Нужен си ни и днес, Дон Кихот

Какъв е Дон Кихот? Той е мечта, той е илюзия и дори измислен герой, той е това, което много хора биха искали да бъдат и което не могат да бъдат, той е този побъркан човек в още по-побъркания свят на още по-побърканите илюзии, мечти и себеподобни понятия. Нужен ли ни е Дон Кихот и днес или всички трябва да бъдем като него? Макар с умопомрачена психика той е забавен, непринуден и уязвим, но въпреки това смел и напорист човек, който знае как да се бори за любовта на своята любима Дулсинея. Борещ се с вятърните мелници, побеждаващ великани и спасявайки честта на любимата си той се превръща в символ на подражание. Можем ли днеска и ние да се борим за любовта на любимия човек, можем ли да побеждаваме онези гиганти, които всеки ден се опитват да ни смажат, можем ли да пренебрегнем реалния свят и за малко да се скрием в света на мистичното и нереалното? Отговорът на този въпрос е лесен - не можем...
Въпреки всичко ние отчаяно се нуждаем да съхраним донкихотовското в душите си, за да бъдем поне малко човечни, поне малко смели, за да се преборим с неволите, които всеки ден чукат на нашата врата. За да успеем да постигнем всички тези качества на лирическия герой, ще ни трябват много време и усилия и пак няма да сме толкова магнетични като него. Но да се върнем на въпроса дали Дон Кихот е нужен и днес? Разбира се! Той е онзи герои на Сервантес, който би могъл да повдигне духа на всеки читател, той е онзи, който те разсмива и показва, че не е нужна само сила, за да бъдеш силен и смел - тези качества се крият у всеки.
Нека се огледаме наоколо - какво виждаме? Донкихотовци? Не, такива няма, защото нашият забързан и глобализиран свят е накарал хората да забравят за онази могъща сила - книгата. Кой си спомня за Дон Кихот? Кой би искал да прочете двеста страници, за да обогати въображението си като има интернет, който дава синтезирана информация за всичко, което ни интересува... И въпреки всичко ние пак стигаме до извода, че Дон Кихот е олицетворение на това, което всички бихме искали да бъдем, а не можем.
Като заключение мога да кажа, че всички ние сме с големи очаквания от живота, но той в действителност не ни предоставя такива. Забързани търсим посока и се лутаме в нашето сиво ежедневие, а в действителност посока няма, защото някой беше казал, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му, че човек не е човек когато не знае как да отстоява себе си и как да се бори за любовта си, а Сервантес е описал всичко това само в двеста страници - можете ли да си представите?


Нужен си ни и днес, Дон Кихоте!

Пак трябва да ставам рано. Спи ми се! Но часовникът звъни – време е за училище. Сънен и умърлушен, ставам. Тръгвам. Навън е студено. Отивам на спирката, където ще изчакам претъпкания автобус. Няколко души треперят, чува се кучешки вой. Обръщам поглед настрани – цветущи надписи красят съседните постройки. А, ето го и автобуса! Качвам се. Чувам вечно недоволната кондукторка да крещи “Билети и карти за проверка! Абе казах ли билети и карти! Да не сте глухи! Билети и карти! Писнало ми е от тоя живот, ей!”. Сръган съм в ребрата – няма как, хората бързат..... За къде ли? Един за работа, друг за училище.... И никой не се замисля за останалите, всеки живее своят живот. Но нали за това оцеляваме – защото сме егоисти....
Слизам. Отивам в час. В ледено студената класна стая учителката говори ли говори... Но никой не я слуша. Прекалено студено е... Каква е температурата? “Над 12 градуса, разбира се!” ще кажат от ръководството. А учениците, облечени в дебели якета, зъзнат. В коридора е залепено листче, на което е написан призив към “бунт” срещу студа. Написан от тийнейджърите само и само да се освободят от училище? Не мисля.
Междучасие. Отивам да хапна нещо. По пътя деца се блъскат, даже едно дете удря друго, крещейки обидни думи. Няколко сеирджии гледат отстрани, хилейки се глупаво. Никой не разтървава децата.
Час на класа. Влиза педагогическият съветник. Темата е “Наркотиците”. Четиридесет минути слушаме лекция за вредите от дрогата, за това, какво трябва да направим, когато се сблъскаме с този така сложен проблем на обществото.
Най- сетне училището свършва.... Връщам се в къщи. Пускам си телевизора. А, новините! Я да видим какво става “По света и у нас”? “Американските сили отново бомбардираха предполагаемото убежище на Бен Ладен”, “Двама палестинци бяха убити”, “Тормозят дете от арабски произход във варненско училище”. Започвам да се замислям. Защо новините показват само негативни събития? Как е възможно? Нищо хубаво ли не се случва днес?!?
Решавам да изляза навън с приятели. Отивам към центъра на Варна. Там измръзнали просяци молят “Айде бе бате, дай някой левче да не умрем от глад, и ние сме хора!”. И още по лошо – някои стоят с протегната напред ръка, без да отронят ни думица, сякаш замръзнали в сковаващия студ. Дори в това време се чува звукът на акордеон. Скоро се вижда. Възрастен мъж и жена му седят пред почти празна картонена кутия и свирят и пеят с цел да стоплят студените като камък сърца на гражданите, а покрай това и да припечелят и някой дребна пара. Всички те молят за помощ. А всъщност никой не помага. Всеки минава пренебрежително, всеки се обръща на другата страна, повечето промърморват нещо и се усмихват подигравателно.
Замислям се – накъде върви светът? Човечестовто се е разивало хилядолетия, за да достигне до днешното си състояние. И ако застане един наш съвременник пред един човек от миналото, с какво би се похвалил? Несъмнено с високите технологии, усъвършенстваната търговия, индустрията. Парите... А какво всъщност произлиза от всичко това? Замърсяване, боклуци, корупция. Нали има съдебна система да накаже нарушителите? Има, несъмнено. Съдебна система, която позволява на убийци и крадци да живеят свободно. Система, която кара възрастните хора и малките деца да се чудят дали ще мине ден без да се страхуват от нещо, без да са заплашени от смърт?
И в този момент се замислям за един човек. Той е висок, мършав, с изтънели мустаци и изтъркани рицарски доспехи. Един човек, несъмнено странен на външен вид, и даже с още по- странен характер. Човек с противоречиви постъпки, но определено човек със светли идеали, готов да понесе страшни боли и мъчения в името на своята кауза – по – добър свят. Яхнал своят Росинант и вперил поглед в лицето на своята Дулцинея, той бори вятърни мелници, просва с един удар великани. Носи справедливост....
Нужен си ни и днес Дон Кихоте! Трябваш ни, за да излекуваш раните на обществото, за да ни освободиш от бремето и от робстото, което сами си наложихме. Робството пред парите, пред материалното. А ако не успееш да го направиш? Нищо. Един човек не може да спаси света. Не, не може. Но ти, рицарю на печалния образ, можеш да направиш нещо много важно. Може да събудиш ОБЩЕСТВОТО. Може да ни покажеш правилния път. Можеш да втълпиш на човечеството своите чисти и хуманни идеи, подетски му прости, но беспорно безкрайно нужни....
Прибирам се. Решавам, че като поспя, ще получа поне няколко часа спасение от суровата действителност. Затварям очи.... Дано тази нощ да сънувам един по- добър свят, свят на радости и любов, свят без мъка, свят, в който “Нявсякъде ... царувал мир, приятелство и сговор...истината и простотата не са се смесвали с лъжата, измамата и злобата. Користта и пристраситето не били толкова силни....... Законът на личния произвол не бил залегнал в съзнанието на съдията.... Девиците и невинноста се движели... ръка за ръка”- светът на Дон Кихот.