“…и ще умрат.”

От живеца в кости бели
От мляко в майчина кърма
Клеймото огнено поели
Живеем шумно в тишина.

Ноктеста ръка засмяна
Раздира плът от векове
Отваря тя безкрайна рана
Що „живот” ще се зове.

Под стъбло дървесно, бледо
Рана става плячката желана
А в смъртта си всяко дивно зло
Става нива рохко разорана.

От нишките в нашата душа
От под нашите крака пръстта
Вклиняваме се в шумен кехлибар
Коренът природен, извор крайно стар.

Небето ще се сгромоляса
Ще ослепеят хорските очи
Всред бурята, подир бяса
Дървото каменно все ще си мълчи.