РАЗКАЗИТЕ НА ВАЗОВ

Много са авторите в българската класика и съвременност, които творят и в стихове, и в проза, но обикновено решаваща роля за определението им има само единият литературен род. А Вазов е автор еднакво врязан в съзнанието ни и като поет, и като белетрист. Вазов е авторът, който и в поезията, и в прозата полага основите на следосвобожденската литература, основи които продължават и доразвиват традициите на предшествениците и приобщават българската литература към общоевропейския художествен опит. Неговите повести и романи, разкази и очерци, спомени, импресии и пътеписи създават жанрово-разгърнатата система на следосвобожденската ни художествена проза. Така за Вазов еднакво характерна е национално-историческата епичност като един наджанров момент. Неслучайно в неговото обхващащо и трите литературни рода творчество се обособяват разножанрови и разностилови тематично-проблемни ядра, най-тясно обединени от определена концепция за дадена епоха в националния живот, а често и от съвсем преки междутекстови връзки. Характерния Вазов епичен размах се определя от широтата, с която обхваща облика и развитието на българското общество в неговото социално-битово всекидневие и в съдбовните мигове на историческия му живот на прага на две епохи. От масово-патриотичния подем в навечерието на Априлското въстание до обществено-историческите, социално-икономическите, идейно-нравствените съединения, сред които се изгражда и утвърждава българската държава. Или прозаичните му текстове в своята основна насоченост еднакво търсят преди всичко образа на българина и българското в динамиката на неговия исторически живот.
С разказите на Вазов започва разцвета и разнообразните художествени търсения на този жанр като доминираща форма в творчеството му от последното десетилетие на 19 и първите години на 20 век. За да се оцени приноса му е достатъчно да се види подвига на българската проза преди него – ограничените сюжети, тезисните герои, семплите художествени решения. Ивенно Вазов е авторът, създал един по-богат, по-аналитечен и вълнуващ спектър от образите на българската действителност.
Респектиращо голям е броя на Вазовите разкази – 155, разкази поместени в осем сборника “Повести и разкази”, “Драски и шарки”, “Видено и чуто”, “Пъстър свят” и други.
Още през осемдесетте години Вазов полага линията на дългия и късия разказ, която ще стане доминантна за литературата ни през следващото десетилетие. Характерно за Вазовото развитие като разказвач е, че за разлика от повечето писатели той стига до разказа, преминал през трудностите на големите белетристични форми – романа и повестта (“Под игото”, “Немили-недраги”, “Чичовци”). Вазов създава своята проза в драматичното време на следосвобожденската действителност. За писателя освободителната война е особен прелом в живота на нацията и в живота на всеки отделен човек. Войната не просто донася свободата, тя разделя българското време на преди и сега. След като Възраждането е положило основите на символична България, сега е време да се построи и реалната България – с всичките й нови институции, с новите отношения между хората. Тук обаче се появява голямото историческо “но”, което засягакакто плана на социалния живот, така и плана на моралността. Нова България се оказва една сякаш непозната, чужда страна и в този смисъл Вазов е големия певец на сблъсъка – сблъсък исторически, социален, морален. В близкото минало той вижда истинския ресурс за национално самочувствие – там е укрепен пантеона на героите, там е символичната стойност на жертвената кръв. Миналото като време на надеждите и саможертвите става призма, през която се оценява действителността сега. Срещу високата символична стойност на миналото поетът изправя нищетата на настоящето, срещу идеалите – действителността. И Вазов става пазител на високите ценностти на общността. Затова са така силни и неговите пристрастия към всичко, което може да бъде обвързано с чистотата, разбирана преди всичко в моралните й измерения. Чист е виличествения пример на националните герои, чист е идеалът на нацията, който се опитват да потъпкват новите “тъмни” герои на деня, чиста е приросата, от която ни отдалечават светските суети и дребнавите грижи. Самата литеретура, която създава Вазов поема ролята на мораялистична институция – тя поема ангажимента да покаже бездната, която се е разтворила между високите полети на националния дух и главоломните пропадания. Поради този факт есна част от творбите на Вазов са обърнати към миналото и по-точно към близкото минало преди освобождението. Това са разказите “Възпоменания”, “Из кривините”, “Апостолът в премеждие” и други, повечето от които са свързани с големия сюжет на нациоално-освободителните борби. В тези разкази преобладава утвърдителния патос и романтизма на революционно-героичната епоха. В тези творби се залага най-вече на изключителното, на драматичното в сюжета, на изненадите и резките композиционни похвати. Героите се героично стилизирани, въвлечени в авантюрно-напрегнати ситуации, които съдействат за разкриване на основните им черти. Техния вътрешен свят е здраво привързан към “рамката” на историческата конфликтност и се определя от нейното развитие. Важно място в изграждането на тези творби заема идеята за времето. От една страна това е времето на бита, където животът си тече, отмерван от традиционното, от друга страна това е време, свързано с изпитания и приключения – това е максимално сгъстеното авантюрно време, в което е въвлечен целия народ. Основна негова характеристика е способността да преобразява, да приобщава хората към други ценности – за да напуснат битовото си място и да излязат на историческата сцена. Проблема за времето има още едно измерение. Става въпрос за съпоставката между преди и сега като възможност да се изгради някаква конкретно- личностна или обобщено-нравствена перспектива към изобразения фрагмент от миналото.
Сюжетът на разказа, “чистият път” идва да представи поредния пример за Васил Левски – апостола на българската свобода. Разказът би си останал затворен в анекдотичното, ако не беше въведението, в което се обсъждат начините по които би могло да бъде адекватно изобразен Левски. Представяйки ни полемеките по повод откриване паметника на Левски, повествувателят всъщност ни изправя пред големия въпрос за оценката за миналото и за неговите образи. Миналото не е нещо готово, нещо веднаж завинаги застинало – ние сме тези, които правят неговите образи и сме отговорни към тях. Защото миналото не се интересува от нашите оценки заради самото себе си, ние сме тези, които правим неговите образи, ние сме тези, които се нуждаем от неговия опит. Когато даваме оценка ние преценяваме не само него, но и самите себе си. Това е разбрал Вазов и е избрал пътя именно към един нравствено-справедлив и романтически приповдигнат образ на миналото. Не пътя на сенките и на дегероизацията, по-скоро този на светлите лица на историята. Лица, които препращаткъм големите културни и исотрически аналогии, какъвто е случая с Левски.
В разказа “Една българка” писателят възкресява отново героично-трагичната 1876 година. От една научена на път за лобното място на Ботев действителна случка. Вазов оформя драматично раздвижен сюжет, в който центъра на тежестта подчертано се пренася от Ботевия четник към една редова българка. Една от многото запазила вътрешното зрение на душата, което я сродява с големия исторически живот на нацията и я превръща в символ на имащия право на съществуване национален оптимизъм. Сирачето на баба Илийца оцелява и неговото спасение е разчетено като резултат от доброто, което тя е извършила – помощта на четника, тръгнал да се бие за “българското” и “християнската вяра”. Защото преди освобождението “българското” и “християнското” са онзи символичен свод, който прави хората съпричастни един към друг.
В по-различна светлина е показана съдбата на друг редови патриот от Вазовия разказ “Дядо Йоцо гледа”. Един разказ, внушаващ че най-големите щастливци са тези, които не могат да видят истинския образ на Нова България. Това щастие на слепотата ев сюжетната основа на “Дядо Йоцо гледа”. Преди всичко творбата е интересна със своята двойна оптика към миналото и настоящето. Тя уж не е за миналото, а е за новото време, но нейния герой “гледа” към настоящето с очите на миналото. А в същото време настоящето е гледано и през очети на съвременниците – именно те изразяват истинската, адекватна оценка за него. Тук някъде е закодиран и конфликта. Зад историята на нещастния старец творбата ни разказва за два погледа, които виждат толкова различно, виждат две така различни Българии. Единият е погледа на захласващата се радост, другият е погледа на горчивите разочарования. Докато за селото свободата е нещо, което непрекъснато се свива, за Йоцо тя е нещо, което се съхранява в обемите на своята миналост и дори се разраства. Свободата се бави, защото в отделеното, отдалечено село жадуващо живее два пъти отделения Йоцо. Но парадоксалното е, че слепотата помага на героя да затвори в себе си един свят, който всички останали вече са напуснали. Този свят има преди всичко емоционални измерения и символно натоварени образи. Срещите и преживяванията на тези образи градят всъщност творбата.
“Срещата” е ключов компонент – тя може да е свързана с поставянето на някаква загадка, да носи изпитания или да води към цялостното изгубване на самоличността. Освен опасните срещи ими и позитивни – те подсказват решения, насочват по правилния път, възнаграждават героя за неговите способности. Срещите на дядо Йоцо с околийския началник, с войника, с българската железница са тъкмо такава “награда”, осезаване и потвърждаване на свободата. В това се състои и честитостта на Вазовия герой – в шанса му да обитава само пространства на възторга, без да излиза в бедните и разочароващи покрайнини на делника. Той е съумял да пренесе през годините не само своя личан образ на свободна България, той е опазил е пренесъл колективния възрожденски образ на така жадуваната свободна страна. Проблемът ече в своята забързаност и прагматична залисаност Нова България е забравила и загърбила Възрожданска България.
В творби като “Травиата”, “Тъмен герой”, “Пейзаж”, “От оралото до ората” “изплува един друг образ на България”. Това е всъщност истинския й образ – него виждат зряшите и Вазов не пести краските и емоциите си при неговото обрисуване. И тези творби са насочени към обществено-политическата и нравствена поквара. Докато Дядо Йоцо живее щастливо, унесен в своите видения на символична България, в полицейските подземия се разнасят зловещите удари и стенания на реална България. Точно тях дочува писатеят в разказа “Травиата”, за да постави тревожно въпроса за напразно пролятата кръв.
В “Кандидат за хамама” Вазов ще разгърне пълния лик на страстите в следосвобожденска България. Наивно-възторженият кандидат ще разбере голямата разлика между думите и делата, между обещанията и реалността. Политиката не като грижа за хората, а като път към личното устройване, това мотивира бурната активност на устремилите се кандидати. Нравствения жест на отказване от надпреварата по надлъгване е ясен знак за позицията, взета от писателя.
Независимо от всички разочарования от новата действителност, Вазов никога не губи вяра в нравствените сили на човешакта душа и в националните добродетели на българина. И когато на мястото на героите застава “практическият человек на новото време”, писателят обръща поглед към тъмните, неизследвани страни и открива там неизвестния “тъмен” герой. Един Вазовски вариант на класическия образ на малкия човек – малък по своето социално положение, но твърде голям в своята човешка и гражданска същност. Или Вазов е автор, готов да открие човешкото навсякъде, дори и в полицейския участък – място, с което са свързани някои от най-мрачните му разкази. В разказа “Тъмен герой” авторът изследва реакциите на конкретния човек в ситуацията на изпитание. Бедността е разчетена именно като порвокация към нравствените устои на човака. Униформата цели да направи от него безропотен изпълнител на йерархичните разпоредби. Тя му предлага и най-голямото изпитание – побоя над невинни хора. Отказът на героя го спасява от позора, но съвсем не решава обществения проблем. Защото зад “тъмния” герой стоят други, още по-тъмни герои, чиято агресивност ще накара писателя да напише “О, жестоки времена! О, жестоко племе!” и да зададе развълнувания въпрос “Няма ли кой да основе партия на милосърдието?”.
Обобщение на критичното вглеждане в българската действителност е цикъла с кратки разкази “Кардашев на лов” – творба, представяща ред сюжети, които служат като доказателство за изобилието на егоистични страсти и за липсата на високи идеали. Писателят преброжда не просто различните квартали на столичния град, а различните социални пластове, но никъде не открива своя възвишен сюжет. Навсякъде го очакват доказателства за нравствена нищета и социално безразличие. Животът в столичния град е “дребен”. Именно дребнавостта на живота и неговата нравствена осакатеност дават основание на писателя да заключи, че “настоящето може да дава живот само на сатирата”.
Природата, светлите идеали на миналото са онези запазени пространства на възвишеното, в които човек може да се укрие от агресивната и жалка действителност. Разказът “Пейзаж”, обаче е написан сякаш полемичен контрапункт спрямо възможността от подобни бягства. Героят на разказа излиза извън града, за да потърси тишината и свободата, но върху прекрасните гледки и възвишените настроения, внезепно се наслагва нов “пейзаж” – старата жена със сираче на ръце, която се появява на пътя. Чрез този образ писателят въвежда отново вълнуващата го нравствена проблематика “страховития призрак на действителността”. По пътя на метафоричните преноси се налага изводът за сирачеството на целия български народ. За липсата на дистанция, която да проправи път към спасението. Хората са прехвърлили отговорността на анонимните и абстрактни институции. Личният ангажиминт изглежда все по-трагично невъзможен.
Увлекателните сюжети, широкият художествен диапазон – всичко във Вазовите разкази има една неизменна насоченост към образа на българина и българското в цялата негова обхватност към проблемети на националното битие, в цялото му историческо и социално-битово многообразие. Те са показателни за стремежа на Вазов да се направи от литературата действен фактор в обществения живот. Тя да създаде нови ценности в един свят, където техния недостиг е видим и осезаем.