ПОМАГАЛО!!!!!

[kotence_91]

„КИНО” - ВАПЦАРОВ
(анализ)

Търсената истина за живота в поезията на Никола Вапцаров е свързана винаги с „една човешка драма”, преживяна от лирическия герой и изповядана в стихове от поета. Гледните точки, художествените ракурси на възприятие и изображение са винаги две. Едната въплъщава човешкото преживяване, а другата - лирическото споделяне в художествен аспект на интимните вълнения, които се движат в широкия диапазон между изповед и диалог. „Разказът” за преживяното неусетно преминава в реално случващо се събитие, което изпълва със сетивни усети и нови емоционални нюанси поетическото действие. То е едновременно спомен, но и настояще. Лирическият говорител, обикновено идентичен с поета, е свидетел на изповедта и на „случващото” се в „разказа” за „една човешка драма”, изживяна отново от лирическия герой. Така се оформят двете условни категории, носители на действието във Вапцаровата поезия, лирически говорител и лирически герой.
„Ролите” на възприятие, преживяване и оценка, т. е. интерпретация, често се сменят в общата динамика на поетическия „разказ”, който е изповедно-диалогизиран, а това означава действен и силно въздействащ. Читателят е въведен в художествената среда на „случващото” се поетично събитие като очевидец на преживяното. Толкова силни са внушенията на лирическото действие, че възприема-телят е не само страничен „наблюдател”, но и „участник” в събитието, което преживява заедно с лирическия герой. Такава е художествената позиция, от която е разгърнато поетическото действие във Вапцаровото стихотворение „Кино”. „Ракурсът” за наблюдение на ставащото, на онова, което ще се случи, определя и посоката на лирично внушение. Действието се развива „отвън” - „навътре”, от обектно-реалното към субективно-личното. Вапцаров очертава реалната обстоятелствена среда, провокирала размисъл:
Отвънка беше шум
и светеха реклами,
В афиша
пишеше:
„Една човешка драма.”
Въведена е темата на поетическото действие: „Една човешка драма”, която ще се разгърне като вътрешно преживян размисъл на човека, търсещ истините в живота. Обстоятелствената среда е по-скоро внушена, отколкото реално очертана, чрез звукови и цветови възприятия: „Отвънка беше шум”, „светеха реклами”. Въздействието е сетивно, а лирическият говорител сякаш наблюдава пространството „отвътре”, въплътен условно във вътрешния духовен свят на всеки човек, изправил се пред рекламния афиш, търсещ причините за изживяна лична драма. Тя винаги е индивидуална и неповторима. Затова е и определена като „една човешка драма”. Конкретността на назоваването, изписано и на киноафиша, изпраща своето индивидуално послание към всеки човек, приел рекламния надпис за идентичен като екзистенциална същност с неговата собствена съдба и на неговата лична, но винаги „една човешка драма”. Така лирическият говорител запазва своята анонимност, но същевременно поетическото действие създава усещане за многолюдие, за множествено човешко присъствие. То напомня за себе си чрез шума отвън:
Отвънка беше шум
и конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.
От общата пространствена среда, изразена чрез звуковото въздействие на множество човешки гласове, които всъщност я назовават и определят чрез шума, се отделя конкретното присъствие на човека със своя лична драма: „И конника на Крум/се потеше/от стискане/в дланта ми.” Единственото число на употребената лексикална единица „дланта ми” неочаквано променя посоката на поетическия „поглед” на лирическия говорител, наблюдаващ художествената среда, от общото към единичното. Вниманието е фокусирано върху един човешки субект сред множеството. Субективният носител на „една човешка драма” е представен чрез художествените детайли: „конника на Крум” (монета от пет лева) и „дланта ми”. Единичното загатва за цялото, но вече конкретно назовано и индивидуализирано. Това безспорно е доказателство за поетичното умение на Вапцаров да използва художествените възможности на метонимията (монетата, дланта) за открояване субективното присъствие на човека - основен лирически герой и в стихотворението „Кино”. Стаил „една човешка драма” в душата си, той е в очакване. Търси художествено отражение на съдбата си на екрана: „И стана тъмно./В белия квадрат/лъва на „Метро”/сънно се прозина. / И изведнъж - шосе,/след туй гора/и в дъното небе просторно-синьо.”
Маркирани са детайли от твърде обща, обектна среда: „шосе”, „гора”, „небе”. Те също загатват представа за цялост на съществуваща реалност, но самото събитие все още отсъства. Темата за „една човешка драма”, провокирала интереса на лирическия герой, все още не е поставена като художествен проблем. Човекът е в очакване, което расте, а заедно с него - и вълнението. Създава се усещане, че в мрака, обгърнал кинозалата, редом с лирическия герой присъства и поетът, т. е. неговият лирически говорител. Отново „ракурсът” за наблюдение като избрана художествена позиция е „отвътре”, т. е. от изпълненото с очакване психопространство на човека. Същевременно се забелязва и една нова позиция, проектирана сред пространството на общото човешко присъствие на множеството в кинозалата. Тази нова позиция дава възможност за поглед „отстрани”, т. е. от някакъв страничен „външен” ъгъл за наблюдение на индивидуалното преживяване на човека от показаната и видяна лична драма на филмовите герои: И на шосето, точно на завой, се срещат две луксозни лимузини. Това е нашия герой и нашта героиня.
Участниците в киноверсията за „една човешка драма” са неназовани, но са по човешки близки на зрителите. Те са „нашия герой” и „нашта героиня”. Близостта е условна, в чисто универсален план. Героите са хора със своя съдба, но тя е все още „неразказана” на екрана. Следва събитие, което променя хода на филмовата интрига: „ След удара/излиза джентълмен/ и взема във ръцете си челичени/ като перце примрялото момиче.”
Сюжетът „разказва” „човешката драма” на героите. Тя не е изживяна като реалност - следствие от действителен конфликт и сблъсък с обстоятелствата на живота, а показно разиграна мелодрама с ефектно намерени детайли. Героите на „една човешка драма” не живеят в драматичната събитийност на сюжета, „разказан” на екрана, а присъстват „красиво” сред романтичния декор на рекламно показна любов. Човешките души не горят от вътрешна противоречивост на преживяното, защото реално събитие и реален сблъсък няма. Чувствата са фалшиви, драмата - измислена и неискрена:
Отваря си очите -
те горят,
премрежват се
и гледат небосвода,
Да видиш ти какво момиче, брат -
като жребица от разплодник!...
Пошлостта на показаното подменя реалните стойности на естетическото въздействие. Очакванията са излъгани, остават неоправдани искрените вълнения и реакцията не закъснява. Героинята губи човешкия си облик. Приема се „като жребица от разплодник”. Тя вече не е обект на състрадание и съчувствие. Провокира ниски страсти и желания, коренно различни от естетичните. Подменената драма на живота е показно красива, пошла „картина” на страстта. Тя променя и обективните стойности на възприятията. Човекът губи критерий за реалността:
В дърветата -
разбира се, славей.
Ръми над тях спокойно синината.
Примамлива и мека зеленей
оттатък шанците
тревата.
Клишираният образ на страстно-романтична любов измества темата за „една човешка драма”, очаквана с нарастващо вълнение от зрителите. Недоволството на лирическия герой от видяното расте, но заедно с него и естетическата погнуса: „Един размазан Джон/целува сластно Грета. / По устните му -/сладострастна лига -”.
Лирическият герой на Вапцаров сам прекъсва сюжетното развитие на пошлата филмова интрига, от която се чувства вътрешно омърсен и ограбен:
С т и г а !
Къде е тука нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!
В гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета.
Поставени са директните риторични въпроси, характерни за екзистенциално ангажираната поезия на Вапцаров: „Къде е тука нашата съдба”, „Къде е драмата?”, „Къде съм аз? Кажете!?” Гневните питания са отправени към всички, към многомилионната аудитория с реална „човешка драма” и изстрадана социална съдба. Конфликтният сблъсък между човека и реалността е вътрешна същност на поставения проблем за „една човешка драма”, пулсираща с ритъма на спонтанно извикания протест. Различието между реалност и клиширана пошлост, подменяща проблемите на действителността, формира категоричната позиция на човека - индивидуалния лирически АЗ в стихотворението „Кино”. Той се разграничава като самостоятелно мислеща личност сред човешкото множество чрез силата на социално убедителния извод: „В гърдите ни опрян е за стрелба на времето барутно пистолета.” Това е отговорът, който дава Вапцаровият лирически герой на тревожните риторични въпроси, зададени от самия него. На базата на тази обща теза разгръща нови доказателствени мотиви, защитаващи личното му мнение и позиция:
Та можем ли да любим
и скърбим
с наивната ви лековерност?
Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни - с каверни.
В контраста между теза: „Та можем ли да любим и скърбим/ с наивната ви лековерност?”, и доказателства: „Гърдите ни са пълни с дим,/а дробовете ни - с каверни”, се крие цялата горчива истина за „една човешка драма”. Любовта за социално ангжирания човек с екзистенциалните проблеми на своето време е с други стойности. Това е борба за интимно щастие, но след намиране на достойно място в живота, което често е отказано за търсещия екзистенциалния смисъл на дните си:
Така ли срещаме на път
любимите си
с лимузини? -
Изгрява любовта ни
в труд -
сред дим,
сред сажди
и машини.
Животът не е мелодраматичен любовен роман, а жестока „борба за хляб”: „И после - сивия Живот,/борба за хляб,/мечти неясни;/ и вечер - тясното легло,/в което неусетно гаснем.”
Горчивата истина за „сивия живот” и за „мечти неясни”, в която всеки ден се убеждава лирическият АЗ, е най-красноречивото доказателство за реалната човешка драма:
Това е то.
Това е драмата.
Станалото-
е измама.
Лирически Аз, поет и лирически говорител са с еднакви позиции и отношение към драмата на живота, преживяна като лична човешка участ на всеки от участниците в лирическия „сюжет” на тема „една човешка драма” в стихотворението „Кино” на Никола Вапцаров.

[kotence_91]

Стихотворението “Вяра” на Вапцаров е израз на неговите социални убеждения. Понятието “вяра” тук не се свързва с изконния му смисъл. Вярата на новия лирически герой не е вяра в Бог, а в прогреса на човечеството и щастливото “утре”, когато всички ще бъдат щастливи и равни.
Самият автор е възпитаван от майка си с евангелски притчи и преди разстрела й пише: “Мамо, аз трябва да умра. Гледай да свикнеш с тази мисъл, успокоявай се с думите на твоя Христос: “Ако житното зърно най-напред не умре, то не може да даде плод.” Основната митологема на Вапцаровата поезия- ПШЕНИЧЕНО ЗЪРНО ОТ МОЯТА ВЕРА има пряк етичен и стилистичен извор в евангелската легенда, но е преосмислена през призмата на новото историческо битие:
Но ето - да кажем
вий вземете - колко ? -
пшеничено зърно
от моята вера
.....
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебройни патрони
за нея
няма открити!

За да има щастие на Земята, вместо пшинични зърна в пръстта трябва да легнат жертвите – борци за свобода и правда.
Събирателният лирически герой обича живота (затова и поетът изписва лексемата Живот с главна буква- тя е значещ топос) , въпреки неговите “груби лапи челични:
За него- Живота-
направил бих всичко...

За него обаче няма да има значение нито “приятния гъдел” от дишането, нито гледката на синьото небе, ако му ограбят идеите и надеждата за бъдещето:
Миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Той е готов на саможертва за “дните честити”, за “по-хубав” и “по-мъдър” живот. Виденията за бъдещето са неговата вяра, екзистенциалната му потребност и концепция.
Новата вътрешна нагласа, новото разбиране за света и живота, породено като съпротива на конкретната действителност и време, карат Вапцаров да прокламира чрез своя лирически герой :
“С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота!
Напротив,напротив!
В стиховете се оформя и затвърждава връзката: жестока действителност- вяра и воля за промяна- мечтано бъдеще. Такава е спойката между настоящ и бъдещ живот.
Представите на Вапцаров за бъдещия живот, изразени в стихове са комунистическа утопия, но не трябва да се схващат като празно обещание, фанатична увереност, категоричен императив. Тези представи са по- скоро романтична мечта, силно желание, вътрешен поглед към бъдещето и съвършенството.

[kotence_91]

Заповядай и последната тема

Човекът в новото време

Никола Вапцаров е поет новатор, главно заради концепцията за човека, която той предлага в своя дискурс. Новаторският му стил изисква и ново стихосложение, което именно скъсява дистанцията между поета и читетеля и прави творбите му лесно достъпни за широк кръг от читатали.
Времето през, което твори Вапцаров, е време на машините. Машината се е превърнала в ежедневие и затова присъства в почти всяко негово стихотворение. Те (машините) са разгледани в три аспекта.
В първият машината или образът на машината се явява в буквалното си значение - в индустриално-техническия си смисъл и функция, в разнообразие от видове и разновидности. "Завод", "Писмо", "Песен за родината" в тези стихотворения машината е просто един нитериор. Машините създават своя обстановка - "плющят каиши", "трансмисии скриптят", навсякъде е "шум и трясък на машини", те са един своеобразен декор. Машината не е символ, а още по-малко мит, а просто една реалност, която създава усещането за реалния свят.
Но това е само една страна, един аспект от изображението на машината. Тъй като моторът (машината) се е превърнал в част от трудовото ежедневие на работникът, авторът я описва и като своеобразен другар на човека. В стихотворението "Спомен" моторът става свидетел на драмата на болния работник, който кашля лошо. Смъртта на младежа се "преживява болезнено" от моторът, който започва да хърка подозрително, докато най-сетне спира - "не знам защо, но може би защото другия умре". Същият похват е използван и в творбата "Ботев" - кризата и творческата мъка на лирическия герой са подчертани от поведението на моторите.
Във Вапцаровия художествен текст думата машина с всичките й производни се привежда под знаменателя на едно широкообхватно обобщение за човешкия прогрес.
Този трети аспект се вижда най-отчетливо в стихотворението "Епоха" - "машини, стомана, машини и масло и нафта и смрад". В този случай машината по-скоро е символ, отколкото реалност. В творби като "Пушкин", "Сън", "Епоха", "Двубой", "Кино" и особено "Ще строим завод" изображението на машините е надминало границите на реалното, за да се извиси до символ на един по-справедлив свят. "Романтиката е сега в моторите" и именно те чертаят прогреса, но авторът си дава сметка, че и те (машините) са плод на човешките умения и знания - "Моторът, който пее горе, е труд на моите ръце. А тази песен на мотора е кръв от моето сърце".
Един от основните Вапцарови принципе е този на противопоставянето, сблъсъка, противостоенето. Затова стихосбираката "Моторни песни" е изградена върху конфликта между действителността, която заобикаля героя и очакваното по-хубаво от песен бъдеще. Сблъсъкът е неизбежен, защото сивият мрачен живот, обезличаващ човека и ограбващ всичките му радости е пълна противоположност на бъдещия прекрасен, по хубав от пролетен ден живот. Героят е в гранична ситуация, той трябва да избире или да се примири с настоящия живот или да се бори с него и дори да умре. Типичен пример за такава ситуация е стихотворението "Двубой". В него лирическият герой за пореден път се бори с този "разкапан, озлобен живот". В този финален двубой човекът разполага с ново оръжие - вярата, като духовно понятие, което е опора на човешкото същество. Концепцията, която предлага Вапцаров, е оптимистична, в нея човекът има алтернатива, появява се цел, за която да се бори и дори да умре. В стихотворението "Песен за човека" основният мотив е метаморфозата на убиецът "попаднал на хора и станал човек". Чрез този мотив авторът е визирал реабилитацията на човека чрез идеята за прозрението, познанието, "проглеждането". До сега героят е бил сляп, но в един момент той проглежда и осъзнава истината за себе си и своята съдба. Метаморфозата на героя го приобщава към другите - "Загазил си здравата, брат" - войникът вече чувства героя не като убиец, а като човек, като брат. Героят получава признание и от вечното и непреходното - звездите - "Усмихнати чули звездите отгоре и викнали: Браво човек!". По този начин човекът се осъществява като светло, достойно същество.
Прозрението на героите е плод на тяхната жажда за познание. При Вапцаров очите са духовният център на човека, а животът е свръхценност. Героят държи очите си отворени, жадни за светлина и познание. Очите присъстват в почти всяко Вапцарово стихотворение, в тях обикновено "жар гори", очите търсят, пеят, молят. Чрез тях героят не само възприема света, но и се обогатява духовно, именно това е доказателството, че очите са "огледало на душата". "Огледалото" на Вапцаровия герой отразява вярата в утрешния ден и не толкова надежда, че животът ще бъде "по-хубав от песен", а по-скоро една увереност в щастливото бъдеще.
В концепцията за човека, предлагана от Вапцаров, идеята за смъртта е претърпяла известни промени. Героят вече се чувства мотивиран да се пожертва и не го е страх от смъртта. Човекът е готов за саможертва в името на борбата и за него това ще е "смърт щастлива". Смъртта не е просто край на един живот, а средство за постигане на новия живот. Идеята на Вапцаров чрез смърт към нов, по-хубав живот напомня за Апокалипсиса. Поетът приема смъртта като преход към вечния живот - "житеното зърно трябва да умре, за да възкръсне". При визирането на тази своя идея авторът е използвал библейски мотиви - възкръсване, прераждане.
Поезията на Вапцаров, в цялото си богатство носи идеята за обвързаността на историческите епохи, на човешките съдби от различните времена и в нея са намерили отражение занчителни идеи за човешкото съществуване. Вапцаровото творчество може да привлече неограничен кръг читатели, защото в него са намерили отражение общочовешки, а не политически, буржоазни и др. подобни въпроси.

[kotence_91]

[quote="PiNk_GiRl"]Моля да ми ги свалите:

http://download.http://www.teenprobl...earch=24157836

Великотърновски университет
“Св. Св. Кирил и Методий”


Историко – юридически факултет









РЕФЕРАТ

на тема:

Логика и език.Езикът като знакова система.
Името – дефиниция и деление.












Изготвил:Вероника Петрова
Фак. ном.:40005
Дисциплина:Логика на научното познание в географията
Курс I – задочно обучение
Проверил:доц. д-р Вихрен Бузов
Съдържание:



1. Логика .................................................. .................................... 3

2. Език .................................................. ........................................ 3

3. Езикът като знакова система .................................................. . 5

4. Името – дефиниция и деление .................................................. 7

5. Библиография .................................................. ......................... 8






























Логика

Логиката е една от най-старите науки,а през последните два века – и една от най-динамично развиващите се.Познати са много определения на логиката,но те в една или друга степен и форма,възпроизвеждат или доразвиват моменти от определението на логиката като наука за формите на мисленето.Формите на мисленето са класическото определение на предмета логика.Думата логика се използва и за означаване на едни или други форми на мисленето. Мислите са дадени във форма на език.Те не могат да станат предмет на логиката,без да са реализирани,проявени външно в езика.Ето защо именно в езика можем практически да изследваме мисленето.

- Логиката е наука за структурите на мисленето
- Логиката е наука за законите и нормите на правилното мислене
- Логиката е анализ и критика на мисленето и др.

Език


Във всеки език се съдържа своеобразен възглед за света.
Вилхелм фон Хумболт

Езикът е феномен,неотделим от човека,чрез който той,изказвайки себе си,изрича и света,цялата действителност,доколкото му е “дадена”,доколкото му е усвоена и преосмислена от него.Чрез езика хората комуникират помежду си като разменят информация и биологически значими съобщения.Човешката езикова практика е винаги рефлектирана,основава се върху дейността на съзнанието и препредава мисловни процеси.Той не се наследява като инстинкт,а задължително в рамките на някаква културна традиция,в която именно се изменя и развива,а не както е при животните с оглед на новопоявили се обстоятелства в биологичната среда.
Езикът на човека е способността за образуване на твърдения за миналото,настоящето и бъдещето; за възможното и невъзможното; за действителното и въображаемото.Той е способността да се генерализира и абстрахира,да се аргументира и заключава,да се мисли в хипотези и алтернативи.Той е способността,чрез която човекът най-непосредствено се издига над конкретната ситуация,над настоящия момент и местоположение и формулира всеобщовалидни положения,норми и цели.Той предполага дискусията,съгласието и несъгласието,разбирането на чуждата позиция.Това го различава от животинската реч.Докато животното се концентрира в своето настояще и разпполага съществуването си в жизненото пространство,което е пригодено за продължаване на вида му,неговият език е насочен към инстинктивната му способност да предава информация,свързана с тези обстоятелства.
Човекът има способността да се дистанцира в мисловността си от самия себе си,да отива интелектуално отвъд себе си,т.е. да се трансцендира.Той не е обвързан с някаква среда,а се разгръща универсално,което намира отражение в езика.Хоризонтът на човешкото битие е универсумът,цялостта на всичко съществуващо.
Иначе казано,също като животното,човекът има материална природа,телесност и вегетативност,сетивност, пространствена ограниченост.Животното обаче,няма субективността,трансценди� �ащото самосъзнание,свързаната с него безкрайност.
Според Вилхелм фон Хумболт “езикът трябва да се разглежда не като мъртъв продукт,а като съзидателен процес.Езикът е непрекъснатата дейност на духа,целяща да превърне звука в израз на мисълта.”
В процеса на познание и комуникация естесвените езици изпълняват няколко основни функции: информативна, експресивна и директивна.
Езикът изпълнява информативна функция,когато служи за изразяване на обективна информация и обмяна на опит.Точните и естествените науки са пример за информативно използване на езика.При тази употреба ние изказваме съждения и предлагаме аргументи,като се стремим да опишем и разберем света,в който живеем.Макар че тази задача е изключително важна, тя все пак не е единствена.
Езикът изпълнява експресивна функция, когато служи за изразяване на чувства,емоции и оценки.Характерен пример за тази функция е поезията.
Езикът изпълнява директивна функция,когато служи за предизвикване на определено действие.Пример за тази функция са заповедите и молбите.






Езикът като знакова система

Широко разпространената през XX век аналитична философия на езика,гледа на езика като обективно налична,дадена в опита система от знаци.Тя изследва връзките между тези знаци,значението и употребата им.Но езикът е нещо повече от система от знаци и символи.Според Хайдегер,езикът е дом на битието,тъй като всичко,което е “дадено” на човека му е дадено най-напред в езика.Следователно цялото разумно познание е налично в езикова форма.Езикът не само носи основните принципи на културата,в която ние възприемаме света,и не само проявява характера на екзистенция,но той съществено очертава начина по който възприемаме и удържаме в себе си самото битие.Езикът “стои” между субекта и света,който той възприема,и до голяма степен полага контурите на неговия свят.
Аналитичната философия се нарича семиотика.За нейн родоначалник се счита Чарлз Пърс (1839 – 1914),а развитието й се свързва най-вече с името на Чарлз Морие (1901 – 1979).Семиотиката или теорията на знаците се занимава с троичната структура на знака в зависимост от отношенията,в които той влиза:
1. Отношенията на знака,към другите езикови знаци се изучават от синтактиката.
2. Отношенията на знака,към това,което знакът означава се изследва от семантиката.
3. Отношенията на знака към лицата,които го ползват,е предмет на прагматиката.
Синтактиката се занимава със знаците сами по себе си и връзките им с други знаци,без да се интересува от техните значения и употребата им.
Семантиката се стреми да изяснява отношението на езика към света и ролята на езика в комуникацията.Тя прокарва разликата между това,което знакът означава (собственото му значение), и начина,по който той означава различни обекти.
Прагматиката се вглежда в знаците с оглед на техните потрбители,тоест тези,които ги изказват или тълкуват.Нейните теми са езиковите действия и контекстите,в които се включва езикът.Прагматиката слага акцента върху действения характер на езика,реализиран винаги в конкретен социален контекст.Тук се постава и въпросът за предпоставките,от които изхожда всеки говорещ,които му дават възможност да образува смислени изрази.Постепенно тя се налага като най-важния дял на семиотиката.
Както се вижда,самата аналитична философия насочва вниманието си върху фактори,излизащи извън собствената сфера на езика и стоящи в позицията на негови предпоставки.
Всички езикови знаци могат да бъдат групирани в два основни класа - съдържателни и логически.
 Съдържателни са знаците,които имат собствено значение.Към тях се отнасят имената и изреченията.Имената имат функцията да обозначават някакви обекти.Според граматическия си строеж те биват прости и сложни.
 Логически са знаците,които нямат самостоятелно значение,а служат за свързване на съдържалтените знаци за образуване на по-сложни изрази.Една аналогия с математиката ще направи по-ясно такова деление.
Според Емил Бенвенист ( “Езикът и човекът” )“... езикът е инструмент на общуването който е и трябва да бъде общ за всички членове на обществото.Ако езикът е инструментът на общуването,това е така,защото той притежава семантични свойства и функционира като машина,произвеждаща смисъл по силата на самата си структура.
Езикът позволява неограничено произвеждане на послания в безкрайни разновидности.Това единствено по рода си свойство се дължи на знаковата структура,която е съставена от знаци,от голям,но винаги краен брой смислови единици,които се комбинират по правила и позволяват неизчислимо множество изказвания.Това множество неизбежно нараства,тъй като се увеличават съответно количеството на знаците и на съчетанията от знаци.”











Името – дефиниция и деление

Идеите надживяват действията,
а имената и думите надживяват и двете.
Неймиър

Ние схващаме света,в който живеем,посредством значенията на думите,езика на нашата културна среда.С други думи,значенията на словата,с които си служим,определят и нашето разбиране за света.Например за нас думата “крава” въплъщава представата за едно от най-полезните домашни животни,но в индийската култура свещенността на божественото животно е център на словесното значение.От тази гледна точка различията в значенията определят различен начин на възприемане на света.Светът не просто се наименува,защото всяко нещо има име,а имената в съответствие с културните особености поменят представите ни за света и явленията около нас.
В античността философът Кратил считал,че докато изговаряме имената на нещата,те се променят и вече не съответстват на наименованията си.И все пак има имена (имената в същинския смисъл на думата),които се опитват да “задържат” не общите признаци,а тъкмо индивидуалното.В тях е налице известно посочване,но не като жест,а в собственото име.Със собствени имена назоваваме личности,исторически събития или географски забележителности,чрез тези имена нещата се мислят като единствени субекти на значимост за нас.В средновековната философия твърде точно бе осъзнато различието между именуването – отнасяне на думите към индивидуалностите, и абстрактното означаване (отнасяне към общите признаци на предметите).
Общите имена (човек,дом,природа,град и т.н.) не изискват нагледност – те са знаци,препращащи към признаци,свойства,отношени я,характерни за много предмети и явления.Това са имена – понятия.Понятията изразяват общите връзки,закони,проявени в човешката дейност.Следователно понятията съдържат начина на създаване и употреба на нещата и явленията.Тяхното значение е именно фиксация,сгъстено задълбочаване ма описания на функции и употреби.Когато кажем,че това “нещо” в кухнята е маса,чрез понятието “маса” представяме функциите й в домакинството.Сякаш предметите,обектите на човешките понятия не са точно предмети,а сгъстеност на човешки функции и действия.Затова всеки,който мисли,че може да разбере думите само като отчетливо копие на предметите (наименование),всъщност се лъже.
Думите са контекст,обществено създадена съвкупност на значенията за предметите,тяхната обществена смисловост.Затова и самите думи и имена са колективен продукт,общо дело на определени специфични общества.Това обяснява защо в различните култури думи за едни и същи неща имат различни значения.
Всеки човек има свои думи,в които влага нещо по-различно от останалите.Това е неговият “личен диалект”.
Днес особено в научното и техническото дело има стремеж думите да се употребяват точно в значенията им,да притежават обективност.Това е превръщането на понятията в термини.Но както термините имат място в познанието,както има много понятия с общоприети значения в културата,така трябва да има място и личният език – полето на индивидуалните смисли.Езикът трябва да има предвид не само общото,но и да изобразява индивидуалното.Имената трябва и да означават, и да осмислят живота.
























Библиография:



1. Георгиев,О.,Г. Каприев.,Философия за 11 клас задължителна подготвка.,
София,2001,изд. “Д-р Иван Богоров” ,стр.49 – 53

2. Колев,Ив.,Р. Пожарлиев.,Философия.Систе� �атична антология.,София,1996,
изд.ЛИК ,стр. 215 – 217

3. Колев,Ив.,Пл.Макариев.,Р.Пож� �рлиев.,Философия.Учебник за 11 клас на СОУ.,София,1997,изд.ЛИК ,стр.184 - 187

4. Интернет

[kotence_91]

[quote="PiNk_GiRl"]Моля да ми ги свалите:
http://download.http://www.teenprobl...earch=24158179

Понятие за философия

1.Предпоставки за възникване на Философията
Тя е форма на обществено съзнание и като такава е в неразривна възка с останалите форми на културата – митът, религията, изкуството и др.Систематизирайки огромен масив от знания извлечени от хилядолетен опит, философията дава пределно общите ориентири , които моделират познанието. Най-важните категории, с които оперира философията са:битие, Бог, природа, космос, свобода, истина и др. Битието е най-важната категория във Философията и е синоним на някаква първооснова(абсолют). В този контекст Кант твърди, че Философията не е нищо друго освен да се научим да познаваме собствените си граници.Тезата, че Философията има за свой предмет абсолюта, намира аргументация във факта, че всички по значение филосфи в историята търсят някаккво „свое” първоначало.При Талес това е водата, за Анаксимандър – апейрона(едно общо начало, от което произлиза всичко), а Питагор издига за първооснова числото, Платун смята идеята(ейдоса) за върховно битие, а Хегел смята, че такова битие е абсолютния дух(който за разлика от Бога е познаваем чрез логиката).
Гръцката Философия доколкото се смята за родоначалник на съвремнната европейска философия се развива в следните основни направления:
• епикурейство (защитава атомическия вариант на философския материализъм);
• скептизцизъм (той обогатява с аргументи всяко философско съмнение) = пиронизъм;
• стоицизъм (тук се полага морална алтернатива на политическата философия);
• перипатетизъм – учението на Аристотел съчетаващо в себе си единствено материя и форма (хилеморфизъм);
• платунизъм(обективно идеалистично учение даващо начало на 3 академии).
2. Философската нагласа
Етимологията на понятието философия произхожда от „филео” – обичам и „софос” – мъдрост (любов към мъдростта). Пръв Питагор рекъл себе си философ. Философията намира своя смисъл в удивлението, което е насечено към непонятността на света и ако митът дава първият отговар за същността на тоза свят, то философското удивление задвижва ума и е усилие за постоянно търсене следователно философията търси истината за битието. Истината обаче е следствие от своя страна на избор и съмнение и никога не е еднозначно. Философията като работа на духа може да има разрушителна роля, до колкото се противопоставя на вяра и убеждение. Философията е питане и отговор, но в същото време тя не ни дава верен критерий дали това е вярното питане и верния отговор. Философският дискурс (разсъждение) винаги е регресивен (връщащ се назад към въпроса който го е задвижил). Всичко това води до многообразието на фолософските системи. Всяко философско изследване има ред и метод. Благодарение на метода философията става рационална (разбираема с ума). Метода превръща философията в изследване и добър е онзи метод, които решава поставените проблеми. Такива методи са: логика, диалектика, съмнение, феноменология и др. Именно методът подрежда понятията в системи и ги прави разбираеми за нас. Понятията са градивният елемент в структурата на философията. Пределнообщтите понятия във философията се наричат категории. Категориите са стъпалата, чрез които ние се изкачваме към битието. Първите категории в синтезиран вид дава Аристотел и по-късно те биват развивани от всеки следващ философ поставил си задачета да създаде нова система на философията.
3.Делене на философията
Аристотел дели философията на: теоретическа и практическа. Теоретическата философия разглежда света като обект на познание, а практическата като поле на избор.Едната (теорет.) пита какъв е светът, а втората как да живеем. Такова условно деление има също и при някой двойки философи от античността. Талес – Сократ ; ЛаоДзъ – Конфуций. По-късно през 18в. Кант формира двете си основни критики – „Критика на чистия разум” и „Критика на практическия разум”. При Хегел това е науката логика и съответно философията на правото. Теоретическата филосфия е по-близо до науката, а практическата до мъдростта. За практическата философия свободата на волята е основен въпрос (т.е. има ли свобода на волята). Кант разглежда познанието като материално за предмет и формално занимаващо се само с правилата на самия разсъдък и разум без разлика на обектите. Формалната философия се нарича логика, материланата се дели на физика (за природата) и етика (свободата).Другото деление на философия доколкото тя изучава битието е деление на метафизика=онтология=наука за битието. Философията на познанието се нарича още гносеология(теория на познанието). На запад и до днес се употребява Епистемология съвпада с гносеологията. Гносеологията зависи от онтологията. Други деления на философията са етика, логика, филосфия на природата, философия на културата, философия на правото, естетика(наука за красотата). В рамките на онтологията различаваме материализъм(материя) и идеализъм(разум).А в рамките на гносеологията съществуват методи: емперизъм (око да види, ръка да пипне), рационализъм (да схванеш с ума), есенциализъм (същността), феноменализъм (да наблегнем на мисълта).





Битието

Философия - наука за битието

1.Източни онтологии
Битието е главна тема на метафизиката (онтологията). Концепциите за битието (теориите) се множат, а истинноста им остава несигурна. Източните онтологии първи разглеждат битието като абсолютно начало на света. В Индия такова битие е Брахма, разбирано като отвъдна извонвремева и непространствена същност, от която всичко се ражда и всичко умира. Битие, истина и живот тук съвпадат (всичко е Брахма). Не битието, заблудата и смъртта са сянка и опозиция на брахма. Такива опозиции са: Брахма – Майа (битие – небитие), Вида – Авида (знание – незнание), Вишну – Кали (живот – смърт).
Брахма е начало лишено от определеност, защото ако то притежаваше характеристики щеше да стои въпроса за ниговия произход т.е. нямаше да бъде начало. За китайската философия такова начало е Дао, въпреки, че терминът не е преводим. Дао трябва да се разбира като закон на света – сляпа първопричина. Дао „бездейства” правейки всичко. Дао – това е пътят на нещата.

2. Онтолотия на Елейците
 В град Елея (в Южна Италия) живеели едни от най-забележителните български философи. Елейската школа се отличава със силата на метафизичната си мисъл. Най-изявените представители на тази школа са: Парменид, Ксенофан, Зенон. За тях битието е абсолютно и всеобхватно начало, вечно и неизменно то е равно на самото себе си. Пространствено го разглеждат затворено като кълбо. За Елеатите небитието не съществува, защото ако съществуваше битието би било подложено на промяна т.е. нямаше да бъде абсолютно начало. Елейците интуитивно успяват да схванат идеята за неизменността на първоосновата. Те твърдят, че мислене и битие съвпадат. Не е възможно мислене за небитие. Ако такова мислене е налице то е в следствие на мнението, а мнението е лъжливо и невярно. Това е така, защото нашия разум се оказва подведен от сетивата ни. Зенон и неговите прочути апории (противоречиви съждения) доказват противоречивостта това движение да бъде обосновано по логически път, затова Елейците биват наричани още неподвижници.
 Питагор издига числото като първа същност и битие. Космоса е устроен съгласно хармонията на числата. Най-съвършеното число за Питагор е Декадос (10). Декадата е съставена от 4-те основни числа. Питагор твърди, че вселената е матаматически организиран свят, а числото в неговите пропорции може да открием във всеки предмет. За разлика от всичко променящо се и преходно числото е const. То е нещо общо и трайно. В този смисъл можем да твърдим, че философията на Питагор заема междинно място между света на обектите и идеите. Единицата (1) – тя е абсолютно единство и е тъждествена със себе си. От една страна „1” изключва всички останали числа, а от др тя е в основата на числата изобщо, защото се съдържа във всяко число. Питагор твърди, че единицата съвпада с разума, затова е определено като мъжко начало. „2” – това е дройна природа като такава е несъвършенно число и съвпада с мнение означава двойнственост, нерешителност, колебание (раздвояване) – това са качества присъщи на жените и затова я определят като женско число. „3” – тя е сбор от монада и диада (1 + 2). Съчетава в себе си единството и различието. „3” е завършеност понеже обхваща в цялост фигурите от трите измерения, но неделима на равни части заради неравностойните и компоненти. „4” тя е завършена диада или още степенувана природа. Тя съвпада със справедливостта.

3. Атоми и идеи
Антологията на атомите и идеите се разработва от Демокрит и Платун.
 Демокрит – според него атомът е абсолютно вечно и неделимо битие. Атомите се движат в празното пространство – вечно небитие. Движението става по силата на необходимостта. Така атомите се групират. Качествата на атомите зависят от тяхната големина, форва и разположение. Комбинациите от атоми са причина за възниквъна на телата и веществата.
 Платун – наричан още божественият. Той разработва оригинална онтология. Основното му произведение са „Платонови диалози” и „Държавата”. Платун твърди, че идеите са основните същности поставени в йерархията на битието. Идеите имат обективна реалност. Тук идеята не е познание за общото и същността, а за самото общо и самата същност. Идеята е обективният принцип по чийто модел е изграден света. Един от най-задълбочените изследователа на Платун – Лосев нарича идеите скулптурни образци па законите, на които въникват сетивно възприеманите неща. За разлика от киниците Платун прави заключението, че общото не се съдържа в единичните неща поради тази причина неговите определения не могат да се извличат пряко от фактите на сетивния свят. Аристотел пише „Работата е в това, че платуниците в едно и също време обявяват иденита за общи същности, а от друга страна за отделно съществуващите те не отъждествяли със сетивно възприемането (света), защото то постоянно тече и се променя, а общото съществува без него”.Знанието според Платун е възможно единствено за това, което е трайно и общо(идея).Платун определя идеята с термина ейдос. Всички неща стават прекрасни балгодарение на света на идеята(причастноста си с идеята(балго)). В този смисъл ейдос означава вид, това което е видимо , но не посредством сетивата, а чрез ума.Ейдоса е идеален образ, обект на мисловната дейност на човека. Платун твърди, че идеята се вижда от „очите на душата”.Непреходното (идеята, битието) е невидимо, а преходното е сетивно възприемаемо.Пространство� �о е вечното жилище, но не на усещане, а на ума, а основна форми ан ейдетичната природа са:благото, умът и душата.Действителността, която ни заобикаля е единство от ейдетична природа(ейдос,идеи) математика и физическа природа на нещата.Идеята за благото е висше битие.Неговия земен образ е огъня.Огъня олицетворява слънцето, а слънцето е източник на живот.Под влияние на горещия огън се получават отраженията и ценките на отвъдната страна (небиетието – нашият свят).Тази страна е илюзорна и ни се явява в усета като природа.Знанието и истината са само подобни на благото, но колкото и да са прекрасни те не са самото благо тъй както светлината и зрението макар да са слънцеподобни – не са слънце.Идеята за благото е предел, зад който мисленето не може да отиде по нататък в света на идеите.Благото следователно е перфекция на съвършенство, а съвършенството необяснимо с думи.Благото е висш принцип и цел на сетивните неща , а всички идеи обективно се преценяват спрямо благото.Умът като демиург(творец) подрежда нещата в природа и в това си качество той е по-висш принцип от душата.Душаа от своя страна се намира между физическия и духовния свят.Тя е трансмисия от реалността към духа (света на идеите).Числата също по смисъла на Платун се намират между идеите и действителността.От една страна числата принадлежат към природата на битието, а от друга страна те не са напълно отделени от сетивността и нещата, защото се указват основание за качествено многообразие на света. Платун прокламира(обявява) още 1 важен принцип във своята философия – принципа на участието.Тук се поаказва отношението между идеите и сетивните неща т.е., че сетивните неща не са нищо друго освен „децата произлезли от брака е битието”.Абсолютната природа на идеите в този контекст се реализира по отношение на небитието (материята).Сетивните неща са снемане на духовното в лоното(място за развитие на ново начало) в лоното на материалното.

4.Битието на Бога
Бог е абсолютното начало.Той е създателя на света.Божието битие е трансцедентно(отвъдно) както битието на Брахма или идеите на Платун.Бог е всичко добро, за което имаме понятие и същевременно неговата същност е неизказуема..Първата книга от Библията (битие) разглежда света като творение на Бога – „В началото беше Словото и Словото беше в Бога и Бог беше Словото”.Светът е създаден по план Еманация (замисъл,план). Мъките на хората започват с грехопадението и с изяждането на плода на познанието.Ако посредством връзката между човека и Бога в стария завет(еврейския) е отсъдено вечно хората да изкупуват своя грях, то в края на новия завет се поставя идеята за старшния съд и второто пришествие.Идеята за Христос въплащава в себе си жертвата , спасението и любовта.-теолози(богослови)
 Августин живее през 4в.пр.н.е.Той извежда Божието битие от човешкото самосъзнание.Според Августин личността в своето страдание достига до Бог. Само божията благодат изтръгва човека от греха.В известното си произведение „За Божият град” Августин условно говори за 2 града. 1-ят(земен) е основан на любовта към себе си.В този град хората са егоисти , увлечени по материалното.Тези хора презират Бога.2-ят град (небесния) е основан от духовната общност, в която любовта към бога е толкова силна, че е доведена до омразение към себе си(забравил си за себе си).Това е истинският град на вярата и само той ще получи Божията благодат.Августин е представител на ранната схоластика(учение за Бога).Неговата философия е ирационална и индивидуалистична доколкото се опира на вярата.
 Тома Аквински живее 13в.пр.н.е.Той търси логически доводи за осн. на Бога и е най-крупният представител на средновековната Християнска мисъл.Виден теолог и монах от Доминиканския орган.Най-важното му произведение е „Сума теология” . Други произведения са: „За съществуването и ....................”, „Спорни въпроси за истината” и други.Аквински в тях разглежда материалистическите и разционалистични идеи за философското наследство и така систематизира каталицизма.Посредством философията Аквински пояснява догмата на вярата и я реабилитира от позициите на аристотелизма.За него е характерно скрупольозното(стриктно) придържане към религиозния текст и амробиране (проверка) на всяка теза от светото писание с Аристотел.Така използва иситемата от 5 основни доказателства.
1-во кинетично доказателство:Това доказателство основаващо се на аристотеловия принцип, за отношението между потенциално и актулано начало(потенциал - възможност, актуалност - действително).Аквински се опитва да докаже , че всяка актуализация предполага съответно и източник на на движение в своята ............. безкрайност.Въпросното отношение завършва с първа причина – първия двигател – Бога.
2-ро доказателство на произвеждащата причина позовавайки се на финализма на Аристотел, Тома Аквински приема, че абсолютния предел са актуализирането на всяка възможност е пъвият двигател – Бог.
3-то доказателство – В това доказателство се разглеждат отношението между случайното и необходимото с течение на обстоятелствата или за да е на лице светът , е абсолютно необходимо да съществува Божие битие(негов създател).
4-то доказателство – то е близко до онтологичното доказателство на Анселм(9в.пр.н.е.), който от своя страна се позовава на различни степени на съвършенство в съществуването на Бог.Тома Аквински твърди, че природата също е свързана с различни степени на съвършенство.Перфекцията на всяко съвършенство е Бог.
5-то Според това доказателство самата целесъобразност на природата говори за съвършенството на своя създател следователно учението на Аквински е по формата си обективно идеалистическо, това ознава че битието съществува обективно като духовна природа.Творческата природа на Бога се проявява чрез отделни субстанции – ангели и чисти духове , който са духовни трансмисии на божествения интелект и воля.За Тома Аквински същността и съществуването съвпадат в Бог.

 Бенедигт Спиноза През новото време 16-17в. Централна за метафизиката става категорията субстанция.Тя е нов израз на онтологично начало по смисъл на Спиноза под субстанция трябва да разбираме безначален и безкраен Бог.Понятието може да се тълкува като аз, а също като материя или абсолютен дух.Субстанцията е умозриза, понятие за абсолютно начало(Битието е субстанция). Атрибутите са вечни качества , чрез които субстанцията се проявява (неотменими свойства) – (за да говориш трябва да мислиш). За Спиноза основни атрибути са: протяжност и мислене. Протяжност – предмета в пространството.Атрибутите са определени, които по свой начин представят безкрайната същност на битието.Атрибутите се проявяват чрез множество(начин ан съществуване) и акциденци(несъществени свойства – цвят на коса).Модусът е особен начин на съществуване на субстанция , а акциденция е несъществено свойство на субстанцията..Системата на Спиноза , въпреки че реалистична е недоказуема в опита.В основното си произведение „Етика” Спиноза използва геометричен модел(теореми и аксиоми) за да докаже своите тези , но въпреки това често неговите твърдения си противоречат и от тук се заражда на еидн по-късне етап скептицизма – Дейвид Хюм.
 Имануел Кант Мото на неговата филоссофия е „Ding am sicht” – нещо в себе си.Според неговия предшественик Хюм метафизиката е произвол, защото в явленията не съществуват необхофими и всеобщи връзки.Причинноста е пример за много повторения подобни на навик всяко следващо наблюдение обаче може да опровергае тази необходимост.Тези разсъждения водят до критичното изследване на възможностите на разума.Фунтадаменталната теза, че разума се съобразява съсъ света, а света се конструира в съзнанието чрез разума.От тук Кнат прави заключението, че Битието неможе да бъде познато чрез чисти понятия и следователно онтологията не е възможна като наука, защото всеки опит да се излезе извън и да постулират абсолютното начало води до нерешими противоречия – антиномии. Антиномиите са твърдения за битието , които са еднакво доказуеми и недоказуеми, защото са противоречиви изказвания , а битието остава непознаваемо затворено в себе си за външноот познание.Пример за натиномия.”Светът е краен.Светът е безкраен.” Битието е непознаваемо.По-същия начин Кант критикува онтологията на Бога, душата и космоса като недоказани.Тъй като отрича гносеологията Кант е агностик(отрича познаието за битие).
 Шопенхауер Основни негови произведения са: „Светът като воля и представа” и „Двойния корен”. Шопенхауер заимстава много от своите идеи от източните онтологии, а неговата философия представя светът като мая(сянка и представа от 1 страна) и Воля (негова същина от др.). Волята при Шопенхауер изпълнява ролята на Кантовото нещо в себе си.Представата е светът на пространствена времева безкрайност пронизана от причинността и познаваема в посредством наблюдението и логиката.Волята е отвъдна и безоснователно. Тя е неведума същност на всяко движение и действие.Волята е необяснима и неизказуема.Ние я пзонаваме като наша същност в преживяването (такива преживявания са:страданието, удоволствието, желанието, стремежът и целта). Шопенхауер се счита за основен предтсавител на ......................... Конкретните мотиви на нашите действия са само представи.Те са обясними като причинни вериги , не без абсолютното начало на волята , никаква мотивация не действа.Волята е двигателя и тя индивидуализира в човек посредсътвом характер.Човешкото тяло е проекция на волята(нейна обективизация). Природата като цяло е обективизация на световната воля.Волята представя битието като сляпо стремление безцелно и безпределно.Волята е свободна, защото притежава разум (т.е. съдба = воля за Шопенхауер). Волята може да познава света като престава и да го разбира каро сянка на истинското битие (на себе си). По движението на тялото ние добиваме представа за волята интуитивно без доказателства затова волята се постига ирационално.Тя е постоянен стремеж за живот, търсеща и неудовлетворена волята няма цел да действа заради самото действие, от гравитацията до половия акт всичко е воля за живот.Човек си поставя цели и се разминава с тях – това го прави зъл.Опитва се да целеположи волята , но това не му се отдава.Човек страда, настъпв скука, самота, убива му се желанието за живот.Накрая Шопенхауер прави извода, че човешкия живот е нащастие, а нашият свят е най-лошия от всички възможни светове.Умъртвяването на волята чрез самоубийство не води до решение на проблема.
 Хегел.............
 Хусерл – основател на феноменологията , а тя е следствие от Кантовите идеи.Според Хусерл „аз-ът” е абсолютна основа на пространството.Битието неможе да се определи затова авторът апелира да се върне „назад” към самите неща.Това означава, че метафизиката трябва да се обърне към субекта и съзнанието , да се откаже от обективните положения за битието, защото феномените не са битие.Те нямат реалност , а са само чисти значения. Съзнанието на Хусерл е поток от интенции(насоченост).Феном� �нологията по смисъла на Хусерл е чиста наука като математиката и логиката.Тя изключва фактите и се насочва към същностите (чистите структури). Ако твърдението „Всички тела са тежки” е физично, то твърдението „Всички тела са протяжни ” е метафизично.второто трърдение е чиста структура на съзнанието.Така феномените се оказват истини на преживяването, които немогат да съществуват извън хората. Методът на феноменологична редукция изчиства опита от случайни и отвъдни същности(материя, Бог, душа), защото феномените се оказват чисти преживявания на съзнанието.Оказва се, че всяка една област на опита и света има своя онтология(феноменология). Във всяко преживяване има акт и обект – съответно наричани ноезис и ноема.Тази насоченост на преживяването е така наречената интенционалност (насоченост към предмет). Според Хусерл преживяването има абсолютно битие иманентно(вътрешно, присъщо), а „нещото” относително битие като трансцедентно (отвъдно). Към всяко актулано преживяване моеж да се изпрати само една възприятие.Така се оказва, че вечното съществуване не е необходимо, а случайно(илюзии).Всяко дадено нещо в опита може и да бъде , но всяко дадено в преживяването неможе да бъде.
 Мартин Хайдегер Той е представител на екзистенциализма на 20в.Хайдегер строи своята птнология върху феноменологията на Хусерл.Хайдегер твърди,ч е еиднствено размираемо битие е човешкото битие,Човешкото битие се структурира феноменологически чрез времето.Основни моменти на времето са:
1) фактичността - захвърленост – модус на миналото
2) отдаденост на вещите - „Das Man” – модус на настоящето
3) екзистенциалност – проектът – модус на бъдещето
Едиснтвото на 3-те момента е грижата.В нея може да се долови смисъла на битието ан твърде смъртно(неясно), ако доминират 1-ия и 2-ия модус,Фактичността на човешкото битие се състои в това, че човек не определя сам обстоятелствата , при които взема своите решения.Неговият проект зависи от средатаа , в която се на,мира.”Das Man”(отдаденост на вещите) е безличният сив и анонимен човек на клишето.Този човек е разтворен в средата с приравнено на вещите съществуване.Той е заменим , с който и да е друг човек.Да се излезе от това неистинно съществуване е винаги възможност се „пропуква” пред лицето на екзистенция страх.Това е страх не от някаква опасност, а от само съществуване „битие в света” , когато човек осъзнание своята смъртност.Стархет от нищото като старх от смъртта е в основата на истинското човешко битие. Човешкото битие е крайно и временно. Сегашният момент скрива тази крайност , но бъдещето я разкрива. Битието ни се разкрива посредством екзистенциалии(страх, решимост, съвест, съдба и др.).Истинкото мислене за Хайдегер означава вслушване в битието.Той твърди, че битието неможе да съзерцава (осъзнае) то може самод а „чува”.Битието живее в езика и както твърди Хайдегер езикът(словото)е дом на битието.Съвременния език е сведен само до информацията и е забравен като жива реч, мит и сказание – като битие, което ни говори.Все пак за Хайдегер истинското битие е запазено и може да се срещне на едно еиднствено място поезията.Основно произведение „Битие и време”.
 Жан Пол Сартр Основно произедение „Битие и нищо”.Сартр издига идеята, че съществуването произхожда същността.В Битието според него съществуват 3 интенционални форми:
1) „битие в себе си”(светът)
2) „битие за себе си”(човекът)
3) ко-екзистенция – „битие за другия”(обществото)
Свободното човешко съществуване трябва да се мисли извън реалността т.е. като нищо то е само едно присъствие на човека при своя предмет – негова осъзнатост , но какво е свободата на човека щом е свобода на нищото?
Според Сартр това означава , че човек избира всяко свое действие произволно и до самото му извършване той може да предпочете , която и да е от наличните възможности.произволният избор не е все още изява на човека, тъй като той не се определя от нищо. Самият факт, че човешкото съществуване се мисли като нищо означава , че свободата е линия на поведение, но самата абсолютна неопределеност в един парадоксален смисъл е определеност. Ограничението е именно в недопускането на ограничението – твърди Сартр.Човек не е свободен да бъде свободен (не е свободен от самата си свобода), от което следва, че човек е обречен на свобода.Избирайки свободно една линия на поведение(проект) във всеки еидн момент ние можем да се откажем от този проект и да изберем по друг начин себе си. Изборът е иманетен (неотделим, вътрешно присъщ) на човек.Отсъствието на Бог е проблем , но не защото заличава разликата между добро и зло , а поради отговорността, която се стоварва върху плещите на отделния човек.Сартр твърди, че няма извинение и оправдание , за онова което сме извършили.От тук не следва , че ценнодти въобще няма. Самият екзистенциален избор определя ценности , такива каквито човек избира за всички.Ибирайки себе си по определен начин ние отвърждаваме ценноста на това, което сме избрали.Тъй като хората имат различни цели и интереси, те си пречат помежду си затова Сартр завършва своята филосфия с максимата: „Адът – това са другите”

[kotence_91]

Моля да ми ги свалите:
http://download.http://www.teenprobl...earch=24158609

Онтология на обхващащото

Ясперс не желае да го наричат екзистенциалист, защото по-скоро това е едно френско явление. То е социално и политически ангажирано. К. Ясперс (1883-1969 г.). През 1913г. Получава звание от Винделбанд – доцент, с дисертацията “Всеобща психопатология”. През 1922г.е назначен за редовен професор по философия в Хайлделберг. През 1937-38 след приемането на нацисткия закон за “упражняване на професия” е лишен от катедра, защото жена му е еврейка. През 1948 емигрира в Базел – Швейцария.

Ясперс иска да се разграничи от френският екзистенциализъм, защото при него екзистеонцията е основна категория и за да се разграничи от модата на деня.

При отношението му с Хайдегер, той е по-активната страна. Това е една коректна, дългогодишна, но рядко публична дискусия. Ясперс,казва, че Хайдегер е единствения интересуващ го немски професор по философия. Интересът на Хайдегер към Ясперс датира още от 1919г. Основното обвинение на Хайдегер към Ясперс е, че при него липсва адекватен метод. Обвинениенто по същество е в асистематизъм. Ясперс се отказва да прави аналитика.

В немската екзистенциална философия има голяма доза академизъм. Ясперс обвинява Хайдегер в това, че обективизира екзистенцията, чрез субстантивиране на т.нар.екзистенциалии. или с други думи овеществяване на нещо, което по дефиниция трябва да е антивещно. За него фундаменталната онтология е традиционалистка онтология, тя е проект, но няма реализъм. Също не е съгласен с формулата:”Езикът е дом на битието”. Защото: 1. смята, че това е още една форма на овеществяване; 2. обвинява Хайдегер в гностицизъм; 3. при него езикът е форма на комуникация, а не инструментариум.

Общото(всеобщото). Собствен предмет на онтологичния анализ.

І. Интересът към общото идва от дефиницията на философия – познание на света като цяло.

ІІ. Философията се дефинира като първа философия т.е.като познание от принзипи. “Ако по дефиниция философията е познание за универсума той трябва да бъде изказан по всеобщ начин, универсален – това е проблемът за единното.”.

Два подхода са главни при анализа на общото:

а) предметно-теоретичен – общото кото предмет на онтологичен анализ. Цели се анализ на собствената природа на общото(обхват, структура, модуси и др.).

б) метатеоретичен – анализ на процедурите, чрез които общото служи за обосноваване в сферата на онтологичния анализ.

Тук голям проблем е може ли онтологията да се самообосновава? Онтологията като тематизираща общото обосновава по дефиниция всички останали философски и нефилософски науки. Но не е ли нейното собствено общо, догматична предпоставка?(онтологията произволно си въвежда свои принципи). Доколко онтологичния анализ е обосноваващо предпоставяне? Какъв е статута на инвариантите в онтологичния анализ?

За онтологичния анализ разликата общо – всеобщо не е твърде съществена. Защото общото в своя род също в тези рамки е всеобщо, в качеството му на същност. Всеобщо носи екстензивен смисъл(външно разпространяващ се).

Едно, което е валитдно за всичко. Изпадаме в лоша безкрайност, ако надценим понятието всеобщо. Такова понятие всеобщо=абстрактно. Общо е генерическо, същностно; всеобщо е абстрактно, математически. Дали работим с действително общо или с абстракция за всеобщо?

Причини за въпросната проблематика: смесването на 2 процедури т.е.абстрахиране и идеализация.

а) от лат. Абстракция-отделяне на признак от предмет.

б) развитие на вече абстрахиран признак до още несъществен предел. Пр. Свят като цяло. Резултатът е конструиране на теоретически предмети. Идеализацията води до конкретно-общо(Хегел), като система от признаци то по-плътно отразява същността на нещата т.е.то разкрива системни свойства.

В ежедневието ние стигаме до абстрахиране. Има 2 степени на абстрахиране.

І. Абсолютизиране на сходното – пр.общото между фигура на човек с кален отломък. Това е т.нар.ненеобходимо общо. Общото може да съществува на феноменално ниво. Модуси на това ниво са: сходство, прилика,подобие.

ІІ. Абстракция на отъждествяването – по същество ниво 2 съвпада с процедурата идеализация, защото така отделеното общо тсе мисли като един предмет. Външното сходство запазва някои количествени, множествени характеристики на предметите.

Общото се разглежда като се тръгне от базисните онтологични редове – вещи, свойства, отношения.

Първа версия. Първи вариант. Общото като вещ – вещ не се разбира в империчен смисъл, а като отделеност – отделното (Аристотел - усия). Логически недостатък е превърнатото в пределно, общото не се ли превръща в единично. Единично – конкретното(свойства, признаци, отношения).общото се разбира като тъждество, самотъждественост.

Втори вариант.- реализиран от Дешан 18 в. 2 понятия – всичко(битие в себе си) и цяло(битие за себе си). Всичко според него е битие в себе си, а цялото битие за себе си. Замисълът е именно като цяло общото е нещо отделно, защото е крайно с граници и определено. С други думи където се реализира принципа на цялоста общото съществува като отделност(пр. Човешкото общество). Обществото произвежда собствените си предпоставки. Всичко - Платоновото единно – вътрешна съсредоточеност.

Трети вариант. – генетическа концепция да общото. Пр. Общият прадядо – конкретна отделност, която играе ролята на принцип на “генетична общност”.

Втора версия. Общото като всяко бъдещо – три състояния в един процес(Хегел). Свойствата=общото. Възражение – субстратът остава изцяло единично, а свойството езцяло общо. Получава се механистична връзка. В свойствата има нещо общо и нещо различно. Не се говори за субстрата. Не се държи сметка да многообразието на свойствата(първични и вторични). По скоро това служи на формалната логика поради механизма на предикация.общото е във връзката, отношението. Общо се тълкува като общност. Битийното единство е универсалното общо. Има три версии.

І. Вътрешен характер на отношенията(Аристотел). Отношенията са, но неотделими от субекта-недостатък-опосността от редукция – свойство. Неразчленен битиен абсолют(свойството).

ІІ. Външен характер на отношенията. Ръсел, Мур и др., за да запазят автономен характера на отношенията те смятат, че отношенията са между нещата. Отношенията трябва да имат собствена телесност. Негативен резултат е изпадането в лоша безкрайност. Умножават се до безкрайност отношенията.

ІІІ. Диалектическа. Отношенията се разглеждат като релационни свойства, като единство от външни и вътрешни характеристики на предмета. Замисълът – чрез връзкатамежду свойства и отношения тда се покаже, че общото може да се възпроизвежда детайлно, процесуално(някаква непрекъснатост). Общото се дефинира като диапазон в който проявите на един предмет не променят собствената си определеност.

[kotence_91]

http://download.http://www.teenproblem.net/school/95...cheski+geroii/ за утре ми е но ще се радвам ако ми го свалите и до понеделник p.s. Herzlichen Dank ;]

Граф дьо Монте Кристо – романтически герой
План за литературно интерпретативно съчинение
Увод:
Романът “Граф Монте Кристо “ се възприема като един от шедьоврите на своето време, остава не забравен и актуален през вековете.В него Александър Дюма добре вплита виртуозното си умение да завладява читателите с неповторимите си истории, които са израз на вечните човешки страхове и желания.
Теза:
Микротеза1:Граф дьо Монте Кристо е изключителна личност, поставена в необикновени условия. Неговите чувства, които са твърде различни по своя характер, не водят до открити сблъсъци, но въпреки това определят съдбата на всички герои в границите между живота и смъртта.
Микротеза2: В произведението на Дюма “Граф Монте Кристо” , главният герой напълно отговаря на изискванията за романтичен герой.
Доказателство:
Микротеза1: Граф дьо Монте Кристо е изключителна личност, поставена в необикновени условия. Неговите чувства, които са твърде различни по своя характер, не водят до открити сблъсъци, но въпреки това определят съдбата на всички герои в границите между живота и смъртта.

Разсъждения: Доказателства:
1.Граф дьо Монте Кристо – въплъщава философията за “изключителен човек”, който вярва в собствените си сили. “... не се отпущайте; вие ще се удавите, когато се опитате да избягате, ако не поддържате силите си.”; “ще плувам докрай”
2.Чувствата му - той изпитва ужас, в замъка, в който е затворен, омраза и ненавист към измамниците, но и обич към добрите и честни хора, удовлетворение от себе си. “честен момък”;”После светкавицата на омразата пламна в очите му, като си помисли за тримата мъже, на които дължеше това дълго и толкова жестоко затворничество.”

Извод1: Героят попада в една изключително тежка ситуация, от която може да излезе единствено ако повярва в силите си и възможностите си.

Преходно изречение: Изцяло в духа на романтичния персонаж ,графът остава загадка за другите,изживявайки сам духовната си драма.

Микротеза2: В произведението на Дюма “Граф Монте Кристо” , главният герой напълно отговаря на изискванията за романтичен герой.

Разсъждения: Доказателства:
В началото той е обикновен човек – не искащ нищо от живота, щастлив.
Мъченик – затворник, несправедливо осъден.Натрупване на много голям брой трудности при бягството – доказателство за издръжливостта на момъка.
Връща се след несправедливото наказание да отмъсти с божията помощ. “Господ, който ме пробуди да се боря с враговете си и ми даде сили да ги победя…”; ”небето потъмнява”;”въпреки бурята…той заспа”;”Ръцете му почнаха да се вдървяват, краката му изгубиха гъвкавостта си, движенията му станаха трудни резки”;”той не беше ял от четиридесет часа…”

Извод2: Със своите преживявания, животът на героя не се вписва в границите на обикновеното съществуване.
Заключение:
Преживяното от Дантес е още едно доказателство, че човек трябва добре да осмисли битието си и да не губи куража си да се бори, за да бъде свободен и независим. В живота на романтичния герой, а и на всеки човек има такива моменти, в които единствено вярата в собствените ти сили може да ти помогне да оцелееш.


Изготвила: Лидия Икемджиева 10б. клас



Граф дьо Монте Кристо – романтически герой
Съчинение


Романът “Граф Монте Кристо “ се възприема като един от шедьоврите на своето време, остава не забравен и актуален през вековете.В него Александър Дюма добре вплита виртуозното си умение да завладява читателите с неповторимите си истории, които са израз на вечните човешки страхове и желания.
Граф дьо Монте Кристо е изключителна личност, поставена в необикновени условия. Неговите чувства, които са твърде различни по своя характер, не водят до открити сблъсъци, но въпреки това определят съдбата на всички герои в границите между живота и смъртта. В произведението на Дюма , главният герой напълно отговаря на изискванията за романтичен герой.
В самото начало на творбата героят е представен като моряк, който на твърде млада възраст е постигнал успех в професията си. Той е силен и щастлив, предстои му годеж с любимата Мерцедес. Но тук, както в приказките започват множеството перипетии за героя да постигне пълното щастие. В романтичните сюжети често откриваме митологични или фолклорни мотиви. Преодоляването на трудностите е типична черта на романтизма.
Дантес, който по - късно се трансформира в Граф дьо Монте Кристо напълно въплъщава философията за “изключителен човек”, който вярва в собствените си сили: “... не се отпущайте; вие ще се удавите, когато се опитате да избягате, ако не поддържате силите си.” Призванието на героят е да се бори за справедливост и свобода. Като истински романтически герой, графа е навсякъде (но и никъде), приятел със всички ( но и с никой от висшите среди). Той е разпънат между Бога и Дявола и преодолява едностранчивостта на романтичните герои. В затвора успява да се справи със страшно много трудности докато стигне до идеята за бягство, с цел отмъщение. Под въздействието на абат Фариа Дантес преодолява собственото си отчаяние и взима решението да се бори срещу силите на злото.
В романтическата творба на Александър Дюма наказанието отново се интерпретира като лично дело. Героят не може да очаква от противоречивото, изпълнено с лъжи и престъпления общество да накаже според мярата виновниците за бедата му. Изцяло в духа на романтичния персонаж, графът остава загадка за другите, изживявайки сам духовната си драма.
Главният герой преминава през поредица от изпитания, запазва се като човек, въпреки изключително трудните обстоятелства, в които е поставен, разбира, че за свободния човек няма затвор. Новата личност, в която се преобразява Дантес трябва да осъществи всички романтически пориви на невинно осъдения моряк. Цитатите: ”небето потъмнява”; ”въпреки бурята…той заспа”; ”Ръцете му почнаха да се вдървяват, краката му изгубиха гъвкавостта си, движенията му станаха трудни резки” доказват издръжливостта на графа. След всичко, което преодолява, героят преоткрива любовта, и както във всички приказки доброто побеждава злото.
Със своите преживявания, животът на героя не се вписва в границите на обикновеното съществуване и доказва, че успех се постига чрез много усилия и вяра.
Преживяното от Дантес (Граф дьо Монте Кристо) е още едно доказателство, че човек трябва добре да осмисли битието си и да не губи куража си да се бори, за да бъде свободен и независим. В живота на романтичния герой, а и на всеки човек има такива моменти, в които единствено вярата в собствените ти сили може да ти помогне да оцелееш.

Bitte sch

[SmilezZz]

http://download.pomagalo.com/147636/...vane/?search=0

[kotence_91]

Реферат
по
Физика

Въздухоплаване





История

Преди малко повече от 200 години французите братя Жак-Етиен и Жозеф-Мишел Монголфие открили,че горещият въздух е по-лек от студения и се издига нагоре.Те конструирали балон от хартия и платно,загрели бътрешността му над огъня и наистина: балонът се издигнал.На 19 януари няколко седмици по-късно пуснали друг балон,за който бил закрепен кош.В него пътували овца,патица и петел.Те били първите въздухоплаватели в балон с горещ въздух.Първите балони били наречени монгофиери,на името на своите откриватели.
На 21 ноември 1783 година над Париж се издига най-фолемия монголфиер го този момент.На борда му пътуват Франсоа Пилатр дьо Розие и маркиз Д`Арланд.Това е първият свободен полет на балон с горещ въздух,който летят хора.По време на своя полет балона достига височина от почти 200 метра.Остават въз въздуха цели 25 минути.Само десет дни по-късно Жак Шарл и Ноел Роберт потеглят с балон,пълен с газ и изминават 43 километра. Когато научава за полета на Монголфие,Чарлз самостоятелно разработва балон , който се пълни с водород и който полита на 1 декември същата година.
До средата на XIX в. главно препятствие към полетите с помоща на източник на енергия е липсата на подходящ двигател.След появата на двигателя с вътрешно горене в края на XIX в. развитието се ускорява.
След много експериментална работа братя Райт извършват първия полет на човек със самолет с източник на енергия през 1903г.Техният самолет се казва „Флайър1”.
През първата световна война е много важен период за развитието на военната авиация.В началото на войната самолетите са използвани главно за разузнаване.
През периода след войната не се строят много нови самолети.Втората световна война дава нов тласък на авиацията:произведени са много количества военни самолети,направени са нововъведения в конструкцията,материалите, двигателите и използването на радара.След втората световна война реактивните самолети постепенно изместват самолетите с витла и много видове дейности.


Изготвил:Десислава Галинова
Гачева 7а клас
ОУ”Алеко Константинов”

[sNkR]

http://download.pomagalo.com/2038/tv...earch=24452886

ако може на ЛС
благодаря предварително!

[PiNk_GiRl]

http://download.pomagalo.com/231317/...lica/?search=0

Благодаря ви предварително!

[detelina101]

Фолклорното и модерното в поемата „Ралица”
(Интерпретативно съчинение)

Роден през 1866г., Пенчо Славейков пише в края на ХIХ и началото на ХХ век – в период на преход и изпитание за националните идеали и нравствените ценности. Творчество му е пример за отражението на тези обществени промени върху темите и проблемите на българската литература от онова време. От една страна, поетът остава духовно свързан с талантливия си баща и с традиционните възрожденски идеи, застъпени в текстовете на Петко Р. Славейков. От друга страна, младият Славейков членува в модернистичния кръг „Мисъл”, където попада под влиянието на разнообразни новаторски концепции от западна Европа. От преплитането на тези два фактора се раждат редица произведения, които обръщат поглед към фолклорното мислене, придавайки му ново звучене. Сред тях е и поемата „Ралица”.
„Ралица” се отличава с художественото единство между традиционните стилови и езикови похвати и етични норми и една модерна психологическа проблематика. Славейков черпи основни сюжетни схеми, теми и мотиви от фолклора и използва изразните средства на народната песен, за да рамкира българския патриархален космос и постави начални щрихи по главните образи в поемата си. Вглеждайки се в миналото, той извежда и утвърждава най-стойностните качества на българина, но и ги преосмисля за целите на новаторския си творчески замисъл. На основата на традицията Славейков създава един по-реалистичен и многопластов свят. В този нов свят поетът отделя важно място на проблемите на индивида в обществото, психологическия аспект на събитията, и изразява прозрения за човешката същност. Като поставя в центъра идеята за силата на човешкия дух, който надмогва личното страдание и отстоява своя избор, Славейков окончателно се откъсва от фолклорните традиции в българската литература.
Поетът използва фолклорните и модерни елементи още в описанието на времето и обстановката в „Ралица”. Споменаването на сезонните промени и съпътстващите ги празници от народния календар създава представа за изминаващо време: „Кръстовден мина”, „гората пожълтя”, „зимна впелица”, „вече великденските пости преваляха”,”при пролет се помина”, „есента доби рожба” и др. Така Славейков очертава познатата от народните песни и предания цикличност на времето, която подсказва затвореността на обществото. Но тук поетът заимства този фолклорен елемент само за да го разруши, като преобърне класическата подредба на сезоните. Започвайки с есента, а не с носещата живот пролет, Славейков смело излиза от традиционния модел и внушава, че външните процеси на природата влияят на човешкия живот по непредвидими начини. Затова хората не трябва да разчитат на постоянство от външния свят, а трябва да се концентрират върху обладаването на вътрешните сили. Описанието на пространствата в „Ралица” носи подобни универсални послания. Битът на българина и типичната атмосфера на патриархалния свят с неговите празници, седенки и сватби присъстват осезаемо. Опоетизирани са делникът, празникът и най-характерните моменти от народните обичаи – срещите при извора, хорото, сватосването. Поемата „развежда” читателя из познатите от народната словесност места: седенките, чешмата, дворовете, домашното огнище. На този фон се разиграват човешки драми, които обговарят непреходни добродетели - част не от бита, а от битието. Най-категоричният пример за това как традиционното място се превръща в символ на една човешка ценност е срещата на Ралица и Стоичко на чешмата. По принцип това е типична среща между най-прекрасната девойка на селото и нейния изкусител; същият сюжетен елемент присъства и в „Изворът на Белоногата” от Петко Славейков. Наситена с фолклорна стойност, тази среща активира драматичното напрежение в поемата и допринася за психологическата характеристика на героинята. Сцената освен това очертава вечния проблем в изкуството за несподелената любов.
- Пусни!... Сърцето силом се не зема.
Не е то пита, то се не ломи!
Този отговор наистина придава друго измерение на характера на Ралица. Така също се извежда една универсална, модерна ценност - силата на волята и способността да се защитава правото на свободния и естествен порив на сърцето. В крайна сметка Славейков излиза от бита – или традиционното, за да се пренесе в битието – модерното.
Самият образ на Ралица съчетава най-висшите традиционни ценности с модерните идеи на времето за силата на човешкия дух. Началният портрет на героинята е изваян под влиянието на народните песни. За него е характерна колоритната лексика и фразеология и разширените епически сравнения. Типичните фолклорната поетика и стилистика са представени с напевността на стиховете, разговорните интонации („Блазе й…Ех, кабил ни край не е…), традиционни сравнения (“той беше строен явор столоват, тя тънка, вита, кършена лоза”), епитети и метафори („бели менци” , „вакли очи” , „кръшна половина”). Ралица е истинско въплъщение на светлината и чистота, внушени най-точно от сравнението „като оназ вечерница в небето…” Тя изразява патриархалните добродетели, идеала за жена, съпруга и майка в синхрон с традицията. Освен че представа физическата красота във фолклорен план, Славейков я извисява до култ към жената по принцип. Той съчетава в образа й висшите битийни, патриархални ценности – вярност, безкористност, всеотдайна обич, с модерните идеи на времето за силата на човешкия дух при надмогване на страданието и за верността към себе си. Тихата усмивка се превръща в постоянния символ на тези ценности. Така както усмивката на Мона Лиза може да бъде интерпретирана по различни начини, усмивката на Ралица изразява цяла палитра от емоции. Тя е най-силният израз на човечност и жизненост, знак за нравствен стоицизъм и духовна чистота. В нея е съсредоточена цялата душевност на героинята. И най-вече усмивката въплъщава изстрадания оптимизъм, роден от болката:
…и пак оная хубава усмивка
на устните й цъфва, от живота
ненадломента – с несломено сърце.
Злото не успява да сломи героинята, защото тя е приела, надмогнала страданието и се съпротивлява срещу силата на съдбата и обстоятелствата. Загубата не я ограбва, а я прави душевно по-богата и я зарежда с енергия да посреща предизвикателствата и в тях да отстоява своята независимост като личност. Подвигът й е в духовно-нравственото надмогване на страданието и в способността да възкреси от руините своя свят, да намери нова опора в майчинството. В крайна сметка образът на Ралица е създаден по фолклорен модел, но многоаспектността на нейните преживявания надхвърлят рамките на фолклорен психологизъм и се пренасят в сферата на универсалното човешко. Съчетавайки фолклорното начало с модерната нравственост, Славейков подсказва, че зад конкретното битово пулсират общочовешки проблеми, които трябва да се приемат борбено и неотстъпчиво.
Подобно на образа на Ралица, Славейков представя и темата за любовта като преплита фолклорни и модерни похвати. Отново двамата млади са представени като типични герои на народна песен: той има „вакли очи”, а тя е „една в село”. Обичта им също е описана според обичаите: „двама лика/ и прилика, един за друг родени…” Сравнението на младите влюбени със „строен явор столоват” и „тънка, вита, кършена лоза” е поредната прилика с фолклорната традиция. Животът им след сватбата е също толкова предвидимо построен: „живяха честито”, „не смъгли му щастието нищо”. Свенливата любов („той, с усмивка дяволита”, „причерви се свенливо”) ги свързва по-скоро с фолклорното отколкото с модерното разбиране за отношенията между съпрузите. Традицията обаче преминава в новаторство, когато типичната любовна история не завършва по типичния начин – тя рухва. Славейков подсказва, че е отминало времето на идилията и любовта не е просто силно и драматично чувство. Съвременният свят е един сложен лабиринт от етични дилеми и в него волята и устойчивостта на героите трябва да бъдат проверени в страданието. Затова авторът изненадващо избира преодоляването на болката на Ралица, а не щастието й с Иво, за идейно-емоционалния център на поемата.
На последно място, Славейков използва традиционни и новаторски техники при многопластовото изображение на негативния герой на творбата – Стоичко. Той е обсебен от демоничното начало в човешката душа: „мисли зли”, „и недобър гореше плам в очите му”. Скритите страсти са представени в много психологически детайли: „мрак обзе душата”, „тъмен поглед”. Свързвайки образа на Стоичко с мрака, поетът го противопоставя директно на светлината, строяща от Ралица, и така засилва драматизма. Подобен контраст между двойката главна героиня – антагонист се открива и между Гергана и везира от „Извора на Белоногата”, където се разработват фолклорни мотиви. Стоичко обаче не е обрисуван едностранно, а е потърсен „человека в звяра”, както Славейков младши се зарича в „Олаф ван Гелдерн”. Неспокойната съвест, разкаянието и бягството на героя свидетелстват за сложността на неговата психика. Разкривайки една мрачна и противоречива натура, поетът поставя модерните проблеми за греха и възмездието, престъплението и наказанието, любовта и нейната греховна същност. Той успява да излезе извън фолклорната плоскост, за да представи своите модерни възгледи за човешкия характер.
Фолклорното и модерното в поемата „Ралица” се преплитат в описанието на обстановката и времето, за да изградят един по-реалистичен и сложен свят. Главната героиня се превръща в символ на народния идеал за женска красота и нравственост, съчетани с постоянна сила на духа въпреки страданията. Трагичното рухване на нейната любов е не само върховното изпитание за тези ценности, а и доказателство Славейковото модерно виждане за щастието. Новаторският му похват при развитието на традиционния образ на антагониста в поемата също свидетелства за уникалните творчески експерименти на поета. Преобръщайки различни фолклорните техники в нашата литература с „Ралица”, а също и с „Неразделни” и „Бойко”, Славейков синтезира модерния светоглед на съвременния човек и създава нова митология за българския народ.

[sNkR]

http://download.pomagalo.com/2038/tv...earch=24452886

ако може на ЛС
благодаря предварително!

[Sweeety1]

http://download.pomagalo.com/189154/...earch=24407606

http://download.pomagalo.com/189150/shraiibproektor/

http://download.pomagalo.com/247556/...earch=24408156

Може и на лично Мерси

[djuki]

http://download.pomagalo.com/319437/...earch=24450017



http://download.pomagalo.com/255727/...t+ivan+vazov+/


мерси

[sNkR]

http://download.pomagalo.com/2038/tv...earch=24452886

бях объркал линка по-рано в темата на ЛС ако може, за утре други ден най-късно PLSSS

[roadrunner]

http://download.pomagalo.com/92018/i...jdu+priyateli/

Благодаря предварително

[Nepovtorima_93]

http://download.pomagalo.com/91973/s...earch=24458135

[djuki]

Създаване и укрепване на българската
държава

През VІІ век на Балканския полуостров стават събития, които предопределят неговата историческа съдба за много столетия напред. Със заселването на славяните в началото на века не само е нанесен удар на робовладелското общество и на политическата мощ на византийската империя, но е променена съществено и етническата картина на тукашните земи. В Европейския югоизток се създава сложна и напрегната обстановка. Византия преживява тежка криза. Арабите завладяват малоазийските й области и се устремяват към Цариград. Аварският хаганат се опитва да задържи и укрепи своята власт над славянските и номадски племена в Средна Европа и Балканския северозапад. Хазарският хаганат налага господството си в степите между Днепър и Кубан, които преди влизат в състава на прабългарското обединение “Голяма”, “Велика” България.
В края на VІІ век се създават условия за раждането на българската държава – едно от най-значимите събития в историята не само на Европейския югоизток, но и в цяла Европа. Създаването на обща държава между славяни и прабългари е естествен резултат от приблизително еднаквото обществено-икономическо развитие, промените в социалната структура на двете етнически общности и заплахата, която представлява Византия за тях. Някои изследователи считат, че това става възможно и защото двата етноса се познават далеч преди да заживеят съвместно.
Интересът към българската държава и нейното създаване се проявява у голям брой хронисти – византийци, арменци, сирийци, сърби, западни автори и др. Затова събитие пишат сирийският презвитер Константин, византийците Теофан и Никифор, Георги Монах, Лъв Граматик, Мартин Опавиенски. За нея се говори в Болонската хроника, Кавенския летопис. За събитието съобщават Анастасий Библиотекар, белгийският монах Зигеберт. Първата българска историческа творба, която съобщава за първите български владетели, е “Именникът на българските ханове”, достигнал до нас в три руски преписа. Българският апокрифен летопис от ХІІ век също запазва спомена за миналото на държавата. Сведения за ранната история на държавата се съдържат и в летописни добавки към старобългарския превод на Манасиевата хроника от времето на Йоан Александър – ХІV век.
В Късното средновековие, когато българската държава не съществува, за нейното създаване пишат Цезар Бароний, Мавро Орбини, Блазиус Клайнер и нашият Паисий Хилендарски.
Веднага след Освобождението с този въпрос се занимават К. Иречек, М. Дринов, а малко по-късно Иван Дуйчев, Петър Мутафчиев и др. Безспорно най-цялостно изследване е трудът на В. Златарски “История на българската държава през средните векове”, С., 1918 г. В най-ново време са направени много изследвания и публикации. Най-значителни са на Ал. Бурмов, Д. Ангелов, П. Петров, В. Гюзелев, Й. Андреев, Ив. Лазаров, П. Ангелов и др.
През втората половина на VІІ век балканските славяни са поставени под заплахата да бъдат покорени от византийската империя или от напиращия от северозапад Аварски хаганат. При създалата се опасност в земите на север от Стара планина още през VІІ век е създаден племенен съюз, който в продължение на няколко десетилетия води упорита борба против опитите на Византия да възстанови властта си в Мизия. Този именно съюз, в който влизат седемте славянски племена и северите, после заедно с прабългарите участва в създаването в българската държава. Сведенията за племенното обединение в Подунавието са оскъдни. За него разказват хронистите Теофан и Никифор, но дотолкова, доколкото влизат във взаимоотношения с прабългарите. Въпросът за местонахождението и за големината на племенния съюз не е уточнен. В изворите изрично се сочи, че неговите южни съседи са византийците, а на запад и северозапад – аварите. Следователно славянското племенно обединение в Подунавието през VІІ век се простира от двете страни на Дунава: от Стара планина до Карпатите. Всяко племе запазва до голяма степен своята самостоятелност, управлява се от собствен княз, а заеманата от него територия образува отделно княжество, известно по-сетне с името Славиния.
В историческата литература намира място въпросът дали съществува славянска държава преди идването на прабългарите на Балканския полуостров. С. Никитин изказва мнение, че около средата на VІІ век в Мизия възниква самостоятелна славянска държава. Други автори, между които Петър Петров, считат, че това схващане е пресилено и не е приемливо.
В историческата литература се спори и относно броят на славянските племена, които участват във военно-племенното обединение. Една част от учените – П. Мутафчиев, М. Войнов, Д. Ангелов – смятат, че славянските племена са седем и племето севери е едно от тях. Васил Златарски, Ал. Бурмов, П. Петров твърдят, че племената са осем – седемте племена и северите. Друго мнение изказва Иван Дуйчев – числото седем е библейско и не се употребява в буквалния смисъл на думата, а със значението на много. Г. Цанкова-Петкова, В. Бешевлиев считат, че племената са две – северите и “седемте рода” или това е едно племе.
Колоси в науката като К.Иречек, В.Златарски, П.Мутафчиев и др. разглеждат фактологическата страна на проблема “създаване на българската държава”. Те изясняват хронологическата последователност на събитията. Но интерпретации от философска, културологична и социологическа гледна точка липсват.
Когато се разглежда началото на българската държавно-политическа традиция, само някои автори /Петър Мутафчиев, Иван Дуйчев/, а сега и най-новите изследователи, чието мнение се изразява от Георги Бакалов, обръщат внимание на степното номадско минало и съществуващата традиция.
Някои приемат, че Стара Велика България е военно-племенен съюз на прабългарите, други са на мнение, че Кубрат управлява “степна държава” или “степна империя”, която след смъртта му се разпада. С оглед на тези твърдения неизбежно се стига до идеята, че Аспарух “създава” или “образува” нова държава с името България.
Относно създаването на държавата съществуват в българската наука различни концепции, които се отнасят преди всичко до причините за създаването й. Почти половин век съществува марксистката концепция. Според историческия материализъм на определен етап от развитието, обществото се разделя на класи, държавата възниква като инструмент на господстващата класа, за да си осигури нейното икономическо превъзходство и да се експлоатират масите. Според тази концепция това е най-важната вътрешна функция на държавата. Осигуряването на господството става чрез създаване на апарат за принуда – закони, войска, полиция и др. външната функция се свежда до защита на собствената територия и присъединяване на нови земи. Следователно държавата се въплъщава от институциите, но при съществуването на подходящи икономически условия. При това не е трудно да се приеме идеята, че държавите на българите се създават, разпадат и отново създават. Съвременните постижения на философията, социологията, политологията, правото, историята, култорологията, етнологията и социалната антропология позволяват да се твърди, че държавата е естествен продукт на човешкото развитие, чиито корени се крият в еволюцията, т.е. в извечния стремеж на всяко живо същество към биологично оцеляване. Така се поставя началото на социалната концепция за държавата. В този смисъл държавата е сложно органично единство на народ, власт и територия. Това означава че тя може да променя географските си граници, може да придобива и да губи територии, без да се променят останалите параметри. В определен смисъл народът е държавата и държавата е народът.
Създаването на българската държава е в пряка връзка с идването на българите на Балканския полуостров. Византийските хронисти Теофан Изповедник, патриарх Никифор, Зонара свидетелстват, че прабългарите начело с Аспарух започват системни нападения в пределите на Византия – областта от Дунав до Стара планина, от Шуменското възвишение до Черно море. Теофан отбелязва изрично, че народът на българите, който се е настанил отвъд Дунава в “удобно за заселване място, наречен на техен език Оглос, напада и опустошава близките до Дунава земи т.е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните”
Нападенията на прабългарите над византийските територии на юг от Дунава сериозно заплашват господството на империята. Опасността се засилва и от възможността за съюзяване с мизийските славяни. Византийският император Константин IV Погонат /668-685год./ предприема походи през пролетта на 680година. Голям поход по суша и по море. Едната византийска армия през Тракия се отправя срещу славяните, а другата – начело със самия император отплува с кораби към Дунавската делта, за да се справи с прабългарите. Според Теофан, когато прабългарите виждат гъстите и многобройни редици на византийската армия, те не се решават да влязат в сражение, а се оттеглят в своето укрепление, обградено с блата и непроходима местност. В продължение на три-четири дни и двете войски стоят една срещу друга, без да предприемат каквито и да било действия. По същото време императорът, който страдал от силна болка в крака, напуска византийския лагер и с пет кораба заминава за Месемврия да прави бани. Сред войската се пуска слух, че бяга. Страхът предизвиква уплаха у войската и се спуска да бяга без сражение. Сега прабългарите излизат от укреплението и започват да преследват противниците си. Има много убити и ранени. Прабългарите преследват неприятеля през Дунава, нахлуват в Добруджа, стигат до Одесос/Варна/ и завземат цялата област на север от Стара планина, която до тогава е византийско владение.
Погромът на византийците и настаняването на прабългарите в Балканския североизток като непосредствени съседи на славянските племена възвестява раждането на българската държава. Особеностите на конкретния исторически момент, в който става това са ясни: на лице е вътрешен фактор – социално-икономическата характеристика както за славяните, така и за прабългарите, които се намират в условията на разлагане на родовото общество и започващата социална диференциация. Освен социално-икономическите предпоставки съществува и общия враг Византия, която започва настъпление срещу славяните. Самите прабългари се намират в твърде сложно положение, макар и победители. Те се заселват в територии, с чиято загуба Византия никога няма да се примири. Очевидно е, че предстоят нови, още по-решителни битки и че войната от 680 и 681година е само началото. За да се укрепят в новите си земи трябва да държат сметка и за хазарите, които се намират в техния тил и да уредят отношенията си със славяните.
Стреснат от успехите на прабългарите император Константин IV Погонат е принуден през лятото на 681година да сключи мирен договор с прабългарския хан. Той се задължава “за срам на ромеите” по израза на византийския хронист да плаща ежегоден данък. Този акт всъщност представлява юридическо признаване на създадената българска държава. Интересно е едно известие на хрониста Зигеберт, който по повод поражението на Константин IV Погонат в Онгъла казва: “Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство”
В историческата наука се води спор за годината на създаване на българската държава. Като описва войната на прабългарите с Византия и сключването на мирния договор, Теофан поставя тези събития в 6171 година от сътворението на света. Изчислена по антиохийската ера се получава 679 година. Доказано е, че Теофан изостава с една година и твърдението, че българската държава е създадена през 679 година е изоставено. Остава спорът за 680 или 681 година. В 680 год. е битката в Онгъла , а в 681 год. е мирът.
Този мир се тълкува еднозначно от повечето български историци, тъй като според тях той означава много повече – получаване на международно признание от Византия. Това е следствие от низ от събития, протекли от 680 до 681 г. С други думи, мирът от 681 г. фиксира началото на нова Дунавска България, различна от Стара Велика България на хан Кубрат
Има изследователи, които приемат мира, но вземат пред вид и други факти. Те се базират на факта, че в историята на Византия могат да се намерят десетки случаи на мирни договори, чрез които империята се задължава да плаща тежки и срамни годишни данъци, за да бъде прекратено някакво варварско нашествие. При това даже предоставя територия за заселване. Империята просто купува спокойствието си. Отстъпките се правят в краткосрочен план, докато се намери противодействие на варварската агресия. Презрението към варварите е толкова голямо, че нарушаването на договорите не се смята за грях. Като се имат предвид думите на Теофан за българите, че са “мръсен и новопоявил се народ”, става ясно, че мирът от 681 г. не е прецедент. Въпреки това, традиционната българска историография настоява, че договорът от 681 г. е юридическото признаване на българската държава.
Някои медиависти тълкуват изворите по друг начин. Според тях събитията, за които говорят Теофан, патриарх Никифор и Констонтин Апамейски, описани в единствения съвременен български паметник – “”Именник на българските ханове”, са представени като преместване на “княжеството отсам Дунава”, т.е. не се създава нова държава.
Така се поставя въпросът за международното признание на българската държава.
В българската историческа наука се привеждат различни доказателства. Оскъдните исторически извори показват, че българските владетели Органа и Кубрат са в центъра на полезрението на Византия през 20-30-те години на VІІ век, тъй като са удостоени с почетните титли “патриций”, покръстени са и поддържат “дълбок мир” с Византия, получават големи “подаръци”, т.е. годишни данъци. Това показва, че Стара Велика България получава международно признание.
През 705 г. император Юстиниан ІІ прави големи отстъпки на хан Тервел. Тервел е удостоен с титлата “кесар”, покръстен е, Византия се задължава да плаща годишен данък, според Теофан и Лексикон Свидас, ханът получава големи дарове. През 716 г. при император Теодосий ІІІ всички тези отстъпки са потвърдени, като се определят юридически и границите на държавите. Следователно постигнатото от Органа и Кубрат е утвърдено и доразвито. Няма данни за такива отстъпки при Аспарух, поради което някои изследователи считат, че истинското признаване на държавата става при хан Тервел.
Всички византийски хронисти представят победата като резултат само на изненада. Разбиването обаче на такава армия не може да бъде резултат само на изненада. Някои сведения навеждат на мисълта, че във военните действия са участвали и славяните.
Българската историческа наука отдавна се занимава с проблема за ролята на двата основни етнически елемента в образуването на българската държава. Тъй като не бива да се забравя, че с идването на Балканите славяните асимилират тракийското население. Редно е да се посочи ролята на траките в етнообразувателния процес. Това прави Ив. Дуйчев, който посочва приноса им в държавнообразувателния процес. Той напомня липсата на сведения в историческите извори за съпротива от страна на траките срещу славяните и уточнява, че поглъщайки оцелялото тракийско население, славяните възприемат неговата висока култура. Въз основа на това Ив. Дуйчев твърди, че съществува приемственост в създаването на българската държава между Античност и Ранно средновековие.
Г.Баласчев и други историци считат, че държавнообразувателният процес е дело само на прабългарите. Вече научно е обоснован значителният принос на славяните в създаването на държавата, при решаването на общи въпроси на външната политика, при опазването на границата, при формирането на държавните институции. Не бива да се забравя и обстоятелството, че прабългарите на Аспарух се включват в предварително изградения съюз на седемте славянски племена и северите и че българският бит, език, култура придобиват изцяло славянски облик.
Акад. Д.Ангелов и проф. П.Петров доказват наличието на славяно-български контакт във времето даже преди 680-681 г. още в Панония, където те съвместно живеят под властта на хуните, а после под властта на аварите. Те напомнят, че в Онгъла новодошлите българи на хан Аспарух попадат в славянска среда. Прабългарите заедно със славяните се бият срещу авари, хазари, ромеи. В отношенията си с Византия славяните са облекчавани от прабългарските нападения в териториите й. Следователно корените на прабългарския съюз могат да се търсят далеч преди 680г.
Тези противоречия са възникнали, тъй като до нас са достигнали ограничени сведения, главно от Теофан и Никифор, които пишат през ІХ век и може да се направи различно филологическо тълкуване на употребения от тях израз.
Независимо един от друг – Теофан, Никифор и “Повесть временньх лет” – твърдят едно и също: прабългарите покоряват славяните и ги принуждават да им плащат данък, освен това ги задължават да им пазят границите. Не бива обаче да са мисли, че “покоряване” означава “робство”. При варварските народи от Великото преселение на народите нещата стоят по-различно. Независимо от кого са покорени, те запазват своя облик и вътрешнополитическа самостоятелност. В този смисъл славяните приемат върховенството на прабългарите.
Взаимоотношенията между славяни и прабългари получават различно тълкуване в българската историческа наука. В.Златарски защитава предположението, че при настаняването на прабългарите на Балканите се установяват съюзни отношения със заварените славянски племена. Ученият се базира на предположението, че българите са само едно 10 000 орда, докато славяните са далеч по-многобройни. Затова Аспарух не може да се конфронтира със славяните, когато е застрашен от хазари, авари и ромеи. През 50-70-те години на ХХ век тази хипотеза се доразвива и добива идеологически облик. Така се достига до едно непотвърдено с факти твърдение за “федеративни” отношения между славяни и прабългари. Съответно и България има федеративен характер.
В съвременната наука все повече се налага мнението, че славяните са покорени, но в значението на времето – последната четвърт на VІІ век. Това не намалява ролята им в образувателния процес на държавата. Един многоброен народ, който участва активно в образуването на българската народност, макар че остава името на държавата България. Това име за първи път се споменава на заседанието на Шестия Вселенски църковен събор в Цариград на 9 август 681 г.
Основното ядро на новосъздадената държава представляват земите на бившата римска провинция Мизия /дн. Северозападна България/. За южна граница служи старопланинския масив. На изток граница е черноморското крайбрежие, въпреки че първоначално някои градове като Томи, Одесос, Констанция остават във византийски ръце. На североизток под контрола на Аспарух остава областта Онгъл /Оглос/, чиято територия е спорна, но някои като П.Ангелов приемат, че се заключава между реките Днестър и Прут, а други – че е в делтата на р. Дунав.на север в пределите на българската държава влизат територии от бившата римска провинция Дакия /дн. Румъния/. В съчиненията на византийските хронисти областите северно от Дунав са наричани с общото название “Отвъддунавска България”. На запад и северозапад границата достига до Железни врата на Дунав и източните разклонения на Карпатите. Тези предположения се базират главно на археологически разкопки, които показват наличието на компактно славянско население в споменатите територии. Открити са и големи прабългарски съкровища от VІІ – VІІІ век, които показват, че източната граница достига до големи водни прегради – Днепър или Днестър.
Изграждането на славяно-българския съюз става при зачитането на териториалната обособеност на двете етнически групи. Прабългарите заварват славянско и друго население, градове и градски живот, съществуващ от векове държавен живот. Заимстват някои неща, същевременно те налагат своя начин на живот и форми на управление. Така е създаден прабългарският “саракт” – държавно обединение, начело на което стои хан и което се дели на три части по подобие на войската: ляво, дясно крило и център. Върховното управление над страната изобщо и над центъра принадлежи на хана, а кавханът и ичиргубоилът са помощници на хана и стоят начело на двете крила. Така изглаждането на държавата става независимо от славянските племена.
Славянските племена също запазват самоуправлението си. Начело стоят князе. Територията на едно племе образува Славиния. Отначало с “България” се означава само територията, на която живеят прабългарите. Общата държава представлява съюз между България и Славиниите, поради което нейният характер може да се определи като славянобългарски.
Държавата се изгражда като типична средновековна монархия.
Начело на държавата застава вождът на прабългарите – хан Аспарух. На второ място след хана е кавханът – непосредствен сътрудник и помощник на хана. Неговата задача е да се грижи за вътрешните крепости и преди всичко за столицата. Владетелската власт е частично споделяна и ограничавана от съвета на великите боили. Важно място заема ичиргубоилът, който се грижи за войската и външните крепости. Една от традициите на родовия свят, която се запазва е практиката на народните събори. На тях се вземат важни решения за бъдещето на държавата. На такъв събор може да се реши даже смяната на владетеля, независимо от неговите правомощия. За столица на държавата е определен укрепеният лагер Плиска, намиращ се на територията на прабългарите.
Въпросите на външната политика и войната са общи, но основна роля за решаването им има ханът. Той определя задълженията на двете племенни групи. На седемте славянски племена е възложена задачата да защитават границата с аварите. Северите, които живеят в проходите на Източна Стара планина, поемат защитата срещу Византия. Прабългарите освен защитата на страната поемат задължението да бранят територията откъм морето и срещу напиращите хазари.
Организиращата и направляваща роля на прабългарите не намалява и по-късно. С важното си стратегическо положение, със здравата си военна организация, с ръководните си функции в държавата те поемат твърде много за отбиване на византийските нападения, за укрепване на съюзното държавно обединение. Затова по-голяма част от управленческата терминология в държавата е прабългарска. Прабългарите дават свое име на държавата. Българи започват да се наричат с течение на времето всички поданици.
Славяните също изиграват голяма роля. Князете задълго успяват да запазят своята самостоятелност и да участват в държавния живот. Не бива да се забравя, че славяните са основната маса от населението, което довежда до налагането на техния език, бит и култура. Затова независимо от прабългарите и траките, държавата все повече добива славянски характер.
Основните задачи, които стоят пред младата държава, са свързани с укрепването и стабилизирането на границите с Византия, хазарите, аварите.
При новия византийски император Юстиниан ІІ /685-695 г./ през 688 г. сключеният мирен договор е нарушен. Заедно с българската държава той напада и славяните в Македония. Войската на хан Аспарух разгромява византийците, а техният император успява да се спаси с позорно бягство.
Около 686 г. българите, водени от Кубер, въстават срещу Аварския хаганат и преминават необезпокоявани р. Дунав. Навлизат дълбоко в територията на Византия. Заселват се в Керасимийското /Битолското/ поле.тази област започва да се нарича България, а нейните жители – българи. Има предположения, че са съществували връзки между българската държава и куберовите българи.
Годините на управлението на хан Аспарух са забулени в неизвстност. Само едно късно известие – Българската апокрифна летопис от ХІ век – дава основание да се предполага, че е загинал във войната с хазарите на север от Дунавското устие.
Създаването на българската държава е важно събитие в европейската история. Тя е първата трайна “варварска” държавна организация на Балканския полуостров, чиято поява променя хода на процесите и събитията и съдейства за политическото и етническото спояване на прабългарите и славяните, поставя началото на формиране на българската народност.
След смъртта на хан Аспарух, който произлиза от прабългарския род Дуло, управлението на българската държава преминава в ръцете на неговия син Тервел /701-718 г./. неговото поприще на владетел оставя кратки, но дълбоки следи. В политиката на новия владетел, се очертават няколко важни тенденции, които намират своето продължение и при неговите приемници. На първо място хан Тервел успешно съчетава военните и дипломатическите средства в своята външна политика. Нейната основна цел е териториалното разширение на България и утвърждаването авторитета на хана.
През 705 г. българската войска оказва помощ на сваления византийски император Юстиниан ІІ, за да си възвърне престола с 5 000 войска. За награда хан Тервел получава титлата кесар и областта Загоре /между Източна Стара планина и Странджа/, която представлява първото голямо териториално разширение и е с важно стратегическо положение. През нея преминават най-късите и удобни пътища от Константинопол до Плиска и открива път към черноморските пристанища. Този договор е най-ранен и се съдържа в текст, изсечен под Мадарския конник. Високото достойнство, което получава хан Тервел се потвърждава от намерения при археологически разкопки оловен печат, върху който стои надпис на гръцки: “Богородице, помагай на кесаря Тервел”.
Постигнатото през 705 г. като цяло има голямо значение. Само около 25 години след създаването на България, тя не само укрепва, но вече се намесва успешно във вътрешните работи на Византия. Вътрешното положение на държавата е заздравено. Утвърден е авторитетът на новата държава сред славяните на Балканския полуостров, нараства нейният международен престиж. Дори западните хронисти го изтъкват като една от най-значимите политически прояви в международните отношения от началото на VІІІ в.
През 708 г. обаче императорът анулира сключения с България договор и потегля на поход. В битката при Анхиало /Дн. Поморие/ неговата войска претърпява катастрофално поражение. Като се възползва от слабостта но Византия, хан Тервел на два пъти – 711 и 716 г. – нахлува в Тракия и достига до Цариград. През 711 г., забравил за коварството на императора, хан Тервел, отново му изпраща на помощ 3 000 души войска, но този път Юстиниан не успява да надделее над противниците си и загубва главата си.
По време на управлението на хан Тервел започва да се оформя още една тенденция във външната политика – превземането на византийската столица. Па време на втория поход византийският император Теодосий ІІІ е принуден да сключи договор с българите. Договорът от 716 г. има следните клаузи: уточнена е границата между двете държави, като на юг достига до крепостта Милеона /дн. с.Ябълково, Хасковско/, до р. Марица и Странджа; императорът се задължава да изплаща на българската държава ежегоден данък в скъпи копринени дрехи и червени кожи на стойност 30литра злато; уредени са и търговските отношения – стоките без печат на една от двете страни да бъдат конфискувани. Счита се, че това е първият търговски договор в Европа. Той дава възможност на България да разшири територията си на юг от Стара планина – първото голямо разширение, да си осигури годишен данък, получаван от 681 г. и за икономическо възмогване на младата държава. Самият данък говори за признаването на България от Византия.
По време на продължителната обсада от арабите на Константинопол по суша и по море през 717 – 718 г. в най-решителния момент българите се притичват на помощ на византийците. Явно византийският император Лъв ІІІ постига споразумение с българския владетел, който напада в гръб арабите. Удържаната победа над многочислената арабска войска прави поразително впечатление на съвременниците. Многобройни западни извори от Италия, Германия, Франция от VІІІ – ХІV век разказват обстойно за военните действия. Според летописеца Теофан в битката загиват 20 000 араби, а според Зигеберт – 30 000. Приема се, че победата на Тервел, както и по-късно поражението на арабите при Поатие от френския крал Карл Мартел са тези събития, които не позволяват на арабската експанзия да се разпространи дълбоко във вътрешността на Европа.
Постигнатото по времето на Тервел, наследено и запазено в мир до средата на VІІІ век, оказва благотворно влияние за по-нататъшното съществуване на българската държава през следващите десетилетия.
Историята на българската държава след военните действия край Цариград срещу арабите през 718 г. до средата на VІІІ век е малко позната поради липсата на изворови данни. Съществуват противоречиви мнения относно реда, имената и точните години на управление на българските владетели. Според “Именника на българските ханове” Тервел управлява 21 години, т.е. 17 години. Така смята и Йордан Андреев, но много от съвременните изследователи като П.Ангелов определят края на управлението не в 721, а в 718 г.
В “Именника на българските ханове” не е отбелязано името на третия владетел, но е казано, че е той е управлявал 28 години Според западни хронисти името му е Кормесий. Според византийския хронист Теофан той подписва договора през 716 г., но всички данни показват, че по това време управлява Тервел. Затова някои изследователи смятат, че той е съуправител на Тервел. Името му е записано и в надпис при Мадарския конник.
В “Именника на българските ханове” след неизвестния владетел следва Севар, а след него Кормисош, който “измени рода Дулов” и родът му е Вокил, управлявал 17 години. Всъщност самостоятелно Кормисош управлява 753-756 г., а вероятно преди това е съуправител на Севар. Изречението за смяната на рода предезвиква много спорове. Но явно е, че започва голямо вътрешно сътресение. След Кормисош вече се извършва смяната на рода Дуло и следващият владетел Винех е от рода Укил. Задълбочаването на кризата следва и от влошаването на отношенията с Византия. През 755 г. император Константин V Копроним започва да укрепва някои селища в Тракия. Българите поискват данък за тези крепости. Така започват поредица от походи срещу България в периода 755-775 г. с цел унищожаването й. Кризата в България се задълбочава. Последователно на ханския престол се сменят Телец, Сабин, Умор, Токту, Паган, като с това се сменят управляващите родове Вокил, Укил, Угаин.
За вътрешнополитическата криза се посочват различни причини. В домогванията до престола някои от претендентите се осланят на Византия, а други са за решителни действия срещу нея. Има изказано предположение, че за избухване на кризата не без значение са някои противоречия между прабългари и славяни.
Независимостта на България се отстоява от влизащите в пределите на държавата славяни. В старопланинските проходи при отбраната им се отличава славянският княз Славун и както пише П.Мутафчиев славяните са “стражата на Балкана”.
След продължителната отбранителна борба външната политика на българската държава проявява отново признаци на активизация при управлението на хан Телериг /768-777 г./. в 775 г. той успява да заблуди в писмо византийския император, че ще бяга при него и иска списък на доверените му хора. Константин V повярвал, но това довежда до избиването им. Той изпраща 12 000 войска към областта на славянското племе берзити. С това той прави опит да отклони изцяло вниманието на империята от походите й срещу България и същевременно този ход е продължение на политиката за обединяване на областите им в пределите на българската държава – тенденция, положена още от хан Аспарух.
Най-сетне по времето на хан Кардам /777-803 г./ вътрешните междуособици стихват. Избухва нова война между България и Византия през 789 г. В резултат на успешната битка край крепостта Маркели /до дн. Карнобат/ в 792 г., при която е пленен обозът и императорската шатра със съкровището й и цялата й прислуга. Сключва се договор, като империята се задължава да плаща данък. Управлението на хан Кардам успява да закрепи ролята на ханската власт и вътрешния мир в страната.
Създаването и укрепването на славяно-българската държава оказва голямо влияншие върху развитието на славяни и прабългари, а също така върху историческата съдба на Европейския югоизток. Чрез нейното съществуване се създават условия за възникване и формиране на нова народност и култура. Тази държава, приобщавайки големи групи славяни на Балканския полуостров, ги откъсва от влиянието на византийската култура и общество и ги превръща в потенциал на една бъдеща средновековна култура – славянската.
В международен аспект България създава модела, по който по-късно възникват и други славянски и неславянски държави в Югоизточна Европа. За пръв път в средновековната история тази държава прави пробив в идеологията на византийския универсализъм и поставя началото на възникване на народностна държава в тази част на европейския континент.

[detelina101]

Има ли място за лъжа в отношенията между приятели

''Според мен няма място за лъжи между приятели. Няма място за лъжи в живота въобще, но между приятели е немислимо.
А може би трябва да си зададем въпроса какво е ”лъжа”. Може би трябва да се замислим кого наричаме ”приятел”....
Лъжата... Не напразно има една много хубава народна поговорка - ”на лъжата краката са къси”! Независимо колко умела е една лъжа, винаги истината излиза на яве. Независимо дали лъжата е с цел да не нараниш с истината приятеля или просто имаш изгода, лъжата си е лъжа. Вярно, има така наречената ”благородна лъжа”. Не знам, обаче, дали ако за всяка изречена лъжа слагаме определението ”благородна”, ще е наистина благородна. И благородна за кого? Може би за теб самия, защото си нямал сили да кажеш това, което е трябвало да кажеш – истината. Колко е по-лесно да излъжеш. Колко е лесно да говориш хубави неща на хората около теб, независимо че половината от казаното е лъжа. И колко е по-трудно човек да застане очи в очи с приятеля и да му каже истината. Да, ще го заболи много, ще те заболи и теб. От истината боли, но по-добре да те боли от нея, отколкото да те заболи от факта, че си бил излъган и то от приятел. Човек понася лъжа повече, когато тя е изречена от някой, когото не му е толкова близък, но от приятел – чувства се предаден. Наричаме някого приятел, но защо ни е нужно да го лъжем, ако той е някой по-специален за нас от другите хора- така рискуваме да го загубим безвъзвратно. Приятел не е човек, който просто така сме го нарекли. Това е човек, с когото можем да споделим и най-дълбоките си тайни и знаем, че те ще си останат тайни, можем да разчитаме на подкрепа, когато изпаднем в безизходица. Приятелят ни прощава за грешките, приема нашите недостатъци, преживява с нас проблемите ни. Приятелят е човек, на когото можеш да се обадиш в 02:30 ч. през нощта, защото имаш нужда от някого до себе си и знаеш, че той ще се отзове веднага – без въпроси, без упреци. Приятелят е толкова скъп за теб човек, че никога не би ти минало през ум да го нараниш като го излъжеш, т.е да предадеш доверието, което ти е гласувал. Как можеш да излъжеш приятел, когато утре ще искаш той да е искрен с теб? Ако го лъжеш как ще го гледаш в очите, без да изпиташ срам, без да се почувстваш гузен? Ако не се почувстваш така..... замисли се дали въобще този човек ти е приятел...''

[Sweeety1]

http://download.http://www.teenproblem.net/school/18...earch=24407606

http://download.http://www.teenprobl...raiibproektor/

http://download.http://www.teenprobl...earch=24408156

Може и на лично Мерси

[Glamm]

ако може


http://download.pomagalo.com/237192/...earch=24465964

http://download.pomagalo.com/292307/...earch=24476810


Благодаря предварително

[kotence_91]

http://download.http://www.teenprobl...earch=24465964

САЩ СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНАСъединените щати излизат от Втората световна война като свръх сила, притежаваща всички компоненти на глобално могъщество. Както започва да се признава все повече напоследък, не издържа критиката тезата, че СССР е бил реален глобален съперник на Америка. Опустошените западно от Москва територии вследствие на немското нашествие (това като негатив) и контролът върху Източна Европа не дават на Съветите предимства и ресурси за ефикасна борба срещу американската суперсила. През 1943 г. обемът на промишлената продукция в САЩ нараства приблизително 2 пъти в сравнение с 1939 г. През 1945 г. американците съсредоточават 73% от световния златен запас. За 5 години чистата печалба на американските корпоративни обединения съставляват около 90 млрд. долара. Само тези цифри са достатъчни да илюстрират неумолимото превъзходство на американците в стремежа им към глобализъм. През периода 1941-1943 г. опустошенията от войната връщат СССР в доиндустриалния стадий.
През април 1945 г. Хари Труман наследява починалия от апоплексия президент Рузвелт. Този бивш продавач на обувки продължава политиката на либерални реформи, която влиза в политическия лексикон под названието "справедливия курс". Контролният държавен механизъм върху икономиката продължава до края на 1947 г., което позволява на страната сравнително безболезнено да осъществи процеса на ре конверсия (т. е. преустройството на икономиката на мирни релси). През 1948 г. равнището на безработица е само 3,5% от трудоспособното население. Тази констатация се потвърждава и от приетия от конгреса през февруари 1946 г. закон за заетостта. По този закон президентът и неговата администрация носят цялата отговорност за състоянието на американската икономика, за нейното развитие и поощряването на заетостта. От това произтича и задължението от ежегодни икономически послания на президента към нацията.
Глобалните ангажименти и започналата "студена война" запазват силно милитаризирани отделни сектори на икономиката, обстоятелство, предопределящо силното развитие на военната
индустрия и високотехнологичните производства. Приет е закон, с който се създава комисия по атомна енергия, подписан от американския президент на 1 август 1946 г. В този смисъл евентуалното използване на атомното оръжие остава единствено от компетенцията на политическите власти.
Променя се и системата на вземане на решения в сферата на външната и отбранителната политика. През 1947 г. се създава Съветът за национална сигурност в качеството на сщ вещателен орган при президента, който с течение на времето и особено при критични ситуации започва да изземва функциите на Държавния департамент. През същата година се формира и Централното разузнавателно управление (ЦРУ), държавна структура за външно разузнаване и шпионаж с глобален обсег и организация, която единствено може да съперничи на съветските разузнавателни служби. Реорганизират се военните органи със създаването на Министерство на отбраната.
След войната американската политическа система продължава да е доминирана от двете партии - демократическата и републиканската. Опитът да се създаде трета конкурентна формация "прогресистка партия" около кандидата за президент М Уолъс за президентските избори през 1948 г. се оказва не особено успешно начинание поради откровено просъветските симпатии на последния. Комунистите си остават на равнището н! политическата секта особено след "експеримента на Браудър" да разпусне партията.
Освен от партиите, които функционират повече като предизборни комитети и са далече от европейската партийна традиция, американският политически живот се влияе в преобла даваща степен и от двете големи синдикални централи, американската федерация на труда (АФТ), наброяваща около 7 милиона члена, и от левия Конгрес на производствените профсъюзи (КПП), наброяващ около 6 милиона члена. На изборите ! АФТ обикновено призовава своите членове да гласуват за Демократическата партия.
На изборите за конгрес през 1946 г. Републиканската партия получава мнозинство и в двете камари, което й позволящ да наложи антисиндикално законодателство. През юни 1947г. Конгресът одобрява закон за регулиране на трудовите отношения в промишлеността (закон Тафт-Хартли), който рязко ограничава възможностите за стачни акции. Правото за водене Ц| преговори с предприемачите за сключване на колективни трудови договори се предава на Националното управление по трудовите отношения. Профсъюзите са длъжни да представят на държавните органи своите устави, процедурите по обявяването на стачка, както и ежегодни отчети за своята дейност. Опитите за регламентиране на синдикалните действия са предприети по повод опитите за принуждаване на отделни работници към задължително членуване в синдикат, както и в изнудване па работодателите чрез действия, забранени от закона. В законопроекта Тафт-Хартли се регламентира правото на стачка, както и в ръководството на профсъюза да няма членове на Компартията и други нелоялни към американските политически ценности организации. Рестриктивният закон не успява в крайна сметка да удържи под контрол изкушенията на висшата синдикална бюрокрация да се обвързва с организации от полума-фиотски тип, щедро предоставяйки профсъюзните фондове за п.мнителни политически и бизнеседелки. Мафиотизирането на големите синдикати през 50-те и 60-те години е един от основните фактори за нарастването на организираната престъпност в САЩ и за навлизането в политическия сектор на хора и пари със съмнителна биография.Във външната си политика администрацията на президента Труман осъществява прехода от сътрудничество към конфронтация със СССР. Трудно би могло да се определи точна да-га за начало на студената война, ако това въобще е възможно. Но спорът е за Източна Европа. Американците разбират, че Източна Европа не може да поддържа повече анти съветска позиция, но в същото време искат създаването на демократични правителства. А това вече е несъвместима цел. Като се имат предвид традициите, предубежденията и социалните структури, всяко свободно избрано правителство там ще бъде антируско. Поради това Сталин не "финландизира" Източна Европа, а я прави сателит. Мотивите му са не идеологически, а политически и геополитически. До приключването на войната в Пасифика Трумановата администрация, макар и да изразява антисъветски тези, не пристъпва към открита конфронтация.В програмен план две са събитията, очертали американо-съветското противоборство. Първото е патетичната доктринално обвързваща реч на Чърчил във Фултън през март 1946 г. н присъствието на американския президент. В нея Чърчил призовава към създаването на англо-американски алианс за противопоставяне на съветската заплаха. От него не трябва да се изключва нито една демократична европейска държава. Самият Чърчил не вярва много във възможността Съветите да провокират пълномащабна война със Запада. Бившият британски премиер счита, че времето работи за съветската система и е необходимо кардинално споразумение със СССР. Второто събитие така наречената "дълга телеграма" на американския дипломат в Москва Джордж Кенън. През юли 1947 г. той развива основните постановки в статия, станала един от ключовият документи на американската външна политика. Анализирайки източниците на съветското поведение, Кенън счита, че те са продукт на вътрешната същност на съветската система и напрежението спрямо външния свят е присъщо на самата комунистическа идеология. Основната идея на американския външнополитически експерт се свежда до това, че е необходимо търпение и чрез стратегията на възпиране и контрол на съветските опити за комунистическо проникване да се достигне до ситуация, в която вътрешните противоречия в системата и монополната партия на Съветска Русия ще се превърне "в едно от най-слабите и будещи съжаления общества". Тезата на Кенън не оспорва нито съветската сфера на влияние, нито пък счита че СССР се готви за глобална война.След комунистическия "полупреврат" в Чехословакия американците пристъпват към създаване на военен пакт, НАТС през април 1949 г., преминал през няколко промеждутъчни па. Що се отнася до доктрината на "съдържанието" и я е операционализирана в "плана Труман" за оказване на финансова помощ на Гърция и Турция и "плана Маршал" за икономическо възстановяване на Европа. Планът Маршал има и своите хуманитарни аспекти, което изпълва американската геостратегия за периферно въз спиране на Съветите с алтруистични подбуди.На президентските избори през 1948 г. Труман успявя да спечели втори мандат, побеждавайки кандидата на републиканците Т. Дюи. Демократите печелят благодарение на помощта на профсъюзите и обещанието да отменят закона Тафт-Хартли. Настъпилата икономическа рецесия през периода 1948-49 г. принуждава новоизбрания президент да издигне нова програма за социални реформи. Повишаването на почасовото заплащане и инвестирането в строителството на квартири за нископлатените работници се оказват начинания без особена стойност в ситуация на ограничен пазар, нисък експорт и намалели инвестиции в индустриалния сектор. Конгресът отказва да отмени закона Тафт-Хартли и да субсидира фермерското производство. През президенстването на Труман се приемат и първитестъпки, към сдържане на комунизма вътре в САЩ. Още през март 1947 г. президентът подписва указ за проверка на лоялността на държавните служители. Министерството на правосъдието съставя списък на 90 подривни организации, членството и които служи за основание за преследване и уволняване от работа. През 1948-49 г. репресивни мерки са предприети и срещу ръководството на АКП.
Най-опасният периметър на политиката на сдържане и нейното първо сериозно изпитание си остава Корейската война от 1950-1953 г. Макар в чисто военен аспект да печелят войната и възстановяват статуквото отпреди севернокорейското нахлуване, по отношение към нея американското общество се отнася нееднозначно. Човешките жертви и колосалните материални разходи винаги продуцират в съвременната американска история обществени дебати, водещи до кардинална промяна на обществените нагласи и обикновено до падането от власт на президентските администрации.Корейската война съвпада или по-точно провокира едно симптоматично явление във вътрешнополитическия процес, известно с названието Макартизъм. Всичко започва през септември 1950 г, когато конгресът гласува закона МакаренВуд, в съответствие с който Комунистическата партия и някои други леви организации се регистрират в министерството на правосъдието в качеството на "агенти на чужда държава". Влизането на комунистически Китай като страна в корейския конфликт провокира сенатора Джоузеф Маккарти да твърди, че за превръщането на националистически Китай в комунистическа държава са виновни хората с леви убеждения, които са проникнали в Държавния департамент. Мнозина започват да се страхуват, че самото правителство се е превърнало в гнездо на шпиони и задължителните клетви за вярност се превръщат в често явление.Успехите на съветския ядрен шпионаж поддържат тези фобии и обществени страхове. От маккартизма най-много пострадват някои ексцентрични интелектуалци като Лилиян Хелмън, Дашиъл Хамет (който попада в затвора), Артър Милър и някои други. Като обхват на репресия маккартизмът не може да се сравнява с крайностите в такива държави като СССР, Китай и Аржентина. Важността на това явление лежи в степента, до която едно демократично общество може за известно време да не обръща внимание на своите юридически традиции и да пренебрегне законовите гаранции за правата на личността.В крайна сметка американската съдебна система защитава много от нарочените от Маккарти жертви и той самият е порицан от Конгреса.На изборите през 1952 г. републиканският кандидат и рой от Втората световна война Дуайт Айзенхауер печели президентски мандат. Републиканската администрация остава I власт до 1960 г. и трябва да решава важни външнополитически проблеми. На ключови постове в правителството по стара републиканска традиция биват назначени хора от големия би нес, най-ярък пример за който е държавният секретар Дж. Дълес, адвокат и един от висшите юридически съветници в корпорацията на Рокфелер.На 27 юли 1953 г. е сключено съглашението за примирие в Корея. Американската политика, която е изправена пред алтернативата да използва ядрено оръжие за достигането на максимални цели (затова настоява генерал Д. Макартьр), избира умерения вариант на възстановяване на статуквото. Републиканската администрация лансира нови доктрини във външната политика "освобождаване от комунизма", "отхвърляне на комунизма", "балансиране на ръба на войната" и доктрината на "масираното възмездие". На практика се оказва, че тези стратегически предначертания имат повече пропаганден и риторичен ефект и са предназначени за окуражаване на опозиционните движения в Източна Европа и за вътрешна консумация.
По отношение на унгарските събития от октомври 1956 пропагандната теза за "отхвърляне на комунизма" изиграва лоша шега на унгарското националистическо движение. От една страна, то окуражава националистическите унгарски лидери да влязат в открит сблъсък с тръгналите да се изтеглят съветски войски. А от друга, подтиква Хрушчов към по-решителна намеса, създавайки илюзията, че Америка е готова за пряко вмешателство в конфликта.Разсекретените документи и по-влиятелните тези на престижни автори (включително американци) са категорични, че съветското ръководство е било на път да отстъпи пред натиска на въстаналото население, но слуховете за нахлуването на въоръжени групи извън границите и преките внушения на американските радиостанции за планирана намеса на САЩ и Запада в конфликта подтиква към ексцесии срещу комунистически лидери и до връщане и брутална разправа на съветските части с бунтовниците в Будапеща.Въпреки войнства щата реторика администрацията на.Айзенхауер стриктно се придържа към доктрината за сдържане, и както е в случая с Гватемала през 1954 г., се намесва само там, където няма риск от глобален конфликт. Републиканците провеждат неоконсервативна политика на намаляване корпоративните данъци с оглед засилване на инвестиционната активност и съкращават макар и не с много въоръжените сили, за да намалят платежния дефицит. Намаляването на разходите по отбраната води до конфликт на президента с армията. Трима началници на щаба подават оставка, а единият от тях Максуел Тейлър, след време става съветник по военните въпроси на следващия президент Кенеди. Във военната сфера доктрината за "масирано възмездие" става най-висша стратегия, базирана на обстоятелството, че САЩ имат малка сухопътна армия и превъзходството им се основава на повече единици ядрено оръжие и по-съвършени и мощни средства за неговото транспортиране до съответните военни цели на противника. Макар и да притежава спорни моменти, "масираното възмездие" се оказва удачна стратегическа линия, особено що се отнася до възпиращото действие по отношение на Китай. В периода 1953-54 г. икономиката на Съединените щати преживява съществен икономически спад. Равнището на промишленото производство спада с 10% и се увеличава ръстът на безработица. Правителството, провеждайки политика на "динамичен консерватизъм", разширява държавното вмешателство в икономиката. Осъществяват се проекти за пътно, жилищно и училищно строителство. Ежегодните разходи за социално осигуряване нарастват с 4 милиарда долара и надхвърлят тези при предишната администрация. През 1956 г. се приема програмата за създаването на "земеделска банка", която трябва да субсидира фермерите, нежелаещи да разширяват своето производство. По този начин администрацията успява да намали напрежението сред фермерските среди, чиито протести са източник за сериозно безпокойство от 1952-53 г. нататък. На изборите през 1956 г. Айзенхауер спечелва втори президентски мандат. И в двете палати на конгреса обаче печелят демократите. Настъпва период на т. нар. "консервативен консенсус", в рамките на който се засилва роля на държавата в сферата на индустриалните отношения и социалните конфликти. Сближаването на позициите на демократи и консерватори на основата на "неоконсерватизма" маркира началото на "края на идеологиите", при което "неоконсервативно" и "неолиберално" значат почти едно и също нещо. Повяват ултрадесни антикомунистически и ксенофобски организации и съперничещи си мафиотски кланове и свързаните с тях профсъюзни организации . По това време ЦРУ и ФБР също са ия вън ефективен политически контрол. Ако е имало планиран за« говор за убийството на Кенеди, версия актуална и до днес, той е трябвало да произтича именно от тези среди, незаинтересовани от публични разследвания за незаконна дейност или пък недоволни от относителната независимост на президента при взимане на най-важните решения. След убийството на Кенеди в Далас на 22 ноември 1963 г. следствената комисия "Уорън" стига до извода, че единственият виновник и извършител на атентата е неуравновесеният психически и маргинализиран социално Ли Харви Осуалд.Убийството на Кенеди потриса американското общество Й, предрешава в значителна степен изборната кампания от 1964 г. Републиканците издигат кандидатурата на Бари Голдуотър, сенатор с крайни възгледи по въпросите на външната политика, индустриалните и расови отношения. Кандидатите на демократическата партия са Л. Джонсън и X. Хъмфри. Джонсън побеждава своя съперник с разлика от приблизително 16 млн. гласа, печелейки надпреварата с един от най-убедителните резултати в съвременната американска история. Изключителен принос за успеха на демократическите кандидати има ръководството на АФТ-КПП, което призовава своите членове да гласуват за екипа Джонсън-Хъмфри и за тяхната програма за либерални реформи. През първата половина от мандата на Джонсън продължава ръстът на американската икономика и нейната ефективност. Производството на електронно-изчислителни машини, полупроводниковата и лазерната промишленост, авиационната, ракетната и космическа техника утвърждават Съединените щати като световен индустриален лидер въпреки снижаване на относителния им дял в световното промишлено производство. Продължават процесите на концентрация в банковия и индустриалния сектор. Формира се свръхмощен военно-промишлен комплекс. Икономическата зависимост на цели социални групи, асоциации, научни институти и фирми, местни политици и профсъюзни организации от военните поръчки и въобще от производството на въоръжение превръща лидерите на военните корпорации в истинските господари на страната. (Същата тенденция се наблюдава в СССР през 80-те години.) В този контекст Джонсън трудно може да провежда относително независимата политика на своя предшественик, който на всичкото отгоре му оставя и трудно външнополитическо наследство. По изчисления на американски историци само преките военни разходи във Виетнам съставляват 111 милиарда долара, което с два пъти превишава разходите в Корейската война. При управлението на Джонсън изкристализира структурата на американската военна мощ, чиито гръбнак съставляват ракетно-ядрените сили. Във връзка с изтеглянето на ракетите със среден обсег (Юпитер) от Турция и Италия балистичните ракети са качени на подводници в състава на средиземноморския флот. Надпреварата във въоръжаването получава гигантски тласък и във връзка със стремежа на СССР да получи ядрен паритет след унизителната за Москва Карибска криза. Съперничеството между Вашингтон и Москва навлиза в нов етап на геополитическо противопоставяне, в който решаващо значение ще има издръжливостта на двете икономики при поемане бремето на нарастващите военни арсенали. По американски преценки, изложени в специалното изследване на X. Рауен (помощник на министъра на отбраната в администрацията на Кенеди), САЩ трябва да увеличават военните разходи с 10 милиарда долара на година. Поради слабостта на съветската икономика реципрочният отговор би бил невъзможен или пък би застрашил самата икономическа стабилност на съветската система. Стратегията на "изтощението" по преценката на много познавачи на американо-съветските отношения е скрит елемент от доктрината на възпирането, прогнозираща разпад на съветската политическа и икономическа структура, продуциран от вътрешни противоречия. Надпреварата във въоръженията трябва просто да стимулира тези противоречия до състояние на необратимост. След 1959 г. в американските политически и военни среди се обсъжда и друга възможност. Дали при превантивен съветски ядрен удар САЩ ще имат възможност да нанесат ответен масиран контраудар. При недостатъчната тогава информация за ефикасността на съветските средства за първи ядрен удар може да се предположи, че бясното увеличаване на американските ядрени арсенали не е мотивирано само от стратегията на изтощението. Анализът на дейността на президентската администрация показва, че тя е доста ефикасна до към края на 1965 п, когато и популярността на Джонсън нараства на 67%. Разширяване мащаба на американското присъствие във Виетнам след Тонкинския инцидент през август 1964 г. (в залива Тон кин два американски разрушителя са обстрелвани от северновиетнамски торпедни катери) и стартът на бомбардировките над ДРВ ОТ февруари 1965 г. бързо стопява политическия кредит на правителството. Големият проблем на Джонсън, след като отхвърля преговорите, загатнати от комунистите в Ханой, е как да спечели войната, без да изпраща американски сухопътни войски, Отговорът е стандартен, стратегическо въздушно настъпление, което частично да обхване и територията на Северен Виетнам. (Въздушни удари с възможно най-късно вкарване на сухопътни сили и до днес е любим американски стратегически похват при силово решаване на локални конфликти.) Американците започват неограничена въздушна война, като до 1970 г. над Виетнам са хвърлени повече бомби, напалм и дефолианти отколкото през цялата военна история на човечеството. Резултатът е никакъв, защото виетнамците също действат по обичайния, но безотказен способ при такива ситуации -"щом не можеш да победиш врага си, поне го игнорирай". (Елементи на подобна тактика използва и режимът на С. Хюсейн в Ирак по повод използването на американска военна сила.) Въпреки унищожителните бомбардировки САЩ са принудени да изпратят половин милион войници, чиито акции не могат да пречупят съпротивата на Виетконг. Един от повратните моменти във войната е офанзивата "Тет" на комунистическите сили, започнала на 30 януари 1968 г. срещу 30 южно виетнамски провинциални центрове. Внезапните действия на комунистическите партизани в столицата Сайгон и старата столица Хюе въпреки спорните военни резултати има поразяващ психологически ефект. Офанзивата показва, че и последното средство, сухопътните сили, се оказва недостатъчно за САЩ да излязат победители в конфликта. Въпреки разрушаването на партизанската инфраструктура, нещо което се констатира сега но не и тогава, администрацията на Джонсън е принудена да се ориентира към ограничаване на американското участие. Общественото мнение в страната е окончателно разколебано и на дневен ред идва дипломатическото урегулиране на конфликта. Студентските вълнения, пацифистките акции, действията на "новите леви", обединени около организацията "Студенти за демократично общество", расовите размирици (през 1967 г. в поне 100 американски града се стига до истински расови войни), високата инфлация и поскъпването на живота предизвикват сериозна криза в средите на Демократическата партия. Самият модел на "неолиберален реформизъм", базиран на държавно регулиране на икономиката и социалните отношения, изчерпват своите възможности за ефективно управление. Оказва се, че даже ресурсите на суперсила като САЩ са ограничени, когато обществото е разделено, а ангажиментите безкрайни. Джонсън не успява да осъществи политиката си за създаване на "велико общество" и да доведе докрай "войната срещу бедността". На изборите през 1968 г. демократите се из-покарват е не успяват да номинират силна кандидатура. За президент и избран републиканецът Р. Никсън, изключително опитен политик със собствена визия.Управлението на Никсън бележи един от най-драматичните и кризисни периоди в най-новата американска история. "Измъкването" от виетнамския конфликт след несполучлива прелюдия по "виетнамизация" на войната, "триъгълната дипломация", в която администрацията успява да подобри отношенията си с комунистически Китай на антисъветска основа, дипломатическа акция, за която изключителна заслуга има съветникът по въпросите на националната сигурност X. Кисинджър, както и овладяването на неблагоприятните тенденции в икономиката помагат на Никсън да спечели втори президентски мандат през 1972 г. Новият мандат започва обаче с икономически сътресения, галопираща инфлация, стремглав ръст на цените и масова безработица (около 13 млн. души са изцяло или частично безработни). (Ситуацията впоследствие се усложнява и от енергийна криза вследствие на арабското петролно ембарго, продиктувано от четвъртата израелско-арабска война от октомври 1973 г.) През 1970 г. за първи път от 1893 г. Съединените щати приключват годината с дефицит външнотърговския си баланс. Това автоматически увеличава дефицита на платежния баланс, който през 1971 г. превишава 9 милиарда долара. Става напълно ясна зависимостта между общо стопанската конюнктура в САЩ и външнотърговската ситуация. Недоверието към американската валута придобива безпрецедентни мащаби, което принуждава правителството да намали данъците и акцизите, за да повиши деловата активност. Съкратени са и помощите за чужди държави. Новата икономическа политика на Никсън предвижда замразяване на работните заплати и цените едновременно за отделни периоди от време.
Кризата в републиканската администрация започва непосредствено след спечелването от Никсън на втория президентски мандат. През октомври 1973 г. вицепрезидентът С. Егню подава оставка по обвинение в неплащане на данъци. Едновременно с това в ход е аферата "Уотьргейт", започнала като незначителен криминален инцидент за влизане с взлом в щабквартирата на Демократическата партия на 17 юни 1972 г., т.е. по време на предизборната кампания. Под страх от "импиичмънт" за възпрепятстване на следствието на 9 август 1974 г. Никсън подава оставка. Приемникът му Дж. Форд (вицепрезидент след оставката на Егню) успява с няколко бързи действия да позакърпи положението в икономиката и да парира недоволството на безработните чрез срочно увеличаване на помощите при безработица. Вътрешните проблеми ангажират изцяло вниманието на правителството и Южен Виетнам е оставен на произвола на съдбата. През пролетта на 1975 г. след мощна офанзива на комунистическите! партизани, подкрепени от северовиетнамската армия, Сайгон е превзет. Виетнамското фиаско и "Уотьргейт" довеждат до първата в следвоенната история на САЩ политическа и ценностна криза, поставяща под въпрос самата жизненост на американската политическа демокрация. Историците и политическите наблюдатели оценяват симптомите на проблема и в морален план, в смисъл, че Америка е загубила правото си на световен морален лидер, базиращ претенциите си на ценностите на свободата, демокрацията, хуманизма и индивидуалните човешки права. Макар и не за дълго е парализиран мисионерският дух и заряд на американската външна политика, изправена пред предизвикателствата на засилващата се несигурност от един плу-реализиращ се свят, неподвластен на императивите на двуполюс-ното противопоставяне. Американският демократичен модел обаче не претърпява съществени изменения. Опитите на конгреса да обезсили президентската институция с гласувания през ноември 1975 г. закон, ограничаващ правото на президента да изпраща войски зад граница за водене на военни действия, е само един епизод от борбата за възстановяване на "поделеното управление", отколкото изместване на центъра на властта по посока на конгреса. Макар и колебливо, президентът продължава да доминира във вземането на решения както поради директните му контакти с населението вследствие на информационния бум, така и поради относителната му независимост от партийните лидери, постепенно измествани от апаратчиците, избирани на първичните избори. През 1976 г. за президент е избран кандидатът на демократическата партия Дж. Картър. Периодът от 1975 до 1980 г. бележи безпрецедентно намаляване влиянието на САЩ в глобалната политика. Кризата на американския глобализъм поставя под съмнение и адекватността на политиката на сдържане. През 1975 г. американците губят Индокитай. Пактът СЕАТО фактически представа да функционира. Застрашено е американското военно присъствие във Филипините и Тайланд. Още през 1975 г. Гърция ултимативно заявява, че ако САЩ не прекратят военната помощ за Турция във връзка с Кипърския конфликт, тя ще напусне Северноатлантическия пакт. През 70-те години СССР достига ядрен паритет, което засилва позициите му в развиващите се страни и в Движението на необвързаните. Революциите в Никарагуа, Афганистан и най-вече ислямската и антимонархическата революция в Иран разколебават престижа на САЩ в качеството й сила, която е в състояние превантивно да влияе върху процесите по запазване на статуквото. Забелязват се симптоми на криза на американското лидерство в атлантическия съюз, и държави как Франция и Германия изработват свои външнополитически приоритети в рамките на отношенията си със Съветите. В този обезкуражите лен контекст политиката на президента Картър, който незаслужено през 80-те години се счита за един от най-безличните президенти'в американската история, е базирана на принципите на защита на човешките права, проповядвана в дефинирания от политолозите "символичен популизъм". В условията на засилена конфронтация между суперсилите и регионалните неуспехи, свързани с отхвърляне на американското "попечителство" в райони традиционно обвързани с Вашингтон, подобна политика се счита за унизителна (тук основна роля изиграва проблемът със заложниците в американското посолство в Техеран през 1979 г.). Ограничаването на някои военни програми (стратегическият бомбардировач В-1) и съветското нахлуване в Афганистан през декември 1979 г. създават основа за ожесточена критика на администрацията и намаляване популярността на президента.
На изборите през 1981 г. надмощие взема претендентът на републиканците Р. Рейгън. Икономическото изоставане на съветския блок и кризата на властта в СССР в началото на 80-те години, съчетано с активизиране на вътрешната опозиция в някои от източноевропейските държави, създава предпоставки за нов цикъл на външнополитически и стопански подем на САЩ, справедливо наречен от някои "ерата Рейгън".

Използвана литература:
1. Митев Й. Узунов Ф., - Политическа история на съвременния свят ВТ. 2005

[kotence_91]

http://download.http://www.teenproblem.net/school/18...earch=24407606

http://download.http://www.teenprobl...raiibproektor/

http://download.http://www.teenprobl...earch=24408156

Може и на лично Мерси

Здравей, провери си линковете към нещата, които искаш да ти изтегля, защото на мен ми го дава като глешка

[kotence_91]

ако може
http://download.http://www.teenprobl...earch=24476810

Този линк нещо не е у ред