"Ще нарисувам един много тъжен човек"

[Whyniser]

Ще нарисувам един много тъжен човек. Само дано не мърда много. Не ми се вярва, потънал е, не в себе си. В себе си не е тъжно, в себе си е странно, непознато, понякога плашещо, но тъжно не е. Той не е в себе си, а в проблемите си, над повечето няма влияние. Не може да разреши. Тоест свободен е единствено да забрави, а не смее. За да не мине за безотговорен. Пред съпругата си и леля си. Двете подрастващи. На едната й е дошъл вече цикълът, на другата – не. Пред групата дружки с които се събират в определен ден от седмицата на чашка в кръчма с либерални цени, поръчват си по едно, а после доливат от бутилки скрити по джобовете, а ако не го правят е защото се боят от взаимната си критика.
Унася го ритмичното потропване на влака, а аз скицирам. Чудя се откъде ми хрумват тези неща за него. Не го познавам, а е възможно всичко това което си помислих, за него да е като красив сън. Нещо което липсва в живота му. Няма семейство. Няма къде да се завърне, дори.
Уморена ирония има под лицевите мускули. Разбирам от изражения, а колко различни успях да видя. Седем скицника ми са пълни. Ще имам да рисувам с години. Толкова усмирени ярости видях, страсти дъвкани, изхабени. Изписани като пародия за себе си. Умъртвяване на заложеното личностно за да живее приемливото.
Не вярвах, че ще видя най-тъжното изражение вън.
За да отърва казарма се направих на луд. Не ми беше необходимо много старание. Спрях да рисувам. Достатъчно ми бе. Не се преструвах на враждебен, нито че вярвам във фантазиите си, повечето от които страшни или най-малко подтискащи. Взех да пия много и да се държа както не умея. Ръката ми желаеше образите си и те желаеха ръката ми. Напираха в главата ми цветове маеше ми се свят от тях. Желаеха ме, а аз не ги отприщвах.
Много моменти ми се губят.
Образи реални и образи желани преливаха един в друг.
Знаех, че лекарите са ме подлагали на тестове.
Само, че аз симулирах, но не съвсем.
Повечето време прекарах в остро отделение. Извън правилника беше, но винаги успявах да се сдобия с молив. Известна част от времето бях дрогиран от лекарства, а другата от вдъхновението което можех вече да проявя.
Плавах в море от модели. Млади и стари. Изверги и светци. Истории от черти и бръчки. Ограничени и нечовешки интелигентни. Дръзки грешници и смирени до загуба на инстинкт за самосъхранение. Разюздани и подтиснати. Някои съвсем нормални, даже прекалено устойчиви, за които се чудех, разпитвах и не разбирах защо са тук.
Болката зад тези стени е несравнима. Чувството за хумор неповторимо. Усмивки има и смях, те са толкова различни от останалото. Идат някъде от дъното на душата. Там където е останало неприкосновеното и където още е богът на веселието.
По-лесно ми е да нарисувам този смях отколкото с думи да го опиша.
Бликане от недра. Автоеротика на високо духовно равнище. Освобождаване на натрупана до разрушително енергия. Оргазъм, а не смях. Свръхсексуален оргазъм. Гейзер. След него отново болка, болка, болка. До следващото натрупване, до следващият смях. Не знаех, че е толкова красива и удивен рисувах, рисувах, рисувах.
И когато бях на свободен режим не излизах. Рядко ходих и до кафето, а трябва да ви кажа, че от лекарствата, ужасно му се спи на човек, въпреки, че тогава пиех слаби.
Взех да излизам с нежелание, накрая. Вече беше време да ме изпишат. Не можех да прекарам цял живот тук. Всъщност можех и пет, но щяха да минат незабелязано както мина незабелязано почти година.
Сега съм с диагноза, пенсия, а свободата ме посрещна с нови ухания и трепети.
Чувствам се прекрасно. Мама не ме очаква. Сигурно ще се разреве. Рядко имаше възможност да идва на свиждане, а в отпуски не исках да излизам. Не съм я виждал с месеци. Колко бяха? Не помня.
Не очаквах във влака да видя по-тъжно изражение от най-тъжното по време на целият ми престой. Не характера претегля към себе си чертите му, а земната гравитация. Всичко се стреми към снижаване и равенство с обгорените от препарати, треви.
На този битието му е определило съзнанието и е спрял да мисли, че съществува.
Хващам израза. Молива изкривява линии както гласът се изкривява от плач.
В този човек е натрупан с тонове.
Вътрешно ридае, иска да изкрещи, а дреме. Знае, че е излишно, че ще се намерят идеолози, квартални шамани, интернет – булдози, комшии, колеги и всякакви вождове, които ще го сринат, кажат му, че не чувства правилно, размажат го напълно. Малко му трябва, а ако още е на крака ще влезе там откъдето излизам.
Разбирам, че няма опасност за него. Той не знае, че чувства това. Не вярва, че може да чувства това което чувства. На пет милиметра и пет светлинни години е от чувствата си.
Сега разбирам защо толкова тъжно е било тъжното. Той е отчужден от себе си. Не се допират реалностите му. Вътре е скъсано с вън. Съкровено с изказ. Себе си с това което правото ти позволява да имаш от себе си.
Жалка картинка и толкова! Не мога да го обясня, плета се в думи. Ще я нарисувам и толкова. Вратата се отваря. Полицаи. Викат ме.
Следвам ги. Разкарват ме през пет вагона в шести. В купето има още, и кондукторите са там. Проверяват нещо по документите ми и билета ми. Не ги гледам в лицата. Противно ми е. Сърцето ми скача. Виждам се прибран след първият час свобода от лудница в ареста.
Грешка се оказва. Няма извинения. На мен пък ми се струва, че са се забавлявали. Още има беше много забавно. От очите им да потекат сълзи от смях. Иде ми да кресна:
„Не ви ли е срам. Не виждате ли, че съм болен човек.”
Май не съм толкова луд. Не го правя. Треса се от гняв ли, от страх ли. Не знам.
Връщам се при моят модел.
Съзерцавам го около минута.
Като него ли ще стана. Толкова тъжен. Толкова.
Търся скицника и молива. Трябваше да са на масичката. Тъкмо да го разсъня и да го попитам, забелязвам, че това е друг човек.
Аз, художникът – портретист, се бях припознал. Толкова идентичен беше израза.
„Сигурно са братя. Не се понасят и пътуват в различни купета, за да не се разстройват един на друг с физиономиите си.”
Всъщност изобщо не си приличат, но това изражение.
Влизам в купето колкото да си взема скицника.
Вече пристигам.
Слизам на гарата и виждам стотици със същото изражение.

******

P. S. Главният ми герой има дейтствителен прототип. Художник който изживява всичките страдания на коварното си заболяване


Нарушена т.1
moderated by oth_fenka

[SabrinaAa]

O ne mislq da 4eta~~~

[Bubles]

ами 1во объркал си раздела 2ро стигнах до половината и се усетих че не се замислям кво стаа в текста демек - боза ...

[haterkata]

човек имаш талант

[mrssmith]

mnogo dobur razkaz, tochno v moi stil. 2 puti go prochetoh. napomnq mi nqkak si na "Polet nad kukuviche gnezdo". pozdravleniq.

[TheNewReligion]

Рисувай си, бе! Даже, ако искаш ще ти дам и моливи!

[volvolin4o]

Toq roman kolko vreme go pisa Ima6 talant, trea da te vikna da mi pi6e6 esetata za po BEL

[puding]

[CenCe]

[ludo_momiche]

Хубав е разказа,но има други места,където повече ще му се зарадват и ще имаш позитивни мнения...има си други раздели,та дори и сайтове,където спокойно можеш да публикуваш лично творчество.

[crazy_lazy_girl]

Мм пак ще ти кажа, че е супер. Амаа вече почваш да ме дразниш!! Има си раздел за ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО!!!

[Whyniser]

Мм пак ще ти кажа, че е супер. Амаа вече почваш да ме дразниш!! Има си раздел за ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО!!!

У другия раздел нема го прочетат

[krisiiiiito]

Мм пак ще ти кажа, че е супер. Амаа вече почваш да ме дразниш!! Има си раздел за ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО!!!

У другия раздел нема го прочетат

[jghgh]

Има голям смисъл в това което си написал, таланта за писател го имаш, НО простите неща обикновено са по-хубави от сложните - опростявай някои неща де : )

[zaraaa]

Мм пак ще ти кажа, че е супер. Амаа вече почваш да ме дразниш!! Има си раздел за ЛИЧНО ТВОРЧЕСТВО!!!

У другия раздел нема го прочетат

Правилно, няма да го прочетат, кой ти влиза в култура, изкуство, лично творчество Имам чувството, че тука се посещават само разделите - Секс и Любов

[xxxSnowflakexxx]

O ne mislq da 4eta~~~

Подкрепям +1

[ANTIHUMAN]

Слизам на гарата и виждам стотици със същото изражение.



Нарушена т.1
moderated by oth_fenka

Целия разказ е страхотен ,но този край ме довърши!Продължавай във същия дух!УСПЕХ!

[ScionOfStorm]

Половината, дето са писали в темата са някакви тотални неадекватни пичове. Като не смяташ да го четеш, за какво си правиш труда да пишеш "о, не ми се чете". Мислете малко бе, олигота.

[Whyniser]

Половината, дето са писали в темата са някакви тотални неадекватни пичове. Като не смяташ да го четеш, за какво си правиш труда да пишеш "о, не ми се чете". Мислете малко бе, олигота.

Scion и аз мисля така.Само,че така е в повечето форуми и не само.Такива са повечето хора в държавата като цяло

[spontaneous]

леле това е страхотно... толкова истинско , толкова живо ... с думи не мога да го опиша ти ме вдъхнови! Аз съм от Художествена гимназия и това което прочетох ме вдъхнови да го нарисувам! Искам да плача и да рисувам искам да видя и да усетя това което ти си усетил! Много е красиво а в същото време тъжно ...

[Whyniser]

леле това е страхотно... толкова истинско , толкова живо ... с думи не мога да го опиша ти ме вдъхнови! Аз съм от Художествена гимназия и това което прочетох ме вдъхнови да го нарисувам! Искам да плача и да рисувам искам да видя и да усетя това което ти си усетил! Много е красиво а в същото време тъжно ...

Добре,че има хора като тебе.И един така да съм вдъхновил или да му е харесало значи съм си свършил работата

[Mirelchetoo14]

Половината писали в темата са абсолютно малоумни "О, не смятам да чета " , "Колко време си го писал тоя роман?" и най- "любимото" ми - "Оооо, ще те викам да ми пишеш съчинения по БЕЛ" Просто всеки път като се замисля ми е болно. И за моето творчество повечето коментари са същите, най- ласкавото може би е "Остави сега стиховете, те се четат само есен, много са умрели"... По БЕЛ ще им се пише... майката Думи нямам.

Колкото до тебе, въпреки, че вече ми става неудобно, че издирвам темите ти по страниците на раздела и коментирам почти във всяка в разстояние на пет минути за пореден път ще те обсипя със суперлативи. Или не, просто ти го казвам - ти си може би единствената срещната от мен душа, която не е в затвора на тялото си. Ти летиш, влизаш и излизаш от чуждите чувства и преживявания, пътуваш без билет и отсядаш в сърца, обичащи изкуството като моето.... Никога не изоставяй таланта си така, както аз направих с моя...

[Pliok0019]

Прекрасно е, определено. И дълбоко...