Ето още един разказ;вие не коментирате ама...

Смърт и черешово сладко
Минават дните,нижат се неусетно един след друг.Времето тече,иска ми се да го спра за малко,да почина,но часовникът тиктака безпощадно.Годините тихо си отиват,отиват си безвъзвратно.Стоя на брега на морето.Тихо е.Само неуморните вълни се блъскат о брега,мият последните слънчеви лъчи със своята белоснежна пяна.Въздишам.Опитвам се да избягам поне за миг от проблемите и реалността си.
Сякаш насън виждам четиригодишно момиченце да ми се усмихва,ровейки във влажния,морски пясък.Откъсвам очи от него с мъка.Една дребна,солена сълзица се откъсва от миглите ми.Толкова много болка и сълзи,нмам сили за повече.Иска ми се умра,а незнайно защо,продължавам да живея.Заобикалят ме само призраци,живея само с тях...
Връщам се вкъщи,уморена от работа,и очаквам да чуя оживеното бърборене на млката ми дъщеричка и веселият смях на мъжа ми.Да влезна в кухнята,още с костюм,и да видя Матю,вдигнал на ръце Джени,двамата изпоцапани с черешово сладко,да ми се усмихват виновно при,уж ядосаното ми изражение.Въпреки него,те знаят,че след две минути,и аз ще съм там,хванала бурканче със сладко,игнорирала опасността да изцапам скъпия си костюм и обсъждайки причините,поради които Джени не трябва да яд от черешовото сладкопредо вечеря.
Но вместо това,влизам вкъщи и чувам само тишината.Седя сама в пустия и мрачен апартамент.Отварям хладилника и сърцето ми се свива.Там,отстрани седи наполовина изпразнено бурканче с черешово сладко.Затварям хладилника с трясък.Не мога повече.В сърцето ми се надига глух,нечут от никого гняв.Защо сладкото от череши седи кротко в хладилника,а вие,светлината на живота ми,радост за сърцето ми,ви няма вече??Защо ме изоставихте така внезапно?Защо,защо??...Сядам на кухненския плот,притварям очи...Мъката е преголяма за една проста човешка душа...