Това е последната тема, виж дали ще ти свърши работа.


ЖАНРОВИ ОСОБЕНОСТИ И ХУДОЖЕСТВЕНА ПРОБЛЕМАТИКА



Безспорен връх в драматургичното творчество на Шекспир е неговата трагедия „Хамлет”. Написана през 1601 г. и публикувана за първи път през 1603 г., тя е най-същностният художествен израз на трагическия хуманизъм в развитието на западноевропейската ренесансова литература. Трагизмът на духа намира своето най-адекватно съответствие за художествено интерпретиране в жанровата форма на трагедията.

Драмата като литературен род има различни жанрови проявления. Едно от тях е трагедията. Най-типичното за Шекспировата трагедия „Хамлет” е вътрешното движение в жанровата форма. Трегедийният конфликт търпи развитие, променя се ракурсът за възприятие и оценка на конфликтните ситуации. От традиционна драма на отмъщението Шекспир превръща своята творба в драма на съмнението. Тя от своя страна прераства в трагедия на човешкия разум. Така драматургът поставя проблема за трагедията на хуманните ценности, реално присъстващ чрез основния конфликт между човек и време. Негов субективен носител е главният герой Хамлет. Времето в трагедията е „разполовено”. Белязано е с контраста между Средновековие и Ренесанс. Тази особеност на художественото време рефлектира в поведението на Хамлет. Неговото съзнание е контрастно противопоставено между средновековен морал и ренесансова хуманност. Героят на Шекспир е принц -престолонаследник на средновековно кралство, но и ранесансов хуманист. Между условното художествено време на Средновековие и Ренесанс застава реалната човешка трагедия - загубата на близък. Убит е бащата на Хамлет - старият крал на Дания. Той вече е не само средновековен принц и ренесансов хуманист, но и страдащ за убития си баща син. Три различни представи за хуманното се наслагват в художественото съзнание на Шекспировия герой.

Кървавото убийство е драматургичната завръзка към драмата на отмъщението. Нейната цел води към възстановяване на наследствените династически права на принц Хамлет. Но хуманистът, завърнал се от университета във Витенберг, вече се чувства ог-раничен в духовното пространство на средновековното кралство. Появява се съмнение в хуманните стойности на отмъщението като династически дълг. Хамлет осъзнава противоречието между свободен духовен полет на мисълта и наложената воля на сред-новековната родова традиция. Драмата на съмнението има своя интелектуален тласък. Човекът започва да търси смисъла на своя живот. Вътрешното съмнение задълбочава трагедията на разума. Хамлет е изправен пред трагедията на своята мисъл, загубила правото да избира духовно поле за действие, което за ренесансовия хуманист е равносилно на духовна смърт. За човека Хамлет реално бъдеще няма. Той може да бъде единствено крал, но след като мине през кърваво отмъщение. Точно това Шекспировият герой не желае. Отхвърля тази перспектива и приема трагичния си край.

Основният конфликт между човек и време е ясно изразен чрез репликата на Хамлет:

Векът е разглобен. О, дял проклет:
да си роден, за да го слагаш В ред!

Така драматургичното действие получава психологична мотивация. То се движи от конфликта, но неговата художествена същност е наситена с психологичен размисъл. Водеща става мисълта и нейните съмнения. Словото е действено, защото човешкият разум е в криза. Съзнанието е дълбоко раздвоено и конфликтно.Времето става условно. Сякаш изчезва, защото човекът не открива неговите реални измерения. Действително „Векът е разглобен”. Миналото не си е отишло, бъдеще сякаш въобще не би могло да съществува, а настоящето е трагично и безнадеждно.

Завръщането на Хамлет в Елсинор е своеобразно разместване, „разглобяване" на времевите пластове. Той попада в друг свят - далечен и чужд. Чувства се като затворник. Изпълнението на династическия и синовен дълг отнема свободата му. Неслучайно самият герой споделя: „Дания е затвор.” Той е изгнаник на родна земя. Неговата духовна родина е в света на Ренасанса, но завърнал се в Елсинор, попада в Средновековието. Времето преобръща, „разглобява” своя ход. Сякаш потича назад. Бъдещето се превръща в минало, а миналото - в настояще. Мисълта е пленница. Свобода за нея няма. Съзнанието на Хам-лет се изпълва с трагичност. Времето се оказва без бряг, човекът - без бъдеще. Безвремие и осъзната безнадеждност властват над трагичното раздвоение на Шекспировия герой. За него алтернатива няма.

Много по-свободен във възможностите за психологичен диспут с времето е Хорацио - интелектуалният двойник на Хамлет. Приятел от детинство, духовно близък на датския принц, Хорацио не носи тежкото бреме на династическия дълг. Средновековието за него е реално минало и мистичният призрак на властолюбието не може да досегне съзнанието му на хуманист и свободно мислещ човек. Той сравнява епохите на човешката цивилизация, стигнали до своето падение, и открива доказателствени примери за идентична деструкция на обществено и индивидуално човешко съзнание. Мотивът за „разглобеното време” се оказва повтарящо се кризисно явление в развитието на човешките общества. „Боледува” времето, „боледува” и духът. Появяват се кошмарите на обремененото съзнание. Резонансът в човешката душа е болезнен, а понякога и трагично необратим. Хорацио пръв открива закономерната тенденция в появата на психологичен кризис, който еднакво засяга човек, общество и време:

Това е просто сламка пред гредите,
които боли са открай очите
на хората: когато Рим е бил
Във своите най-славни времена,
преди смъртта на Цезаря гробове
са зейвали и мъртъвци в савани
из улиците на града пищели
и гъгнели неясно, придружени
от рой поличби: кървава роса,
петна по слънцето, звезди с опашки;
а Влажното светило,...
тъй тежко заболяло, че светът
потънал в тъмнина...

Рационалното обяснение на мистичния страх пред неизвестното, обхванал човешката душа, дадено от Хорацио, категорично доказва присъствието на ренесансови идеи в средновековния двор на Елсинор, но и разкрива новия драматургичен ракурс на Шекспир към средновековното моралите и мистиката на отминали бездуховни времена.

В съдбовната среща между човека и времето, в тяхното трагично разминаване и несъответствие се ражда усещането за тъмнина, за отнет духовен извор на живота. Светът потъва в тъмнина. Песимизмът властва и съмнението остава единствено средство за оцеляване. Затова условно психологическо поле за изява на човешкото съмнение става тъмнината - символен знак на духовен мрак и безперспективност. Но макар и трагично задълбочено, съмнението винаги формира високите интелектуални стойности на иро-нията-духовното превъзходство на мислещия човек, на интелектуалеца на епохата. Носител на трагичната ирония, водеща към голямата интелектуална драма на мисълта, е Хамлет. Кралицата-майка е първи обект на неговото иронично несъгласие с показната триви-алност на афишираната привидна, но дълбоко неиск-рена болка от загубата на близък човек:

„Изглежда”? Не! При мен „изглежда” няма!
Нима по моя мрачен плащ, госпожо,
или по задължителния траур,
или по непрестанните въздишки,
или по водопадите сълзи,
или по израза на безутешност,
нима по тях и други тям подобни
прояви, форми, знаци на скръбта
ще съдите какво ми е в душата;
по тях наистина човек „изглажда”,
защото би могъл да ги играе.

Трагичният сблъсък на Хамлет с привидната хуманност на Средновековието, изразена чрез фалшивия морал на Елсинор, ражда различието между ренесансова епоха и отминали бездуховни времена. Отчуждението е надмогнато чрез ирония. Но болката остава. Тя изпълва с болезнен размисъл духа на Хамлет, който открива във вечния кръговрат на човешката наследствена нравственост деформираната същност на морала. Духовните ценности са в криза, остава само консумативното, плътски мимолетното, което бързо изчезва сред присмеха и презрението на идващите поколения. Затова и първият монолог на Хамлет срещу човешката слабост визира плътското консумативно начало, заложено у всеки, но в контекста на Шекспировата трагедия - особено в женската природа:

Да би могла таз омърсена плът
като зацапан сняг да се стопи
и превърне Във пречистена роса.
Или всевишният да бе допускал
самоубийството! О, боже, боже!
Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда
тоз свят със нравите му! Пфу, че гадост!
... гнус и смрад! Пфу! Пфу! Дотам да стигне!
след месец само... Не! Не ща да мисля!
О, слабост, твойто име е жена!
Едничък месец!...
... Преди да мине месец,
с очи червени още от солта
на мнимите сълзи - Във Втори брак!
Порочна плът, е, тръгвай, тичай, скачай,
без срам в кръвосмесителното ложе!

Стъмен е духовният взор на Хамлет. Всичко в него е болка и дълбоко, искрено разочарование. Интелектуалецът се бунтува срещу примитивните, порочно консумативни ценности на един излишен, ненужен морал. Усещането за трагичност и крушение на всичко хуманно е още по-безнадеждно от осъзнатата истина, че носител на тези деформации е не някой друг, а майката - символният образ на богородичното начало в човешкия нравствен свят.

Проблемът за трагичния хуманизъм на епохата е поставен. Нравствените ценности на човешката цивилизация са в криза. Драмата на съмнението прераства в трагедия на мисълта.

Ще разгледам дали не съм писала нещо по другите теми.