Обелка от сълзи

Човекът, сам глупак
Захвърли обелката мандаринена.
Откъсна се тихичко
Един дървесен грак
За злобата му прикрита и копринена.

А той изплю се на земята
Защото крачките бяха веч’ изстинали.
Разлютен пръчка откъсна; замята
Сълзите на ивата за лета преди изминали.

После тихичко заплака
Защото от яростта всъщност ни боли.
Не вярваш? Тогаз на дървото грака
За теб също ще изплаче своите истини.