоставя й се втора възможност за живот, сега светът за нея е по-различен, по-магичен, по-красив. Изпълнена с увереност в силата на своите чувства , Елисавета е готова да отстои полученото щастие с цената на всичко. Тя мечтае за бъдеще, с пленника, но не може докрай да заглуши гласа на съвестта си, свързана с миналото и съпруга й.
Любовта между Елисавета и Иво Обретенович, макар и невъзможна е истинска, изпълнена с красота и доброта, която никога няма да бъде победена и ще надживее времето.