Аз продължавам да поствам разказите си тук,напук на онея които се дразнят,че темата ми от време на време се появява на първа страница
Бури и призвания

Дълги светкавици се извиваха и гърчеха по нощното небе,черно като кадифе.Гърмежи раздираха тишината.Дъждовните капки трополяха по покрива,на който бях застанала.Подгънала крака до гърдите си,седя върху цимента и наблюдавам бурята.Винаги съм се чуствала добре там,през нощта,на покрива,далеч от всичкия градски шум и суета...
Мокра съм до кости,защото бях дошла тук преди часове,още със залеза.Тънкия ми суичър отдавна беше подгизнал.Качулката му падаше ниско над очите ми,а няколко кичура мокра,черна коса се подаваха изпод нея.
Е,това е моето царство.Буря,дъжд,небе...Дър ветата заплашително се накланят към земята,листата им шумолят,докато клоните им се блъскат един в друг.
Изправям се на крака.С бавни крачки се отпрявам към ръба и спирам точно там където стената се спуска отвесно надолу..Поглеждам .В първия миг главата ми се замайва,но бързо свиквам.Сградата е много висока, поне петнайсететажна.Заглеждам се надолу.Както винаги там няма някой,освен стария,беззъб метач на входа.И както винаги той вече е приключил работа и грижливо прибира метлата си в малкото килерче до външната врата.Том,така се казва метачът,е добрудушен дядо,с богата фантазия.
Вдигам очи от чистачът.Той вече се прибира.Обгръщам с очи града.Той е като капризна жена на средна възраст,изправена пред избора дали да вземе под крилото си този или онзи,навлезли по необходимост в територията й.Към мен никога не е била особенно благосклонна,като строга майка,непоказваща без необходимост обичта към децата си...
В този момент,както и много пъти преди,ми се присква да скоча.Да полетя като волна птица,да разперя криле,да отлетя от тук,да се върна в моя роден дом.Да се върна в малката къщичка насред полето,където майка ми да ме посрещне с отворени обятия.Закоравелите й от работа длани да ме погалят по бузата със сълзи на радост в очите.Да се върна там,където се чуствам,така както птиче в гнездото си.Тук не ми е добре.Тук се чуствам чужда,непозната...Моето място е там,сред полето,сред житата,под лазурното,синьо небе...
Изведнъж се сепнах.Та аз идвам тук половин година с ясни намерения да скоча,да се отърва от всички тези,неща,кото ме измъчват.И всеки път се връщам вкъщи като пребита,несъбрала смелост да го направя.
Но вече не.Отстъпвам с бързи крачки от ръба.Почти тичам.Спускам се по малката,желязна стълбичка.Трескаво търся ключовете за апартамента ми.Резето щраква и аз влизам забързано в тъмния коридор.Набързо събирам багажа си,взимам ключовете от колата и излизам.Усмивката ми грее на лицето.
След по-малко от половин час вече съм на летището.Връщам се у дома,вече знам,че там ми е мястото!Вече знам,знам,знам – моето призвание е да пиша,осъзнах го там,на ръба,където стената се спуска отвесно надолу...