Заповядай:

Коментар върху монолога на Антигона от ІV епизод на трагедията „Антигона” от Софокъл


След перипетиите и сблъсъците, пред които Софокъл е изправил своите герои в развитието на действието, финалният монолог на Антигона е заключителният акорд, даващ представа за прекрасния образ на девойката. Всички качества, на които зрителят се е възхищавал, следвайки трагичните усилия на героинята да остане вярна на себе си и на своя човешки и нравствен дълг, тук са разкрити в цялата им пълнота и величие.
Антигона поема своя тежък жребий. Нейният трагичен плач внася забавяне на действието, но той хвърля и нова светлина върху героите и върху конфликтите. Девойката, която толкова смело и непреклонно е защитавала принципите си и правото си да почита неписаните човешки закони, сега оплаква рано погубения си живот:
О гроб, чертог мой брачен, мое жилище
подземно, вечен мой пазач! Отивам аз
при скъпите си, от които толкова
сред мъртвите прибрала е Ферсефаса!
Последна слизам – най-злочеста клетница,
преди да са изтекли още дните ми.
Реакцията на девойката е напълно естествена и с нищо не помрачава нейния силен характер. Страданието по неизживените дни, по загиващата младост, по хилядите мечти, които никога няма да се осъществят, е най-човешкото и нормално поведение на отиващата на смърт героиня. Животът е най-висшият дар, който човек има и неговата загуба винаги носи скръб и болка. Нещастието, което Антигона преживява, всъщност я издига още повече в очите на зрителя, защото така се разкрива не само непримиримият дух на девойката, но е нейното любящо и нежно сърце. Сълзите, които са израз на слабост, в очите на Антигона са още един знак за нейната твърдост, защото въпреки страданието си тя не отстъпва от своите принципи и не съжалява за своята постъпка. Това още веднъж я противопоставя на суровия и бездушен тиранин, който я осъжда на смърт.плачът на героинята е естествен и в него се разкриват и дълбочината на чувствата й към родния брат и отговорността, която носи пред живите и мъртвите близки.
И днес понеже твоя труп
погребах, Полиник, пострадах толкова.
Достойно те почетох според умните.
Убедена, че е постъпила правилно, Атнигона поема пътя към смъртта жалейки неизживяната си младост, но не съжалявайки за това, което е сторила, тъй като се е подчинявала на по-висши закони от тези на тиранина Креон. Съзнанието, че не е изменила на своя човешки и сестрински дълг пред мъртвия брат, й дава сили да превъзмогне болката и скръбта. Девойката е осъзнала една от вечните истини – че в смъртта всички са равни и заслужават еднакво отношение.
Какъв закон божествен съм пристъпила?
Защо да гледам още аз, злочестата,
небето и кого да моля, щом като
чрез благочестен труд добих безчестие?
В този последен монолог особено силно е разкрит трагизмът на образа, но и неговата героичност. Въпреки, че я очаква ненавременна смърт, въпреки, че е наказана, защото е спазила истинските човешки закони, в плача на Антигона няма нито за миг съжаление, няма отчаяние, нито покорство и примирение. Пред смъртта тазе крехка девойка проявява същата сила и твърдост, каквато преди това е проявявала в споровете с Креон, защитавайки правото на своето сърце.