1.Доста е дискутирана темата за различието между характерното развитие на западноевропейските нации по пътя на хомогенизиране на своите народи чрез силна политическа еманципация и изграждането на балканските нации при етнически идентитети на големи групови общности, процес, който протича и днес като отглас от дългите периоди на чуждо господство . Днес етническите процеси проблематизират и в страните от Западна Европа засилването на сепаратизма в националните държави. Тази тенденция е вследствие нарастването на социалната и политическата значимост на етническите и имигрантските общности. С още по радикално развитие процесите протичат в страните от Централна и Югоизточна Европа, които доведоха до разпадане на СССР, Югославия и Чехословакия и създаването на нови държави . Етническата и религиозна ситуация и политика на Балканите и стремежът за европейски интеграционни процеси проблематизират въпросите за съвместимост на несъвместими идентитети в глобализационни процеси не само на Европейския континент, но и в световен мащаб. Френският етнолог Кюизиньое пише, че историята на Европа е история на непрекъсната смяна на идентичности . Авторът има предвид сложните трансформации в историята на Европейския континент, на формирането на генетични и регионални етнически общности, различни по религия, държавно-политическо управление и култура, чието наслагване води до отчуждение на “двете” Европи.
Европа за “Западна Европа”. Краят на 80-те години на миналия век оформи отново глобални процеси на континента, свързани с нарастващите имигрантски потоци и еманципацията на етническите малцинства. В началото на 1994 г. Съветът на Европа актуализира три направления в своята дейност: изработване на нови културни парадигми; нормативно направление за правата на културите и културно и възпитателно направление . В тях се акцентира върху интегративната роля на училището (като място на солидарност и взаимно приемане, където знанията се възприемат чрез науката, художествените изразявания и религията) и на връзката между училището, семейството и социалната среда на децата и цялата общност, като се отчитат културните различия, но се търси и общото между хората .
За разлика от САЩ, Канада, Австралия и други страни с мултикултурен национален характер, при повече от западноевропейските страни имигрантите не участват в образуването на техните нации, поради което интеркултурната опция приема, че в техните национални култури съществуват едновременно, взаимопроникват се няколко типа култури: регионална, професионална, детска, чуждестранна култура и прочее. Самите тези култури могат да бъдат доминиращи или доминирани, масови или редки, признати или отхвърлени и т.н.; те също могат да бъдат разположени в отделните сфери на живот и да имат секторен характер, като формират друг тип култури от друг порядък като политическа, спортна, медийна, религиозна култура и прочее. Културните практики и ценности, на които е носител едно общество, едновременно единни помежду си и разкъсвани от противоречия, като разнообразие представляват богатство, когато се поставят във връзка едни с други с цел тяхното отваряне едни към други, но те не засягат същността и целостта на националните култури. Затова принципът на интеркултурната опция отговаря на правото и свободата на избор на всеки индивид да притежава и да може да включва в своята индивидуална неповторимост елементи от посочените типове култури. Върху тази концепция се конструира социокултурен модел на взаимоотношения между основното население и имигрантите, който сочи техните тенденции на развитие: 1) възприемане на имигрантите като културни и етнически групи, но в рамките на глобални политики относно всички жители, и 2) различието е тясно свързано с единството, тъй като интеркултурната опция е в отношения и взаимозависимост с исторически и социално по-глобални опции, поради което е необходимо съобразяване с цялото общество при провеждането на интеркултурния подход сред имиграцията в социалните, културните и образователните дейности . Ясно е представена интегративната позиция в проектните концепции за защита целостта на западноевропейските национални култури. Водещи парадигми в следването на една национална традиция са етноложките изследвания и познания. Европейската етнология е етнология на националните стратегии, твърде различна във всяка страна според нейните исторически, политически, идеологически и културни традиции, но онова, което ги обединява, е мощният импулс на съзнанието за нация .
Из опита на етнологията на Франция. През последните десетилетия френските изследователи преосмислят традиционните вярвания, нормативни практики и обичаи, смятани доскоро като ирационално поведение на примитивност и изостаналост, като ги превръщат в символни знаци. Изследванията в отделни области на Франция търсят символната връзка при старите елементи на селската култура между техния смисъл и функции, т.е. откриването на символната рефлексия между биологичното и социалното в обществения живот. На тази основа френските етнолози разработват проблемите за собствеността и наследяването в селска среда, които се свързват с отношения от патриархален тип, като юридическата сфера се превръща в символен посредник между кръвното родство, сродяването чрез брак и земята. Друго изследване търси в символното значение на честта смисловата функция и връзка между обичайното отмъщение и съвременната съдебна система. В градски условия пък изследването на Франсоаз Лотман открива връзка между култа към предците и ритуално религиозно поклонничество, въпреки работническия състав на Лимож и управлението на социалисти, и т.н. Културата, разглеждана като символна структура от схеми на значения и на посредничество, обяснява връзката на човека със света и на света с човека и неговата култура. Интересът към символното във френската етнология е реванш към тяхната селска (регионална) култура, извеждайки я от квалификацията на невежеството или немодерността в защита на нейната етничност. В държавна политика е преосмислянето на народните традиции чрез специално организиран щаб от институции, т.нар. Мисия за етноложкото наследство с изследвания, разпространение и международен обмен . Чрез символите като една обща културна схема могат да имат своето обяснение традиционни явления във всяка една среда – както на селото, така и на града, както при “примитивните” народи, така и при индустриалните.
Изобщо националната стратегия на френските изследователи е насочена към изследване на социални общности, които изграждат френското общество, техните знания, представи за света, техния идентитет. Но в крайна сметка се представя модел за синтезно познание на обществото с неговите знакови системи, пространствени, времеви и исторически обстоятелства на развитие. Според Рива Кастелиано “френският модел е пример за национална държава, основана на предпоставката за републиканския индивидуализъм, включващ асимилация на индивидите, които са станали френски граждани по избор”, и това е концепция, която определя правителствените стратегии по отношение на имигрантите, станали френски граждани .
Европа за “Другата Европа” (Източна и Югоизточна Европа). Терминът “малцинство”, употребяван в документите на СЕ, се свързва с процеса на формиране на нацията и националната култура . За изходна позиция в проектите на СЕ по отношение на промените в страните от Източна и Югоизточна Европа служи постановката, че “националният фактор е признат като решаващ за колапса на мултинационалните държави Съветски съюз, Югославия и Чехословакия, и за колапса на целия съветски блок в Източна Европа” . Подготвеният международен документ “Рамкова конвенция за защита на националните малцинства” засяга статута на коренното население, което вследствие разпадането на СССР, Югославия и Чехословакия попада в други държави. В този документ се набляга върху културата на тези национални малцинства - публичност, комуникации и култура на малцинствения език, обособяване на културно-териториално пространство чрез институциите за образование и квалификация, топонимия, религиозни сдружения и етнически организации . Интеграцията като форма на междуетническо общуване не се коментира в документа. За страните с нова демокрация, при исторически създадения синкретизъм в културите чрез двуезичието, смесените бракове, битовата култура, социалните религиозни доктрини, проблемът е свързан предимно с образованието и социалната реализация на инородното население. Това е и водещата тема на семинар, организиран от СЕ в Естония, на който се определят насоките и перспективите за защита на правата на етнически разнородното население - признаване на специфичните му народни традиции и разкриване на общото културно наследство и универсалните ценности за цялото общество . Така се отчитат както проявите на идентичността, така и на историческите междукултурни взаимоотношения.
В исторически контекст сходната съдба на балканските народи по време на имперска власт създава стереотипите за затворено балканско пространство, чието етническо усвояване и национално образуване често води до противопоставяне и вражда между съседни народи. Отношението към “другите”, стигащо до войни, създава нелицеприятния образ на “балканския синдром” с доминиращите стереотипи за враждебност, конфликтност и неразбирателство. Дори усилията на българската страна например да покаже своята културна идентичност на “Европалия 2002” чрез етнографска изложба със съпровождащи доклади на учени от Гент на тема: “Културният идентитет на Балканите” и “Символиката на сватбата на балканските славяни” не са достатъчни да превъзмогнат това . За дълъг период от време Югоизточна Европа, макар и да попада в “европейската парадигма”, остава извън нея. Дори днес, когато се отработват общоевропейските интеграционни концепции в областта на икономиката, законодателството и политическите инвенции за интегритет, в културологичен план тази парадигма е под въпрос и страните от Европейския югоизток остават “големият европейски проект за развитие и модернизация” .
Европоцентризмът на изследователи от Централна и Западна Европа поставя граница с югоизточните страни, приемани като етнически конгломерати от колективни идентичности. Едни се позовават на методологията на културните ареали, определени по принципите на културния център, културната периферия, културните граници и т.н. За други съществуването на затворени етнически общности като регионални своеобразия в културната хомогенност са контрапункт на националното единство и при отпадане на политическите граници са компенсаторно формирование в защита на личността от отчуждението в процеса на глобализация . Етническото многообразие не за първи път се толерира от западноевропейски изследователи в контекста на националното етническо фрагментиране. Подражавайки на тях, дори някои български изследователи говорят днес за “колективна”, а не за “национална” идентичност . В още по-прав негативен текст са размислите на Петер Нидермюлер от Института за европейска етнология към Берлинския Хумболт-университет в публикацията му “Етнография на Източна Европа: знание, представа, фантазии”. Той не е единственият учен, който с високомерие и пренебрежение се отнася изобщо към науката и научните изследвания на източноевропейските учени, но същевременно насажда негативизъм към народите на Източна и Югоизточна Европа чрез представата за “Дивия Изток” като убежище на заплахи, най-големите от които са “яростните диктатури на националното” и мизерията . Изследванията на западноевропейците по отношение на “другата Европа”, независимо от своя субективизъм, са медия, която до голяма степен формира общественото мнение в техните страни по отношение на източноевропейците.
България и проблематизиране на етничността. В България езиковото и правово единство, отразени в българската конституция, не абсолютизират културното единство, а се приемат и културните различия, дължащи се на етническа или религиозна принадлежност, а така и диференциацията, въведена в културите от социалното разслоение, възрастта, поколението, пола и прочее. У нас обаче намирането на мярата между етническото и националното винаги е страдало от непоследователност в защита на рационалистичната концепция от държавните политики в управлението на този процес. Интеграцията през 70-те и началото на 80-те години на миналия век доведе до унифициране на бита и културата на национално ниво, образователните и професионални предимства за инородното население създадоха интелигентския слой на арменци, евреи, турци, с отворени контакти и присъствие в структурите на обществото. Създаден беше един национален културен модел, а етническите културни традиции се възпроизвеждаха в кръга на семейството и родовите контакти. Краят на 1989 г. бележи преход към нов тип културна политика, насочена към обществена толерантност и афиширане на самобитността. Турци, цигани, власи, каракачани, арменци, евреи, арумъни, староверци, татари откриват нови възможности за популяризиране на своето културно наследство чрез събори на народното творчество, етнографски изложби, различни форми на читалищна дейност, фолклорни и културни празници при пълна свобода на вероизповеданията. Всяка етническа общност има вече и своята написана история. Процесът на колективната еманципация е доста хаотичен при липса на концепции, които да носят отпечатъка на националните традиции, суверенитет и национален интегритет. Рационализмът лесно преминава в ирационализъм при тенденцията на раздробяване на нацията вследствие на етническото и религиозното обособяване, спада в образователната и езиковата подготовка, професионалната маргинализация, профанация в културата чрез изживяване на народните традиции като чужди съвременни култури, налагане на религиозната догматика в социалния живот на жените мюсюлманки и прочее. Всички тези процеси се задълбочават от липсата на социална перспектива за интеграция и отрицателните резултати вече са налице: над 200,000 млади хора – цигани, турци, българи – неграмотни . Социалното разделение при тези общности е вече факт, който би трябвало да бъде изследван по-подробно, за да има и диференциран поглед към социалните и адаптивните проблеми на децата от турските и циганските семейства, а вече и при българските. В този смисъл опитът на френските изследователи по отношение на интеграционните процеси е възможна алтернатива за българските етноложки изследвания, които в повечето случаи следват изискванията на западните автори за вътрешно интегриране на малцинствата, но не и на обществото като цяло. С това се характеризират най-вече изследванията, проведени по специални поръчки на държавни институции или финансирани от чуждестранни фондации. Противоречивата политика на европейските страни по отношение на малцинствата показва, че дори и да има формални аналози на национални и етнически ситуации, не съществува еднозначност в развитието дори в две отделни страни, а проблемът е по-скоро в неговите рационални решения.
Темата за “европеизацията” на страните с нова демокрация от Европейския югоизток наред с многобройните вътрешноетнически проблеми поставя и този за националната идентичност и европейската интеграция. В повечето случаи се акцентира върху адаптирането, приспособяването и моделирането на стереотипи, характерни за европейската гражданска култура като основа за модернизацията на Югоизточна Европа . Страните в преход се приемат все още за затворени патриархални общества с традиционни оценъчни системи, които противоречат на изискванията на съвременния гражданско-индустриален свят. Всяко противодействие за еманципално духовно развитие се приема като амбивалентно отношение на източноевропейците към Запада и се контрира като страх за сблъсък с основни стойности на нормативната обичайна система, както и страх от социално-културна дестабилизация и загубване на идентичността. И все пак не се избягва прогнозата за търсене на нови модели за модернизация на страните от Европейския югоизток, които да отговарят на тяхното историческо и културно развитие.
В контекста на твърдението, че историята на Европа е история на непрекъснатата смяна на идентичности, можем да обобщим, че основното движение на историческия процес е взаимодействието не между отделните общности, етноси или националности, а взаимодействие между техните култури . И ако априори се мисли за тях като за равностойни или съществуващи паралелно, в историческото взаимодействие няма еквивалент на равномерност и равнозначно натрупване или преповтаряне на техните основни опори. В този процес все пак отделните народи се изявяват чрез националните си култури със самочувствие за уникалност, породено от събития и значими исторически или културни постижения. Те се преживяват субективно във времето и пространството, остават в основата на паметта и се превръщат в програма за тяхното бъдеще. Историческото поведение на всеки народ определя насоките в неговото развитие и гарантира устойчивия му идентитет, но културното взаимодействие е средата, в която и чрез която се реализира този идентитет.
Българска национална идентичност и европейска интеграция. В практически план последните години са белязани с широко отваряне на географския хоризонт на българската култура за диалог. На първо място, с културите на балканските страни. Успешни литературни контакти има между носителите на балкански “Нобел” и проекта“Балканите четат…”. Обединяващата теза на писателите е, че запазването на националната идентичност не противоречи на космополитизма, а напротив, всеки със собствената си идентичност може да приеме и предизвикателствата на глобализацията. При това културата на съседите е мост към културата на по-глобалните общества. Фестивалите “Балкански дни на изкуствата”, “Златната амфора”, “Балкански куклен театрален фест”, “Златният делфин”, “Балкански младежки фестивал” са срещи на младото поколение на Балканите с представители на художествената култура и една от формите за предаване на опит и знания, за формиране на общобалканска толерантност към културите на своите съседи. Балкански срещи, на които гостите представят културните традиции на своите страни - традиционни песни, танци, обичаи.
Културният диалог на Балканите разширява своите граници и прераства в европейски интелектуален мост. “Европейският музикален фестивал” и музикалният филмов фестивал “Караян” са уникални като европейска музикална интеграция и доказателство за ролята на музиката като духовен посредник на разбирателство между хората, които заедно празнуват “Денят на Европа”. Филмовите ленти на фестивала “Караян” представят не само известни български изпълнители и инструменталисти, а разширяват музикалната ни култура с най-добрите световни изпълнения на Берлинската и Виенската филхармония и произведенията на Йохан Щраус, Моцарт, Брамс, Чайковски, Шостакович. “Фестивалът на европейските коопродукции” и “София филм фест” са културни събития, чиято значимост се измерва с интегриране на постиженията на българските киноматографисти с най-добрите образци на европейските киноленти на Бунюел, Луи Мал, Анджей Вайда, Бигас Луна. Филмите се съпровождат от техните автори и сценаристи, режисьори, оператори, актьори и продуценти, с което изцяло се реализира една от най-важните цели на фестивалите – контакти на българските кинаджии с утвърдени международни филмови среди, своеобразна съпоставимост на постигнатите резултати във филмовата индустрия, обмяна на опит и не на последно място - една филмова фиеста, която в крайна сметка носи професионално удовлетворение за създатели и приятно съприкосновение със седмото изкуство на техните почитатели. Фестивалът за телевизионни филми “Златната ракла” с традиции от 1965 г. има участници от Холандия, Индия, Англия, Аржентина, Чехия, Сирия, Русия, САЩ, Корея, Япония, Финландия, Германия и е илюстрация на културните контакти на българските киноматографисти със света. “Международният театрален фестивал във Варна” се смята като български емблематичен културен празник и един от най-старите в Европа . Професионални творчески контакти и индивидуализация на националния характер се постига чрез различни форми на общуване, включително и смесени театрални постановки. Международният фестивал “Театър в куфар” пък е посветен на иновациите в европейското театрално изкуство, но той утвърждава и националните традиции, независимо от доминиращите в момента модни тенденции на танцовия театър.
И ако събитията в областта на градската художествена култура носят като съдържание интернационални послания, в частност българската национална културна идентичност вече е придобила интегративност по отношение на европейската култура, то целта на фолклорните фестивали е да възроди и утвърди регионалното богатство на танцовия, певчески и инструментален жанр в изкуството и тяхното професионализиране. Ярко присъства и международното участие на страни от всички континенти, което е особен отличителен знак на съвременните фолклорни прояви и отговаря на актуалните интереси за опознаване на чуждестранната народна култура, поднесена в нейните етнически традиции. Фолклорните фестивали: Международен старопланински събор “Балкан фолк”, фолклорен фестивал “Витоша”, “Пловдивски фолклорен фестивал”, “Добруджа пее и танцува”, традиционните международни фолклорни фестивали във Варна и Бургас са шествия-спектакли от специфични за страната на гостите традиционни костюми, игри, танци, народни обичаи. Желанието за културна идентичност не е самоцел, а присъства като неизменна част от културния модел на всяка отделна страна.
Фолклорната култура се оказва не само жива в световен мащаб, но и тенденцията е към нейната етническа идентификация и заемане на съществен дял от националната култура на всяка страна. В контекста на европейския модел за гражданска култура фолклорът може да не присъства, но неговата реалност и битност във всички страни по света е факт. Тенденция в последните години е съвместяването на несъвместими на първо значение факти като съчетанието между джаз и фолклор. На “фестивал за електронна музика” заедно с гостуващите британски звезди “Трансглобал Ъндърграунд” участват с изпълнения световноизвестната формация на Яна Рупкина “Трио българка”; певиците на “Ева квартет”, които пеят автентичен фолклор на фона на известен дръм-енд-бейс; известната народна певица Снежка Борисова изнася концерт съвместно с група “Трансформейшън”. Вплитането на автентичен фолклор в електронното изпълнение е една от най-големите изненади в шоубизнеса на този жанр и доказва съвместимостта на велики изпълнители, независимо от граници и националности. Легендарната четворка в джаза “Манхатън Трансфер”, която участва в друг джазфестивал - “Арена музика”, споделя за “Мистерията на българските гласове”: “Слушаме тяхна музика от над 30 години. Наскоро те имаха концерт в Лос Анджелис и ние отидохме да ги чуем. Бяха дошли всички хора от звукозаписната индустрия в САЩ. Изумени сме от хармонията, от силата на гласовете, от начина на звукоизвличане на певиците ви. Западнякът никога не е чувал подобно нещо” . Това е голямо международно признание не само за изумителната формация, но и за българските изпълнители – китаристи, барабанисти, вокални изпълнители, пианисти, за тяхното изкуство без граници.
Етномузика в столицата и джаз в по-малките градове и в българското село са най-новите съвместимости в техния културен идентитет. На “Джазфест Банско” и “Джаз фест Банкя” родните джазмени се срещат с известни имена от чужбина като Бони Тейлър, Крис Норман, Фиш, Крис Томсън, Савър, Валери Пономарьов, Вики Алмазиду…. Ново явление е “джазфест на село” – засега в троянското село Дебнево и самоковското Бели Искър. Музика, бира, скара събира хора и от съседните села, което празненство наподобява някогашните събори, но с нов репертоар и нагласа за граждански иновации в културния живот на българското село.
Изобщо в областта на културата и изкуството във всичките им жанрове се извършва широкомащабен културен обмен. Контактите на професионална основа създават духовния диалог между българската и европейската култура, между културите по целия свят. Това е националната култура, която изпълнява интегративни функции във века на високите технологии и комуникации. В основата на “културния туризъм” обаче обменът е между етнически специфичните, различните, противоположните, чуждите култури. В своето историческо “пътуване” към Европа българите като народ и нация имплицитно се вписват в динамиката на усвояване на нейното социокултурно пространство – от формулиране на модели за “граничност” към модели за “комуникативност” и обмен . Футболът е най-европеизираната дейност, според френския политолог Тиери Соре . Защото изграждането на Обединена Европа се подчинява на една логика и това е функционалният метод, при който културните идентичности представят националната идентичност. Така както футболистите имат възможността и свободата да преминават от един в друг отбор, но запазват своята българска идентичност. Би могло да се каже същото за всяка друга добре свършена професионална дейност.
Корупцията, наркотрафикът, проституцията, девалвацията на образованието и науката, етногруповата изолация са също дейности и част от културата на обществото. Ако перефразираме казаното от Минчо Драганов по сходен повод, то звучи така: съществена (несвършена) дейност на националната държава е вътрешно да се самоорганизира и трансформира в условията на един съвременен глобализиращ се свят .


КУЛТУРНАТА ИДЕНТИЧНОСТ КАТО ЕВРОИДЕНТИЧНОСТ
Таня Неделчева

Независимо от силните социално-икономически, политически и други напрежения и сътресения процесът на европеизация на българското общество протича без екстремни противопоставяния, запазвайки достатъчен консенсус. Това показва, че формиралата се културна субстанция има като принцип съвместимостта, съ-съществуването на различията. В това се крие и спецификата, и жизнеността на българската национална идентичност, на етническия модел, който генерира положителни изменения и оптимистични хоризонти. В основата му стои умението да се живее с другия, съчетаването на различни културни образци, обединяването на специфични етнически битови ритуали и практики. Развитието му е по-скоро процес на институционализиране и закрепване в обществено видими форми на този традиционен вариант на взаимоотношения между различните етноси. В този смисъл може да се каже, че именно отвореността на етническите общности и съответно на идентичностите им позволява бързото преживяване и изживяване на собствени негативни нагласи и отношения. Това всъщност е процесът на предефиниране в рамките на общественото съзнание на обема и съдържанието на понятието «българско».
Укрепването и засилването на преживяването за равнопоставеност на всички граждани на България като социален феномен се проявяват силно в среда на обособени и обособяващи се общности като интегрално социално и личностно състояние. В този смисъл в днешната ситуация етническият модел като всеки добър политически продукт изисква внимателното отглеждане и грижливо пазене, защото той не е веднъж завинаги даден, а е динамично състояние и има определена цена. Като цяло сегашното му състояние се характеризира с доминираща етническа кохерентност, с увеличаващи се полета на структурно-функционални взаимодействия между етническите общности, без да се имплицират явни или неявни форми на напрежения, с разширяващи се когнитивни, емотивни и поведенчески междуетнически "стиковки" в структурите на властта, със засилващ се процес на приемане на другостта като манифестирана гражданска стратегия в контекста на засилено заявяване от всяка етническа общност на собствената културна самобитност. Но не само това – идентичностите на различните етнически общности в България по принцип са отворени и като такива са насочени към бъдещето. Не са обременени от константни елементи в такава степен, че да не могат да се променят. Има варианти за по-сложно ситуиране - ориентирането към миналото може да бъде толкова значимо за трансформацията на идентичността, колкото и ориентацията към бъдещето. Х. Маркус и П. Нуриус (H. Markus and P. Nurius, 1986) смятат, че отминали "схеми" на Аз-а, поставени в основата на конституиране на нови Аз-образи, правят реална възможността за тяхното препоявяване в бъдещето. В случая тази постановка се разширява с концепцията за природата на групата в миналото и за потенциалните членства в нея като важни елементи на възможните социални идентичности. Тези репрезентации на миналото активизират конституирането на социалната идентичност в настоящето и в бъдеще. Етническата група например чрез археологични или исторически изследвания може да преоткрие или реактивира това, което се нарича "латентна" колективна социална идентичност (в смисъла на К. Антъни Апия ).
Ето защо може да се каже, че в етническите общности се трансформира етническата и националната идентичност по посока на една по-универсална и по-адекватно ситуирана спрямо актуалните събития идентичност.
Емпиричното социологическо изследване (национално представително) “България пред присъединяване към Европейския съюз”, проведено през ноември 2004 г., показва незначителни разлики в образа на Европа сред различните етнически общности, от една страна, и от друга - по-високо доверие в европейските институции в сравнение с периода преди 1-2 години. За да изпъкнат по-релефно етническите профили на “Европа”, е необходимо да се очертае средният конструктивен модел. Според респондентите от приписваните характеристики на първо място се поставя спазването на законите – 73, 9% от респондентите. Европа в случая е образец на законност и уважение към личността. На второ място е съответстващото заплащане на труда (61,3%). Това показва, че гражданите на България се нуждаят много повече от правов ред, от ефективно спазване и прилагане на законите, отколкото да мислят за “европейски заплати”. На трето място е административната уреденост (45,3%), на четвърто – зачитане достойнството, правата и свободата на личността (31,6%), високо качество на образованието (23,4%), поощряване на индивидуалната инициатива (18,4%), опазване на околната среда (17,1%). След тези характеристики се появява и уважаване правата на малцинствата – 4,5%.
При българите се очертава релеф с по-друг профил: на първите места са административна уреденост – 76,0%, спазване на законите – 61,0%, опазване на природната среда – 45,5%, традиционното за българската етническа група високо качество на образованието – 31,5%, съответстващото заплащане на труда – 25,0% (което показва в известна степен, че има определена задоволеност в това отношение), зачитане на личността – 18,6%, индивидуална инициатива – 17,7%, правата на малцинствата – 2,0%.
По-чувствителни към правата на малцинствата са турците, които поставят това изискване на шесто място – 16,7% от респондентите. Тази етническа общност е запазила своята чувствителност към нарушаването на нейните права, свързани със смяната на имената им от периода 1984 – 1985 година. На първо място те поставят административната уреденост (67,7% от респондентите), на второ място - законността (53,6%), на трето място (така както е и при българите) - опазване на околната среда (49,8%). Съвпадение за двете етнически групи има и при четвъртата позиция - високото качество на образованието като съществена характеристика на “европейската държава” – 40,2%. Тук трябва да се отбележи по-високата стойност на тази ценност дори в сравнение с българите. На пето място е зачитането на личността – 19,9%. Заплащането на труда е едва на седма позиция – 12,7%.
Най-специфичен е образът на Европа за ромите. Най-голямата разлика е по отношение правата на малцинствата. Тук те са на втора позиция – 39,7% от респондентите. На първо място е спазването на законите – 77,7%. На трето място е административната уреденост – 38,7%. На четвърто - опазване на природната среда (32,1%). На пето място е зачитането на личността – 20,0%. Ромите са индиферентни към заплащането на труда и го поставят на шесто място – 19,8%, а индивидуалната инициатива е на последно място.
При въпроса за доверието в европейските, българските и местните институции също има видими разлики между отделните етнически групи. Българите се отнасят по принцип с по-голямо доверие към европейските институции, отколкото към българските и местните. Най-големите натрупвания обаче са при частичното доверие към всички институции. Това е важен знак за амбивалентното отношение към национална държава, местна власт и бъдещо членство в Европейския съюз. Като че ли етническият българин живее в несигурност и я проектира в бъдещето си.

Етнически българи
Напълно Отчасти Изобщо не Не мога да преценя
Европейски 18,7 46,0 18,2 17,1
Български 5,3 47,2 41,9 5,7
Местни 13,6 42,3 37,3 6,8
Етнически турци
Напълно Отчасти Изобщо не Не мога да преценя
Европейски 20,8 41,5 8,0 29,7
Български 9,7 51,6 31,5 7,3
Местни 29,5 36,8 19,9 13,8

Турците, обратно - имат по-голямо доверие в местните, много слабо в българските и сравнително голямо доверие в европейските институции. Но и тук частичното доверие във всички институции е определящо. Към това се прибавя и нежеланието да се заеме категорична позиция по отношение на европейските институции и ориентирането към “не мога да преценя”.

Етнически роми
Напълно Отчасти Изобщо не Не мога да преценя
Европейски 13,9 40,2 15,7 30,2
Български 15,8 30,7 36,7 16,7
Местни 20,4 18,1 44,6 16,9

За ромите ситуацията е по-сложна: те имат както най-голямо доверие в местните институции, така и най-голямо недоверие в същите. Към европейските институции отношението в най-голяма степен може да се определи като неопределено положително. Вероятно поради непознаването им, тази общност не си позволява категорична позиция. Доказателство за подобна интерпретация на резултатите е високият дял (30,2%) на респонденти, които “не могат да преценят”.
Ако трябва да се определи цялостното отношение на българския гражданин към трите типа институции, най-близко то е до “дистанциране” от тях и ориентиране към частния живот. За съжаление - доста неоптимистична позиция. Единственото позитивно в нея е, че липсват силни етнически различия, т.е. видима е консистентността в етническите образи за бъдещето на българската национална държава. Ако отсъствието на силни националистични пристрастия, местни патриотизми и еврооптимизъм може да се интерпретира като кохерентност на очакванията на етническите общности за перспективите в развитието на националното цяло, това би означавало изтласкването на етническото в периферията на социалния живот.
Трансформацията и изменението на етническата и националната идентичност не са специфика само за социалните процеси, които протичат у нас, а отразяват по-обща тенденция. Усещането, че се развива нова идентичност в рамките на европейските нации, все още се рационализира, все още се търсят основните понятийни схеми, които да реконструират културната идентичност. Например Жан-Марк Фери развива идеята за "постнационална" идентичност, свързана с принципите за универсалност, автономия и отговорност. В този контекст политическото гражданство се основава върху една рефлексивна морална идентичност, чийто принцип е вписан във френската Декларация за правата на човека и гражданина с правото (на човека) и задължението (на гражданина) да въстава против тиранията. Индивидите ще могат да се присъединяват към принципите на правовата държава независимо от отношението си към конкретна територия, историческа и културна общност. Демократичната държава ще може да вдъхнови патриотизма. В същата перспектива е и идеята на Жаклин Коста-Ласку за европейското гражданство като продукт на хармонизирани национални законодателства, съобразени с правата на човека и придружени от "договор за гражданство" между народите, които могат да остават привързани към каквато и да е особена култура само при условие, че произтичащите от тази култура социални практики не са несъвместими с наднационалните принципи на правата на човека (Шнапер, 2000).
При анализа на доверието като социален феномен, т.е. като определен тип отношения между хората, което предполага по-висока степен на съпреживяване, унгарският социолог Дьорт Чепели ситуира нещата спрямо унгарската национална идентичност. Той въвежда три специфични национални идентичности - обществена национална идентичност, общностна национална идентичност и нископрофилно национално съзнание. Обществената национална идентичност се конструира в резултат на членството в демократичната политическа общност, а общностната е свързана с етноса, фолклора и културната традиция. Нископрофилното национално съзнание възприема нацията “като социално-психологическа общност, обединена от една културна традиция, която улеснява общуването между хората, считащи себе си за членове на тази общност”. В случая не е важна конкретната форма на концептуализация, а отчитането на факта на промяна на националното съзнание, на националната идентичност по посока на подчертаване или доминиране на културата и културната традиция при изграждането на нова идентичност.
Изследването "Етносите и властта" (национално представително), проведено през 1998 г., констатира трансформация на българската национална идентичност по посока на преструктуриране на нейните вътрешни елементи с акценти върху онези, които я превръщат в мека национална идентичност, т.е. в моделите на национална идентичност на различните етнически групи започват да доминират културните елементи.
Резултатите от повторения модул въпроси в национално представително изследване, проведено през есента на 2002 г., потвърждават продължаващ процес на трансформация на националната идентичност с акценти върху нейните културни елементи.
Деструкцията на националната идентичност е елемент от общия процес на преформулиране на ролята и значението на националната държава в съвременното глобализиращо се общество и непрекъснато променящи се геополитически и военни конфигурации. На конкретно ниво това се проявява в намаляване "присъствието" на държавата, държавността, нейното изтегляне от общностния етос и оставането й предимно в полето на санкции и контрол. При различните етноси и в различните им слоеве този процес протича с различна скорост и има различна конфигурация.
Освен това при деструкцията на националната идентичност могат да се мислят две основни възможности. Първата е, когато поради различни причини се активизира етническата идентичност (не снетата в националната), и втората - когато има активизиране на снетия етнически комплекс в рамките на националната идентичност. Ако втората възможност води до деструкция на националната идентичност с еднопосочна векторна измеримост и е свързана с формирането на мека национална идентичност поради преструктуриране (с акценти върху културния комплекс), то при първата възможност могат да се очертаят поне две линии на развитие. Едната води до втвърдяване на националната идентичност, т.е. акцентиране върху държавно-юридическия комплекс, а втората - до мека национална идентичност, с акценти върху културно-гражданските елементи от идентификационното поле. Няма съмнение, че тези възможности имат и действителна социална реализация, чиито обем и мащаб не могат точно да бъдат определени, но основното, доминиращото при деструкцията на националната идентичност на съвременния етап, е минимизиране на държавно-правните елементи в структурната конфигурация на националната идентичност, т.е. движение към културна идентичност.
Трансформирането на идентичността е свързано с нейната продължителност във времето, с интензивността на наративите в групата, с които се поддържа степента на кохерентност и устойчивостта на Аз-концепцията. Културно установените традиции на разказване на приказки и повтарянето на наративни структури афектират начина, по който индивидите представят живота си. Наративите се използват от индивидите, когато реконструират вътрегруповата история (т.е. минали възможни колективни идентичности), или когато говорят за възможно бъдеще на групата (т.е. за бъдещи възможни идентичности). Групите създават общи истории за живота си, които свързват минало, настояще и предсказано бъдеще в кохерентна репрезентация. Вътрегруповите членове ще бъдат мотивирани да реинтерпретират и реконструират миналите, настоящите и ориентираните към бъдещето възможни колективни социални идентичности при положение, че съществува усещането за темпорална продължителност. Някои групи имат относително стабилни темпорални ориентации, други приемат вариращи. За повечето групи те се колебаят в зависимост от контекстуални фактори като реакции към масмедийното портретиране на групата, среща с минали вътрегрупови или външногрупови членове, ново посещаване на места, важни за групата.
Когато индивиди или общности се опитват да придобият нова, желана колективна идентичност и евентуално да изоставят старата, често се появява в някаква степен т.нар. изпреварваща идентификация. Ако се използва терминологията на релационизма, може да се каже, че изпреварващата идентификация е "готовността" за промяна в налично функциониращата - тя изразява възможността да бъде променена дадена идентичност или да се акцентира върху съвършено други елементи от менталното й поле. Н. Елмърс и А. Книпенберг (Ellemers, Knippenberg, 1990) демонстрират експериментално съществуването на такава изпреварваща идентификация, свързвайки я с идеята, че бъдещите Аз-схеми могат да породят търсене на информация и предварителна нагласа за промяна на идентичността. Груповите граници трябва да са отворени, за да позволят изпреварваща идентификация. Този процес зависи съществено от достъпността на желаната колективна идентичност и съзнанието, че тя може да се постигне. Така се увеличава възможността индивидите да приемат норми и стереотипи на желаната идентичност, преди да са приели самата социална идентичност. Понятието за изпреварваща идентификация предлага вътрешен поглед върху това как желаните идентичности могат да улеснят промените в конструирането на социална идентичност и членството в групи (Tajfel, 1984).
Понятието за възможна колективна идентичност способства за изграждането на модел как и кога изпреварващата идентичност е налична. Изследването на М. Синирела (Cinnirella, 199 върху европейската интеграция показва например, че част от британските граждани със съжаление приемат бъдещата си европейска идентичност, сякаш им е наложена от по-високи инстанции. Тези индивиди проявяват признаци за налична изпреварваща европейска идентификация, лишена от емоционални конотации или епистемологична значимост за Аз-а. Този процес може да се анализира и от друга гледна точка. Ориентирането към сегашното и бъдещето създават условия за по-голяма готовност за промяна, основана на потенциалните възможности за идентифициране. Колективните идентичности включват концептуализации на категории и групи, на които индивидът може да е бил член в миналото или да стане такъв в бъдеще. Те съдържат и прогнози за изменението на съществуващите групови членства във времето и оценки за специфичността на групите в миналото. Така възможните идентичности могат да се отнасят до потенциални групови членства (и минали, и бъдещи ) и до настоящи (реални) групови членства с рационализиране на различността им в миналото и развитието им в бъдещето. Това дава знание за факта, че индивидите могат да "фантазират" не само "какво може да се случи на настоящата група, към която принадлежат", но и "какво би могло да бъде, ако се включат в друга група в бъдеще", или "ако са се включили в друга група в миналото".
Евроидентичността е специфична изпреварваща идентичност, което означава, че въпреки липсата на пълния набор от обективни и субективни условия, които трябва да бъдат налични, за съществуването й в своя цялостен вид тя съществува изпреварващо и това се дължи на механизмите на автопойезис, на самотворението или, както други автори го наричат, самоструктуриране (Лурье, 1994: 34, 70-75).
Евроидентичността е феномен, съпътстващ съвременната социална ситуация и по-специално децентрирането на националната държава, формирането на глобално гражданско общество, сгъстяване на социалното време и пространство и умножаване на социалните роли. В края на модерността и настъпването на глобалната епоха жизнените светове се умножават и индивидите обитават едновременно много от тях. Съотнасянето на личността не е спрямо една уникална група, строго дефинирани общности като етноса или нацията, а в подвижната и изпълнена с рискове социална среда на световното гражданско общество, където съществува висока динамика, комплексност, многослоестност, с отсъстващ аксиологичен център или систематично единство.
В тази ситуация за индивидите става все по-трудно да утвърдят идентичността си в строгите рамки на нацията, пола, възрастта или при някое друго категориално разграничение. Още повече, че огромното мнозинство индивиди не желаят това (Олброу, 2001). Идентичността се релативизира и става въпрос все повече на договаряне. При този тип договаряне културните фактори имат основна роля, което е свързано с избора на уникален идентификатор, на който всяка личност има право и чрез който утвърждава своята партикуларност, призната в контекста на универсалността на правото да бъдеш характерно човешко същество.
Съвременното общество все повече изчерпва своите интегративни възможности, основани на политически, икономически или институционални фактори. Жизненият свят, основна съставна част на който е културата, притежава голяма част от своите ресурси. Той е специфична цялост, интегрираща културно наследство и езиково организиран запас от модели на тълкуване, на основата на които индивидите и групите утвърждават себе си в света, като овладяват конкретни ситуации. Комуникативното действие е съвременната форма на усвояване на конкретните ситуации. Развитието на съвременното общество се основава на всекидневна комуникативна практика, в която съществува динамиката на бързопроменящите се нормативни системи и те като културни образувания стимулират, формират и защитават индивидуалните жизнени стратегии на участниците в съответната социална общност. Именно в тази комплексна ситуация се ражда еднаквият респект на всеки, не към хората със собствения общ корен, а към личността на другия или другите в тяхната другост. Солидарното застъпничество за другия като един от нас е свързано с подвижното "ние" на една общност, която се противопоставя на всичко субстанциално и която непрекъснато разширява своите пропускливи граници. Тази морална общност се конституира единствено чрез негативната идея за преодоляването на дискриминацията и страданието, както и за включването на маргинализираните - и на маргинализирания - в отношения на взаимно уважение. В анализите си за включеността на другия Хабермас отбелязва, че така конструктивно проектираната общност не е колектив, който принуждава своите "униформени" членове към приемане на неговите собствени представи; включването тук не означава затваряне в Своето и заключване срещу Другото, а че границите на общността са отворени за всички.
След демократичната държава (политическата демокрация) и социалната държава (социалната демокрация) следва културна демократизация, която по прогнозата на Бек, променя основите на семейството, отношенията между половете, сексуалността и интимността. Като деца на свободата, ние живеем в ситуация на радикализирана демокрация, по отношение на която много от понятията и формулите на първата модерност стават неадекватни (Бек, 1997, 1999). А това означава обновление на трансценденталната "ценностна екология", в която се коренят толерантността, солидарността, справедливостта.




Бележки

Олброу, M. Глобалната епоха. С., 1996.
Бек, У. Що е глобализация. С., 2002.
Бек, У. Световното рисково общество. С., 2001.
Лурье, С. Метаморфозите на традиционното съзнание. Санкт Петербург, 1994.
Шнапер, Д. Общността на гражданите. Върху модерната идея за нация. С., 2000.
Cinnirella, M. Exploring Temporal Aspects of Social Identity: The Concept of Possible Social
Identities. - In: European Journal of Social Psychology, 1998. р. 28.
Ellemers, N. & A. Van Knippenberg. Social Identification and Permibility of Group
Boundaries. - In: European Journal Social Psychology, 1990. р.18.
Markus, H. & Nurius, P. Possible Selves. - In: American Psychologist, 1986. р. 41.
Tajfel, H. The Social Ientity Teory of Itergroup Bhavior. - In: H. Tajfel (Ed.) The Socia
l Dimension: European Developments in Social Psychology. Cambridge, 1984.































НЯКОИ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО СРЕД МАЛЦИНСТВЕНИТЕ ОБЩНОСТИ
Боряна Бужашка

Можем да се съгласим с твърдението на политици, политолози, културолози, че етнорелигиозната идентичност и интеграция в гражданското общество извикват веднага в съзнанието ни понятието “взаимозависимост”, “представата за значимия друг”, пред когото и с когото ти трябва да бъдеш в отношение на взаимно одобряване. Това безспорно е технологията на интеграция на малцинствата. Но етническата обособеност не трябва да се търси главно, още по-малко единствено, в наличието на “другост”, на тенденциозното противопоставяне. Известен е този пример, че интелигентният римлянин, усвоил гръцкия език, пишещ и говорещ на гръцки език, е стоял на времето си по-близо до елинския етнос, отколкото някои необразовани членове на този етнос по рождение. Образованият човек все повече осъзнава, че извън етническите различия, има много духовни ценности, които ги обединяват. Етническото взаимопротивопоставяне от психологическа гледна точка е свързано до голяма степен с ниска култура.
Зад понятието “малцинство” стои отделният индивид, към който трябва да се прилага една рационална социална политика. Макар и различни като социални феномени, етническата, националната и религиозната идентичност се оказват взаимнозависими от участието на индивида в дадена общност. Затова и интеграцията на малцинствата е преди всичко индивидуален акт, а не колективна привилегия.
Последните десетилетия минаха под знака на етническото диференциране, на извеждане на преден план на етническата специфика, на утвърждаване на самостоятелността на етнокултурната идентичност. Едновременно с възстановяването на традиционните механизми на взаимоотношения между различните етнически общности след 1989 г. започна изграждане на нови елементи, съобразени с ценностите на гражданското общество. В настоящия момент някои от етническите общности формулират наново или преформулират идентичности в българското общество, осъществяват културното си обособяване и еманципация. Това се извършва в условията на сложна социална трансформация, без изградена стратегия за предотвратяване и управление на рискове, породени от кризисни социални ситуации.
Един известен политик твърди, че социално-икономическата интеграция е празно, измислено понятие. Но хората от малцинствените групи, изпаднали в несигурност, започват да разглеждат социалните проблеми като безработица, жилищна криза, дефицит в образованието и свързаните с това социални неравенства като културно-етнически неравноценности. И точно така се получава противопоставянето на общности. От това се възползва етническият национализъм, който инструментализира страховете на хората и предлага прости решения и обяснения на обществените им проблеми. Например ромите са бедни и нямат работа, защото са роми, а не, защото предпочитат социалните помощи пред това да работят или защото са необразовани.
Значи трябва да се усъвършенстват инструментите на социалната политика. Това особено е необходимо за страни с трансформиращи се институции и икономики, в които радикалните промени силно накърняват социалните права на хората. А социалната политика, въпреки многообразието, навсякъде може да бъде определена като солидарност и намеса на обществото в помощ на индивида.
Както е известно, социалната политика е свързана с два инструмента за осигуряването й – труд и образование. Достъпът до труд и до образование осигуряват достъп до доход. И ако достъпът до труд позволява да се удовлетворят индивидуални потребности в даден момент, то достъпът до професионална квалификация чрез образованието представлява главен източник на бъдещ доход.
Образованието има голямо значение и за приспособяване в условията на резки промени. 62,5% от анкетираните посочват, че образованието влияе в голяма степен за приспособяване при криза, 30% смятат, че то може да помага или пречи в зависимост от кризата. Само 7,5% посочват, че образованието не е от значение в условията на резки промени.
В управленските програми на левицата като стратегическа цел е формулирана инвестицията в образованието. Но тази инвестиция търпи въздействието на редица фактори, които не влияят така върху инвестициите в друг сектор на обществения живот. Кои са те?
1. Преброяването от март 2001 г. дава следната етническа картина за България – етнически българи - 85,5 %, български турци – 9,3 %, български роми – 4,6 %, други - 0,6 %. При преброяването етническата принадлежност се фиксира според това как се е самоопределило съответното лице. Може да се допусне, че част от ромите са се самоопределили като българи, което означава, че реалният относителен дял и съответно абсолютен брой на ромското население е по-голям. Някои експерти го определят на 600 хиляди. Еднозначна е обаче тенденцията в динамиката на числеността на етническите групи. За периода от предишното преброяване единствено ромите са се увеличили с 53 хиляди души. В същото време българите са намалели с 610 хиляди, а турците - с 42 хиляди. Има много съществен дисбаланс във всички образователни равнища на големите етнически групи. Ако при българите над 25 г. делът на висшистите е 16 %, то в турската общност той е едва около 2 %, а в ромската клони към нула. Обратно е положението в другия край на образователната скала – 16 % от българите над 25-годишна възраст са в начално или по-ниско образование (вкл. неграмотни), докато при турската общност този дял е едва два и половина по-голям. Това предполага по-големи инвестиции именно в малцинствените общности. А това, от друга страна, ще постави в дискриминационно положение мнозинството – българите, част от които имат същия или подобен на този от малцинствените групи социален статус. Това налага повишаване на обществената информираност по проблемите на ромите и тяхната интеграция. Особено важно е да се работи както сред ромското население, така и особено сред българското, за преодоляване и противодействие на дискриминационните нагласи и поведение. Тук трябва да се има предвид, че през последните години в България се наблюдава повишаване на толерантността на една етническа група към друга. Като цяло тази тенденция се проявява в отношението към всички етнически групи, но е особено видимо проявена в нагласите към ромите. През 1998 г. 73,3 % от запитаните не биха искали роми да бъдат техни съседи, докато през 2001 г. цифрата спада на 50 %. При турците стойностите също намаляват. Последните една - две години социалната политика на правителството спрямо ромите не се приема еднозначно, което спомага за увеличаване на дискриминационните нагласи и поведение спрямо ромите.
Това показва, че толерантността е процес, който се влияе от много фактори. Определено може да се твърди, че тя може да бъде повишена чрез образованието. Защото училището има огромно значение при формирането на основните ценности на личността, при формиране на основните параметри на духовното и интелектуално развитие на младия човек. То разширява етническата култура и включва в нея съзнаване на различието, на съществуването на “другия”. Една голяма част от причините за непосещаемост на ромските деца на училищните занятия са по-пряко или по-косвено свързани с етническите стереотипи – езикова бариера, миграция на ромските семейства, различна ценностна система, формирането на големи изолирани групи от роми, етническо деление между учениците, недостатъчно познаване на етническите особености на ромите, неподготвеност на учителите за работа с деца–билингви, религията, влиянието на чуждата култура (турцизирането), взаимно непознаване на етносите. Този проблем не е изолиран и той показва в много голяма степен разположението на етническите фактори като причини, и етническите фактори като средство за оптимизиране на процесите на обучение и възпитание. В случая особено важно е да не се допуска пространствено и ценностно изолиране на децата и тяхното делене по етнически признак. Предварителното изучаване на българския език да се съпътства със знания за различните етноси, за техните социално-психологически особености, със специална подготовка на учителите, като се обърне особено внимание върху познаването на езика и особеностите на различните етноси. Това ще спомогне да се повиши ефективността на образованието като средство за интеграция на етническите групи. Само една реформа в образователната система в тази насока ще може да се противопостави на съвременната тенденция на херметизиране и затваряне на образованието вътре в етническите групи и тяхното капсулиране.
2. Безспорно е, че междуетническите отношения са зависими от действието на цял комплекс фактори, един от които е престъпността. Етнизацията на някои нейни форми носи несъмнен потенциал за въздействие върху етническите взаимоотношения. Основен проблем е масовата криминална престъпност при ромите. Поради ниския им образователен статус, позициите, позволяващи извършването на крупни икономически престъпления, практически са недостъпни за тях. Но те са най-активни извършители при престъпления, спрямо които масовото съзнание е най-чувствително – посегателство върху личността и имуществото. И всички ние сме свидетели на съобщения за етнически конфликти, провокирани от такива престъпления, и това довежда до противопоставяне на българи и роми. В близките години в най-активна в криминално отношение възраст ще навлязат тези, които масово не са посещавали училище и просто нямат шанс за трудова реализация. В най-активна възраст ще навлязат и ранокриминализиралите се подрастващи. Коректив на това в някаква степен могат да бъдат програмите за превенция и обучение по линия на предприсъединителните фондове на ЕС по интеграцията на ромското население. Но управлението на паричните потоци и формите на реализация трябва да бъдат организирани на съвсем друг принцип и при много строг контрол. Левицата трябва да убеди българското общество и особено ромското население, че тези фондове реално ще помогнат на ромите, че ще стигнат до тях.
3. С основание ние смятаме езика за основен, най-стабилен и трудно изменяем етнически белег. Склонни сме да смятаме, че езикът може да бъде показател и на народността, и на националната принадлежност на хората. Но има достатъчно примери за обратното. Тюркоезичните българи-гагаузи се считат за българи, макар че говорят тюркски език. Считат ги за българи, защото са православни християни. В същото време славяноезичните българомохамедани биват считани за нещо друго, а и те самите развиват самосъзнание, че са нещо различно поради религията, която изповядват – исляма. Езикът е и обект на властови претенции. Типичен пример за това е т.нар. македонски език в България и езикът, който се говори в Република Македония. Макар че този казус се преценява като непредставляващ непосредствена опасност за българските национални интереси, той все пак може да дойде на дневен ред. В енциклопедичното издание на международната правозащитна организация Minority Rights Group International с предговор от Алън Филинс - първи вицепрезидент на Комитета на съветниците по приложение на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства към Комитета на министрите на Съвета на Европа, в статията за България може да се прочете, че основни езици в България са български, турски и македонски и че между главните малцинствени групи са и македонците, чийто брой според авторите, е 250 хиляди или 2,9 % от общия брой на населението. И ако тази констатация трудно ще се приеме като достоверна от международните институции, то е, защото големият брой българи, които говорят същия език, го определят като български и се самоопределят в същата езикова територия като българи. Това показва, че границите на етническия език и на малцинствения език са толкова широки, че изразяването или прилагането им зависят както от националните усещания на тези, които ги употребяват, така и от религиозните и политическите им убеждения.
Етническото мнозинство в дадена страна обикновено остава по-чуждо на езика и културата на етническите малцинства, отколкото те по отношение на езика и културата на мнозинството. Това парадоксално поставя малцинствата в положение на по-богата двойна култура. Но дали това е валидно и за България?
Броят на майчините езици е точно определен от МНО. Те са български, турски, ромски и еврейски. Много млади хора общуват на турски или на ромски език и желаят да ги изучават. В този случай тяхната идентичност се съизмерва с езика. Те могат да изучават майчин език в задължително избирателен предмет (ЗИП) – турски, и в свободно избираем предмет (СИП) – ромски. Съществуват проблеми при изучаването и на двата езика. В първия случай (с турския) липсват добра програма и квалифицирани кадри, които да знаят добре и български, и турски език. При ромския език проблемът е още по-тежък. Не съществуват кодифициран ромски език, учебници, квалифицирани преподаватели. Няма и акредитирана специалност “Начална педагогика” с ромски език. Особено се разчита на т.нар помощниучители, които са със средно образование. Така в Декадата на ромското включване ние ще подготвим (ако не вземем спешни мерки) ученици, които нито ще знаят български, нито ромски. В районите, които са гранични зони с турската етническа общност, ромите учат турски език и това сериозно променя тяхното етническо съзнание.
Сега се чуват искания за билигвално обучение. По закон такова може да става само с точно определени чужди езици. Левицата трябва да има много ясна визия както за квалифицирана подготовка на бъдещите учители по турски и ромски езици, така и да не допуска майчиният език да бъде признат за чужд и да има билигвално обучение с майчин език. Това би означавало създаване на малцинствени училища и сериозно отдалечаване от българския език. Последиците са ясни, като една от най-сериозните е, че се намаляват възможностите за интегриране. Вярно е, че чл. 9 от раздел 3 на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства провъзгласява необходимостта и правомерността всяко лице, принадлежащо към някакво национално малцинство, да разполага с “свободата да отстоява мнение и да получава и разпространява информации и идеи на малцинствения език, без намеса на държавните власти и независимо от границите”. Нещо повече, чл. 14 от раздел І провъзгласява: “страните се задължават да признаят, че всяко лице има право да изучава своя малцинствен език” (ал. 1). Те още “се стремят, доколкото е възможно и в рамките на своите образователни системи, лицата, принадлежащи към тези малцинства, да имат съответните възможности за преподаване или обучаване на малцинствен език” (ал. 2). Характерно е обаче уточнението в ал. 3. То гласи: “ал. 2 на този член се прилага без нанасяне на вреда на изучаването на официалния език или на преподаването на този език”. И още едно важно допълнение: в раздел 3, чл. 20 се казва: всяко лице, принадлежащо към националното малцинство, “уважава националното законодателство и правата на другите, в частност на лицата, принадлежащи към мнозинството или към други национални малцинства, и има право да изучава своя малцинствен език, но това се прилага без нанасяне на вреда на изучаването на официалния език или на преподаването на този език”.
4. В “Стратегията за образователната интеграция на децата и учениците от етническите малцинствени общности” на МНО като основен проблем и бъдеща задача се разглежда десегрегацията на ромските училища. Сега тази дейност се извършва чрез проекти на нестопански организации и няма дългосрочен характер. А това би трябвало да бъде основна задача на МНО, Министерството на регионалното развитие и благоустройство и общините, при много строг контрол на отпусканите от ЕС парични фондове. Тук трябва да се има предвид, че десегрегацията не може да обхване всички деца и има обективни причини за това - като демографски състав на дадена област, липса на близко разстояние на смесени училища и т. н. Понякога има сериозни възражения и от двете страни. Едните се страхуват от загуба на идентичност, а другите - от понижаване качеството на образованието.
5. Колкото и парадоксално да е, с нарастването на броя на медиите и на ефирното време за т. нар. програми на малцинствени езици, се забелязва все по-малко общуване между различните етнически групи, тъй като всяка медия изпраща послание, разбираемо на езика на съответната етническа група. Не е изяснен законово и въпросът как и кой определя съдържанието на новините. Левицата трябва да отрази в своите управленски програми ясно разписани ангажименти за повече мултиетнически програми. Медиите са тези, които биха помогнали за преодоляване на комуникационната пропаст между етническите групи. И досега продължава затвърждаване на предразсъдъците и укрепване на стереотипите - напр. циганите не плащат сметките си, българите са дискриминирани. Така медиите се превръщат в инструмент на пропагандната “война” в полза на собствената си етническа общност.
6. Процесите на глобализация стимулират презграничната миграция на все по-големи групи хора. Трябва основно да се промени отношението към имиграцията и към имигрантите. Ако ние продължаваме да ги разглеждаме като “гостуващи работници”, няма да бъдем стратегически прозорливи в дългосрочен п