Я виж това дали ще ти помогне по първата:
В море от любов и омраза Николай Хайтов завързва възлите между човека, традициите и рода в “Дервишово семе”.
В кръга на традициите, поколенията подчиняват раждането, живота и смъртта със продължението на рода. В този кръг, като че ли няма място за лично щастие, защото човекът няма стойност извън кръговрата на родовия живот.
Конфликтът между правото на лично щастие и повелята на традицията е в основата на “завързването” на “тоя възел”. А възелът още в самото си начало е доста сложен и постепенно се затяга и събира в три нишки:отмъщение, любов и отговорност към рода.
Рамадан може да бъде щастлив само, ако любовта му не е толкова обречена. Но ако послуша сърцето си, ще наруши повелите на рода и традицията и няма да изпълни дълга към своите деца.Този омагьосан кръг му носи само болка и страдание. И животът му протича, така както са го изживявали и поколенията преди него. Личното човешко щастие е нарушено когато се подчини на колективното. Личността на Хайтовия герой е носител на нравственост, в основата на която стой пожертваното лично щастие.
Има ли човек право на лично щастие?!...Да. Но дали щастието се получава даром?!..Не трябва ли щастието да се постига чрез определени постъпки ? Когато човек иска да бъде щастлив трябва да даде нещо от себе си.Щастие за един е да има кола, за друг да нарисува картина, за трети да се скара с някого.
Щастието има различни измерения. Възможно ли е да стоиш, да чакаш, да хленчиш, че не си щастлив и да продължаваш да живееш със страданието си?! Мисля,че не. Просто щастието е в ръцете на самия човек. От самият теб и от постъпките ти зависи дали ще си щастлив или нещастен?
Би ли могъл Рамадан да се противопостави на рода и традицията и да отстоява своето щастие?!...Ако живееше днес-да, но в ония времена едва ли това би било възможно.
Във времето на Хайтовите герои човек е можел да оцелее само в общността. И ако общността го отхвърли той е обречен.
Мисля си, дали човек би могъл да бъде щастлив, ако загърби корените си и близките си хора? Съществува дълг, към тези, които са се грижили за теб.
Ако Рамадан се противопостави на родовата традиция той ще остане сам. Дали тази самота ще му помогне да върви по пътя на личното си щастие?!...Едва ли. И ако той е готов да тръгне по този път дали Силвина би го последвала?!...А неговото щастие е невъзможно без нея.
Рамадан спори с традицията, като и се подчинява. Той не е готов да я наруши, като и се противопостави, но открива мъдрата сила на опрощението, което пречиства душата му и му дава сили да продължи да живее.Това е тъжно.
Мисля си дали аз бих направил различен избор в подобна ситуация. Честно казано в момента не знам. Едва ли бих преживял нещо подобно, защото никой от моето семейство не би ме поставил в ситуация да избирам между щастието си и тях.
Мама винаги казва, че ще приеме моя избор дори да не е съгласна с него, защото ме обича. А тя смята, че обичта се изразява в това да подкрепиш другия дори в момента, когато греши.
Но има нещо, като морал, справедливост, признателност, достойнство…
Може ли човек да бъде щастлив за сметка на чуждото нещастие?!..Като си помисля Руфат също не е щастлив, въпреки че е със Силвина.
Може би личното щастие е свързано с това да устоиш на изпитанията? И да запазиш човешкото в себе си ”Ако той беше звяр, не ставай и ти !”-казва Силвина.
Тя е превъзмогнала личното си страдание и не може да се превърне в причина за чуждо нещастие.
И когато човек застане на “това кръстопътче” той търси изход, търси правилния път.
А може би милосърдието е в основата на личното щастие? Или пък саможертвата? Или любовта? Мама вярва, че може би, за да си щастлив е достатъчно да знаеш, че си сред онези избраници, надарени с възможността да обичат? Не съм много съгласен с нея, човек или обича или не обича някого. Тя твърди, че отношенията между хората не са толкова прости. Сигурно е така. възрастните винаги усложняват нещата.
Та и при героите на Хайтов всичко е много сложно. Рамадан е на кръстопът. Възелът затяга душата му. Дългът застава между доброто и злото. Смирението го държи далеч и от любовта и от омразата. И като че ли страданието само е вечния му спътник. Но това страдание е началото на пътя му към личното му щастие. Защото Рамадан знае, че ако отмъсти, отмъщението ще разруши нещо хубаво-да закриля и да се грижи за Силвина, която е смисъла на живота му. Отмъщението ще разруши и любовта. А именно в любовта е неговото щастие, въпреки че тази любов не е споделена.