Гората в нощ тъй черна,
Изглежда толкова безкрайна,
Всява ужас в млада жертва,
Обсебва мисълта потайна.

Тъжен призрак скита,
Броди в сенките зелени.
Той покоя не открива,
А сълзите са вледени.

Сред мъгла от мъка
Той се носи, плува.
Спомените го преследват,
Миналото него спъва.

Бяха нему непознати
Доблест, доброта и дума мила.
Той изпитваше най-долни чувства
със душата си изгнила.

Подлост, кражба, егоизъм
Във сърцето му живяха.
А злините, що извърши
Наказание постлаха.

И тогава, сам останал,
Тъй отритнат, непотребен
Страшна лудост го обсеби
И напусна той дома си верен.

Скрит сред нощната забрава,
Бяга от проблемите коварни.
Във гората стара и прохладна
Търси лек за свойте рани.

Глас отвътре го разкъсва:
“Ти за тази участ си виновен”
Глас, отвъден сякаш, все говори:
“Ти от злост и низост си отровен.”