Слънчева меланхолия

Есента размята медноруси си къдрици
И усмихва се с дъх на ябълки.
Трева зелена усмихната става на трици.
От крушите презрели си ти вземи.

Южняк и Северняк мълвят думи тихи
И от тях превиват се крехки дървеса.
Сякаш тъчат те пореден, нов стих, и
Дават го на широколистни телеса.

И пчелите напяват свойта жужаща песен
Облак разноцветен, що носи нов живот.
А повикът в мен кротува потаен, безсловесен
Аз също съм на Есента узрелия плод.

И обгръща скъпоценна Майка поредна
Замръзналата зимна душа.
„Люта буреноска за теб ще е последна...
В теб веч’ сме аз и Пролетта.”