Десятка пика

[ScionOfStorm]

Десятка пика

Слънцето огря лицето ми с топлата си милувка, надничащо за миг иззад рехките, пухкави облаци. До мен Съдба изскимтя, стъпила накриво пак върху някое малко камъче. Не я винях, пътят беше неудобен и пълен с някакви камънаци, а на всичкото отгоре – ужасно прашен. Свих рамене и леко погалих по гърба бялото куче, което вече бе започнало да става мръсно. Торбата ми, вързана на здравия и жилав прът аха-аха да се изхлузи и да падне, ала успях да я закрепя така, че да не ми създава повече проблеми. Наклоних леко периферията на действително идиотската си шапка и присвих очи, за да видя докъде стига пътя.
- Хайде, мила. – обърнах се към Съдба и я потупах нежно. – Време ни е да продължаваме.
С изплезен език кучето джафна и весело се затича след забързаните ми, сякаш чакащи да намерят нещо, спешени крачки. Колко странно и в същото време прекрасно беше единственият ти спътник да е просто едно животинче. Ако не броим торбата, разбира се. Бях я намерил преди толкова години, че ми се струваше, че съм бил дете тогава. Ала грешах. Дете не бях дори като живеех детските си години.
Пътят продължи също толкова неблагоприятен и окаян, гора опасваща го от двете страни, а зад нея редици планини, величествени в огряното си от слънцето могъщество. След може би час ходене, през което веднъж починахме, защото Съдба се поизмори, стигнахме до явния край на пътя. Пропастта зееше пред нас и пресичаше пътуването ни. Странно, но сърцето ми сякаш трепна пред тази падина, гледката разтърси баланса на душата ми. Не от страх, ами от нещо друго...можеше ли да е очакване, дори НАМИРАНЕ? Съдба излая уплашено и изскимтя, когато я побутнах леко назад, за да не се прекатури случайно през ръба. После мирно седна и впери големите си, изразителни очи в мен. Усмихнах се, с онази така характерна за мен усмивка. Сякаш наполовина измъчена, наполовина веселяшка. Усмивката на Глупака.
- Спокойно, мила. Носещата името ти май ни е приготвила нещо. Или поне на мен.
Приклекнах за момент, гледката така беше още по-хубава. По-мащабна, някак. Посегнах към оставената преди малко от мен торба на земята и бързо я развързах. Съдба излая, усетила че докосвам Тестето. Картите, формирани в един малък картонен правоъгълник се вляха в дланта ми, сякаш поток от живителна сила.
- Е, хайде, Пророци, какво ще кажете. Къде ветровете ще носят Глупака този път?
Съдба рязко скочи и започна да лигави единия ми крачол. Опитваше се да хапе, ала винаги бе имала слаби зъби. Пък и не беше злобно куче.
- Тихичко, белоснежна. Пътят на живота ни докара дотук, не ще се връщам в замръзналото време отпреди това.
Прокарах пръсти по абсурдната мекота на картона. С гърба нагоре, избрах една от картите. Десятка пика. Усмихнах се, слагайки палеца си на единицата. 0, моето число, числото на Глупака. Смехът ми за пръв път заизвира от дълбините на душата ми, жизнерадостен, слънчев, истински. Наклоних периферията на шапката като за последно, след което я оставих на земята, до торбата, до разпръснатата колода карти, до жилавия, така познат ми прът, с който дори се бях защитавал немалко пъти. Пика.
- Пика е, Съдба. – приклекнах пак и я погалих с цялата нежност, която имах. – Числото ми е пика, пътят е към края. Пази се до зората, животинче мило.
Вятърът развя косите ми, които не бях подавал от шапката на Клоуна от толкова време. Пропастта ме погледна, аз пък й се ухилих. Десятката е нула, когато я няма единицата. А при мен точно тя липсваше. Пак се усмихнах. А после полетях.

*****************

Съдба видя как дългогодишният й господар се гмурна в безметежието. Объркано, кучето изскимтя, очаквайки той да се появи обратно, с неговата полуусмивка, да надене шапката и да прибере омразните карти обратно. Не се случи. Студен мраз полази кучето, ала то не му обърна внимание. С меките си лапички се придвижи до картите и започна да ги разкъсва. Една по една, с ужасяваща методичност. Ако кучетата можеха да плачат като хората, околната почва щеше да е напоена и да могат да се засадят цветя, които да бъдат солидно подхранени. Ала не можеха. Съдба се сгуши в шапката на Глупака, която носеше поне искрица от господаря й, и заспа. До новата зора.

[kocko]

не е мн добро

[November]

На мен пък ми харесва...пусни още нещо такова, ако може....

[LordOfLight]

Добре и това ти се отдава и аз ще помоля да пуснеш още някое ако имаш...

[ScionOfStorm]

Разказ ли? Към прозата повече :>
Миии, имам някое и друго, да, ама са на различни тематики. Трябва да се поразтърся да видя какво имам на компа

[LordOfLight]

Точно това имам предвид, с удоволствие бих прочела още едно, две, че и повече

[ScionOfStorm]

Йо, ето един брой. Отделно по-надолу в страницата го има "Три", да не го поуствам пак, ако не сте го чели ;р
-----------------------
Стаята

Стаята беше тъмна. Мрачните завеси не бяха отстъпвали никога от нея, погълнали я в хищната си, страстна прегръдка. Светлина нямаше тук, параметърът „радост” и „позитивна емоция” клонеше към константа 0. Но въпреки това беше уютно. Ако човек беше от тези, които са способни да живеят само с негативизма в себе си, това щеше да е перфектният дом за тях. Стига наистина да съществуваха такива, естествено.
Съществото тихо стана от прогнилия стол, на който бе седяло с часове. Пълна изолация, усамотение. Поредния миг, поредния ден, пореден месец, коя ли вече година поред. Не че имаше значение. Не че някога всъщност бе имало значение. Самотата му бе донесла лудост, ала и изостряне на всички сетива, онази фанатична мъдрост, чиято есенция беше чиста по природа, ала за нещастие потисната от вълните на налудничавост и пълна липса на разум. Мъдростта си оставаше за него, както и всичко друго, обаче.
Изпопадалите нокти се впиха в съсухрената, вече полумъртва плът. Жестът трябваше да изразява болка, онази болка, която идваше всяка вечер според светоусещането на несретното създание. Пръстите опитаха да се впият в меката кожа, ала не успяха. Нямаха сили, нямаха и острота ноктите им. Имаше белези и рани, и едно изтормозено съзнание. Празната обвивка изскимтя, а после нададе жалък опит за рев, който излезе като бавно, флегматично мучене. За толкова имаше сили, толкова и правеше.
Обречеността никога не е хубава спътница в живота. Особено като си затворен с нея в една стая сякаш за векове. През тялото минаха гърчове, пергаментът се изпъна и вените се издуха повече, отколкото бе възможно за нормално човешко същество. Надежда за смърт се появи отново, ала изгасна толкова бързо, колкото и бе изгряла. Бе блъскало главата си в кухите стени на пространствения тъмен квадрат, което бе загадъчната му стая. Ефектът беше, че получи отоци, мозъчни кръвоизливи, от които обаче не успя да умре. Сякаш нещо го държеше живо, за да бъдат съзнанието му, психиката, физиката му, всяка негова фибричка изтормозени. Изход нямаше от спиралата на болка и лудост, в която живееше. Но сякаш безмозъчно, останало без разсъдък, клетото създание отново повтори този едва ли не ритуал, който, надяваше се то, щеше все някога да го убие, да му донесе желаното пренасяне и пробиване извън тъмните завеси. Главата се блъсна с глух звук в стени от катраненочерен гранит, стига да беше гранит материала. Връщане назад. Отново сблъсък на плът със студенината. Още едно връщане. Миговете се проточиха, а тихите удари продължаваха ли, продължаваха...
След първата мозъчна язва нямаше значение. Преди беше пълноценен човек. Имаше любов, имаше и тъга, естествено. От онези, които балансират нещата, знаят кога да са тъжни, ала и кога да са усмихнати и да поемат с цели шепи от извора на съществуването. Преди...когато светът бе Свят, а не тази стая за мъчения без нито един уред, ужасяваща само с наличността си. Спомените за тогава го побъркваха, червеите на копнежа разкопаваха отново онова гробище в мозъка му, което бе създадено отдавна. Прекосяваха почвата, побъркваха го, караха го да се гърчи, да пищи, да дере плът с безжизнени нокти, да пълзи в болка и отчаяние. Тези жестоки червеи...
Главата увисна безпомощно, цялата в онези познати кръвоизливи. Омаломощено, съществото се срина на пода. Черните завеси го гледаха отчуждено, жестоко, ала и някак като познат, отдавна приет сред тях приятел. Малка, мътна заради нечистоплътността на създанието сълза се отрони от едното белезникаво, загубило искрата си око.
И локвата, подхранвана от сълзи всеки ден и от влагата в стаята, се увеличи с още съвсем мъничко.
Всъщност, можеше да има смърт за него. Можеше да се удави в сълзите си, което щеше все някога да стане при една сълза пролята на ден, колкото му бе отредено. Вечността го чакаше, а то така или иначе не бързаше...нямаше и закъде.

[ANTIHUMAN]

Йо, ето един брой. Отделно по-надолу в страницата го има "Три", да не го поуствам пак, ако не сте го чели ;р
-----------------------
Стаята

Всъщност, можеше да има смърт за него. Можеше да се удави в сълзите си, което щеше все някога да стане при една сълза пролята на ден, колкото му бе отредено. Вечността го чакаше, а то така или иначе не бързаше...нямаше и закъде.

Тази мисъл ми харесва много!Но честно да ти кажа не ми харесва тази ,,Стая'' и ,,Десятка пика'' иначе другите ти са супер!

[LordOfLight]

Йо, ето един брой. Отделно по-надолу в страницата го има "Три", да не го поуствам пак, ако не сте го чели ;р
-----------------------
Стаята

Стаята беше тъмна. Мрачните завеси не бяха отстъпвали никога от нея, погълнали я в хищната си, страстна прегръдка. Светлина нямаше тук, параметърът „радост” и „позитивна емоция” клонеше към константа 0. Но въпреки това беше уютно. Ако човек беше от тези, които са способни да живеят само с негативизма в себе си, това щеше да е перфектният дом за тях. Стига наистина да съществуваха такива, естествено.
Съществото тихо стана от прогнилия стол, на който бе седяло с часове. Пълна изолация, усамотение. Поредния миг, поредния ден, пореден месец, коя ли вече година поред. Не че имаше значение. Не че някога всъщност бе имало значение. Самотата му бе донесла лудост, ала и изостряне на всички сетива, онази фанатична мъдрост, чиято есенция беше чиста по природа, ала за нещастие потисната от вълните на налудничавост и пълна липса на разум. Мъдростта си оставаше за него, както и всичко друго, обаче.
Изпопадалите нокти се впиха в съсухрената, вече полумъртва плът. Жестът трябваше да изразява болка, онази болка, която идваше всяка вечер според светоусещането на несретното създание. Пръстите опитаха да се впият в меката кожа, ала не успяха. Нямаха сили, нямаха и острота ноктите им. Имаше белези и рани, и едно изтормозено съзнание. Празната обвивка изскимтя, а после нададе жалък опит за рев, който излезе като бавно, флегматично мучене. За толкова имаше сили, толкова и правеше.
Обречеността никога не е хубава спътница в живота. Особено като си затворен с нея в една стая сякаш за векове. През тялото минаха гърчове, пергаментът се изпъна и вените се издуха повече, отколкото бе възможно за нормално човешко същество. Надежда за смърт се появи отново, ала изгасна толкова бързо, колкото и бе изгряла. Бе блъскало главата си в кухите стени на пространствения тъмен квадрат, което бе загадъчната му стая. Ефектът беше, че получи отоци, мозъчни кръвоизливи, от които обаче не успя да умре. Сякаш нещо го държеше живо, за да бъдат съзнанието му, психиката, физиката му, всяка негова фибричка изтормозени. Изход нямаше от спиралата на болка и лудост, в която живееше. Но сякаш безмозъчно, останало без разсъдък, клетото създание отново повтори този едва ли не ритуал, който, надяваше се то, щеше все някога да го убие, да му донесе желаното пренасяне и пробиване извън тъмните завеси. Главата се блъсна с глух звук в стени от катраненочерен гранит, стига да беше гранит материала. Връщане назад. Отново сблъсък на плът със студенината. Още едно връщане. Миговете се проточиха, а тихите удари продължаваха ли, продължаваха...
След първата мозъчна язва нямаше значение. Преди беше пълноценен човек. Имаше любов, имаше и тъга, естествено. От онези, които балансират нещата, знаят кога да са тъжни, ала и кога да са усмихнати и да поемат с цели шепи от извора на съществуването. Преди...когато светът бе Свят, а не тази стая за мъчения без нито един уред, ужасяваща само с наличността си. Спомените за тогава го побъркваха, червеите на копнежа разкопаваха отново онова гробище в мозъка му, което бе създадено отдавна. Прекосяваха почвата, побъркваха го, караха го да се гърчи, да пищи, да дере плът с безжизнени нокти, да пълзи в болка и отчаяние. Тези жестоки червеи...
Главата увисна безпомощно, цялата в онези познати кръвоизливи. Омаломощено, съществото се срина на пода. Черните завеси го гледаха отчуждено, жестоко, ала и някак като познат, отдавна приет сред тях приятел. Малка, мътна заради нечистоплътността на създанието сълза се отрони от едното белезникаво, загубило искрата си око.
И локвата, подхранвана от сълзи всеки ден и от влагата в стаята, се увеличи с още съвсем мъничко.
Всъщност, можеше да има смърт за него. Можеше да се удави в сълзите си, което щеше все някога да стане при една сълза пролята на ден, колкото му бе отредено. Вечността го чакаше, а то така или иначе не бързаше...нямаше и закъде.

Хубаво, но безкрайно тъжно...

[zaraaa]

I dvete sa mnogo raztarsvashti, prosto chudesni