Огън и Кал

Гледките изтляват в мракобесни вихри на нощта
Ала отекват в ума страдалчески сетни слова.
Че знание дадоха Прокълнатите в мъртвий свят
И дадоха на пустош сива своя тъмен наситен цвят.

Две сенки излетяха от подземие скрито в призрачна безплътност
Голи и безсрамни, красиви и диви в ярката си разпътност.
Плачете...
И се смейте.
Крещете
И жалейте.

Че Огън и Кал в увисналата сянка бяха преродени
И роди се от съюза им нечист богохулна Глина.
Очи в було от огън плуващи останаха нагоре взрени
И сърце всяко към Божия светлина вовек изстина.

Сам Ангел Паднал преряза с меч тяхна връв пъпна
И душите в същината с крясъци в ума нахлуха.
Крило до крило разпъна се, Огън от Кал се отдръпна
И посяха в изтлялото ми съзнание гибелна разруха.

А после, кога прегърнаха ме животворни ветрове
С блестящочерни, земята помитащи силни криле
Земната шир, жестоки в красота, възседнаха отново те
И до днес в тишината чувам аз как Огън Калта зове.

И отекват в ума онези светлоносни слова
Които с глух пукот и мъртви ръце разкъсват нощта:

„Глина си ти, всичките Деца сте,
И свобода в душа посята е.
Забравен беше ти от Него преди
Сега Предателят Бог забрави.”