Трансформиращ преразказ на I глава от името на Бръчков

Казвам се Бръчков.Млад съм.Причината да дойда в Браила е ,че избягах от магазина на бащаси,защото ми бе омръзнало тихото,сигурното и егоистичното съществуване.По време на пътуването написах и една патриотическа поема.
Слязох от парахода и видях един човек, висок, с дребно и надупчено от шарката лице.Той ме съгледа,запознахме се,казваше се Македонски и съобщи, че отивахме в кръчмата на Странджата.
По пътя към тази кръчма внимателно разгледах околността.Улиците пустееха.Мъжделивите фенере едва-едва светеха.Всички магазини бяха завторени.Разбрах от Македонски че по това време всички лавки и кафенета ,които принадлежат на българи,имат гръмливи надписи.Върху едно кафене пишеше с големи буки Филип Тотю,храбрий Български войвода.Но най-интересните бяха лавките на тютюнджиите.На една бе изобразен един турчин, а до него,хъш с гола сабя.Тогава хъш се наричаше всеки,който е избягал от тъмницата,от робството.
Най-накрая стигнахме до тази кръчма.Имаше едно прозорче , дето бе наравно със земята, над прозорчето пишеше Народна кръчма на Знаменосецът!.
Влязохме.Кръчмата бе една дълбока изба,в която се слизаше по една стръмна и извита стълба.Една опушена и полуразбита лампа осветяваше вътрешността. На една стена бяха налепени няколко картини,които представят боевете на Балкана.Най-любопитна ми беше картината ,на която е изобразено село,а от него излизат няколко селяни.Пред тия сиромаси вървеше един стар търчин с блюдо на ръце,в което стоеше пита хляб.Срещу тая група се задаваше друга група,състояща се от момци войници.В средата се издигаше един великан , който държеше огромно червено знаме с думите:”Свобода или смърт!”.Отдолу,под тая величествена картина пишеше:Да живее храбрият Странджа-знаменосец!
Седнахме с Македонски на масата при другите хъшове.Той започна да разказва за боевете в Стара Планина.Най-старият от хъшовете,това бе Странджата.Той бе сух,жълт,с гъста черна брада.Слушаше внимателно за разказа.При най-малка невярност викаше по другаря си гневно и се мусеше.Зяпах в устата на Македонски и жадно ловях всяка негова дума,а когато се обадеше Странджата,вниманието ми се преобръщаше в благоговение.Впивах вторачено очите си в жълото лице на стария хъш,как се свива от рани и трудове чел. До Знаменосеца стоеше по турски един момъкс сухо,длъгнесто,хълтеникаво лице.Викаха му Хаджият.До него седеше друг млад човек с черно и нагърчено от преждевременна старост лице.Той гледаше внимателно към Македонски.Викаха му Попчето.
Но най-много се възхищавах на Странджата.Тоя бледолук,сух като скелет човек го гледах със страхопочетание.Настоящет му се вижда тежко и безласвно,но се вълнуваше при възпоминанието на славните и героични подвизи,дето ги разказваше Македонски.