Малка поема в проза

[Shadow_Walker]

В момента чета един фрески поет-символик, Шарл Бодлер, който обаче е писал и така наречените "Малки поеми в проза" - кратки разказчета, с есеистични мисли, базирани условно на някакъв сюжет, в които чувствата са най-важни.Е, опитах се да напиша нещо в същия стил.Надявам се да ви хареса.

На улицата беше тихо.Тук-там се виждаха хора, крачещи с бързи стъпки към домовете си.В небето звездите тайнствено блестяха, а луната гледаше тъжно и страдаше, отритната от това искрящо множество.Тя беше различна…също като мен.
Стоях на стъпалата, гледах към индиговото небе, което покрива нашия безразличен към болката свят, и мислех.
Да, светът е изпълнен със злоба, ала това, което не ни харесва, всъщност ни прави такива, каквито сме.Борци.Ако ги нямаше неправдите, щеше ли да я има справедливостта?Ако го нямаше злото щеше доброто да съществува?
Може би Луцифер ни е сторил огромна услуга, падайки от небесата в дъното на ада…
Защото Утопията е невъзможна.И дори по-отвратителна и задушаваща от живота, който водим.
Гледайки нагоре,забелязах как пада една звезда...Не, това не е звезда, а просто метеор, изгарящ в земната атмосфера…Логичното в мен просто не можа да се сдържи.Докато тази мисъл профуча през главата ми,звездата вече я нямаше.Загубена сред тъмнината.Изчезнала безвъзвратно, като мечтите ми.Да, аз бях сам, бях празен, но не бях тъжен.Бях безчувствен.
А бях ли себе си?Не знам…Бях просто един човек гледащ към небето.
Единственият такъв…
Може би търсех себе си?Защо хората изобщо се търсят, след като се променят постоянно…и след като ако изобщо се намерят, вече няма да е интересно…
А в действителност гледах небето, защото нямаше какво да правя.
Светът е по-прост, отколкото ни се представя.Ние сами го усложняваме.
От скука.

[ScionOfStorm]

Добре, добре Само оставяй интервали, моля те, че иначе се слива :Д
Хубави размисли, мисля, че ако ги дообогатиш ще стане още по-добре. Но това си е до виждане за самото произведение, все пак де

И...честито, хм, завръщане? Не те бях засичал от доста време ;р