Шутът и Седмата Пантера

[ScionOfStorm]

Разказ/история в стихотворна форма, не знам как ще излезе и дано успея да го завърша...Пък другото ще се види
Сигурно ще поуствам отделните фрагменти постепенно и когато ги напиша.
Първа част ;р

Шутът и Седмата Пантера

Странно е как винаги тъчат се легенди
За рицари могъщи и герои велики.
Ала не ще има такава за Шута
Забравени са слабите от хората.

Всичко случва се в древни времена
За които само думат тихо хорските уста.
Живял там Шут, разкривено Божие творение
Надарен бил той с изключително въображение.

И често виждали го него, странстващия Глупак
С торбата раздрана, завързана на дървения прът.
Само едно нещо движело го, само един мерак
„Да се осмея и съдбата да разкрия поредний път!”

И с шапката си черно-бяла, толкоз глупашка
Скитал той от град на град, безспирно.
В царство едно, друг ден – в друго, въртележка
Която той въртял безпричинно.

„В търсене на Седмата Пантера
Себе си аз ще успея да намеря”.
Зовял усмихнат постоянно той
И нивга не спирал за миг покой.

„Първите шест бяха отдавна счупени
И счупих ги насила аз самият.
Очите им каменни от мен са забравени
Сълзи гранитни не ще се измият.”

В тъмна доба, посред нощ вдъхновена
Спрял се Глупакът в поредния град.
Малко почивка нека, за душата уморена
Да се отпусне в ханджийска благодат.

„Сипи ми от най-евтиното вино, ханджийо
Че търсенето комай, може пък да се облекчи.
Жестока и мила едновременна си, орисийо
Че спомагаш винаги пътят ми да продължи”.
Тъй викна Шутът и звънците му мигом дръннаха
От масата му няколко госта веднага се отвърнаха.

„Не бойте се, луд не съм аз, не си ли личи?
Или Магията илюзорна и вашия взор заслепи?
Не е истински животът в тази обвивка, тук
Просто дъното мръсно е на отводния улук!”

Засмели се вече пияните мъже
И провикнал се весело и гръмко един.
„От мен чаша почерпи го, бре!
В крайна сметка, на Бога наш е син!”

„Благодаря ти, друже новооткрит, непознати
Ще те споменавам в молитвите ми святи.
Наздравица за теб пък аз сега ще вдигна
Дано щедростта ти някак да достигна!”
И вдигна Шутът чашата с вино като рубин
Усмихнат, милия, като най-великий Серафим.

А по-късно вечерта, когато падна си тихо нощта
В коравото легло за половин жълтица той заспа.

[zaraaa]

Straxotno se e poluchilo, imash unikalana darba da pishesh spored men

[amatorium]

Mnogo dobro. Hubava atmosfera.

[AutumnTears]

mnogo mi haresva na4ina po koito pi6e6
spored men trqbva da se zamislish da napravish ne6to kato knijka s tvoite proizvodeniq mislq 4e 6te imat golqm uspeh

[ScionOfStorm]

II

Когато слънчев лъч лицето погали
Шутът наш в главобол свиреп завари.
Ала пътят прашен глава луда не пита
Глупакът по него винаги ще да залита.

С песен древна, весела на уста
Ханът с бодра крачка той изостави.
Неусетно сякаш обаче ситно заваля
И скри се той до богаташки дувари,
Де аристократи живееха накрай града.
Ала покоят му докаменен недълго трая
Че видяха го благородническите деца
И с викове проклети на още жълтата уста
Родителите жестоки свои викнаха.

„В търсене на Седмата пантера вечно съм аз
И когато намеря я, това ще е моят сетен час”.
Тъй пак мълвеше Шутът, подгизнал като клет пес
Насочил се с танцуващи стъпки към близкий лес.

Ала отде да знае това глупаво човешко същество
Че него населяваха създания от друго естество?
И с крачките си смели навлезе неусетно
Той в тяхното непристъпно лоно.

”Загубих се, лесът сякаш лабиринт станал е
Странно, орисийо, май пак ме ти прокле.
Сякаш усещам нечие ново за тук присъствие...”
Но не довърши той зарад’ синкаво сияние.

„Звъненосецо, как безумно смел и глупав си ти
Нима свършил си с твоите жизнени искри
Че да стъпиш на пътеката тъй опасна си решил?
Що си – боец безумно смел, или прост дебил?”

„Шут съм аз, от разум бистър и чист завинаги лишен
Но покажи се, незнайна, нека видя твоя лик сияен?”
Тъй леко усмихнат рече той и край пръта се завъртя
И мигом за разум в себе си призна, щом това стана.
Защото пред очите смъртни, търсещи друг Паралел
Светът огромен само до фигура нежна се бе свел.
„Колкото крехка, толкова и опасна...
Колкото невинна, толкоз и ужасна.”

Усмихна се от все сърце самодивско сияйна тя
И на крилете си синкавобели и блестящи полетя.
„Думите мили наистина са прекрасни, смъртни
Ала време е да те водя в покои безсмъртни.
Дръзнал си два свята тъй лесно да прекрачиш
Затова оковите наказателни за това ще влачиш.
Последвай ме, защото друг избор пред теб няма
И нека душата ти с чисти помисли да бъде взряна
В Кралицата наша, без нечиста нотка.
Че лодкарят води в окови твойта лодка!”