„Дон Кихот е мъдрост в безумието и безумие в мъдростта”
(Мигел де Унамуно)

Романът „Дон Кихот” на Сервантес е творба, разкриваща прашната, неприветлива и тежка действителност, липсата на щастие в човешкия живот,които създават реална представа за трагичното в късноренесансова Испания.
Дон Кихот и верния му другар Санчо Панса се движат сред хаоса от противоречия, пътуват и се борят за доброто, докато коментират сблъсъка си с тази трагична действителност, несъответстваща на техните представи за добро и ценно. Въпреки изпитанията, пред които е изправен идалгото, той не изменя на себе си. Чрез на пръв поглед комичните и леко налудничеви идеи и „походи”, от един безумец, той израства пред очите ни,за да достигне до най-висша мъдрост. Това е едно вечно произведение, разкриващо дълбоката мъдрост, плод на страдание и духовен кризис.
Алонсо Кехана не е като останалите. Той се примирява с трудната, мизерна ситуация, но само привидно. Сред всеобщото безразличие се ражда мотивът за вечната борба, за бунта на човешкото съзнание, което граничи с безумието. Идалгото пожелава с цялата си същност да промени не само своята, но и всеобщата съдба. Светът на добротот не съществува. Той е само един мираж на човешката хуманна мечта. За това говорят красноречиво думите на Дон Кихот: „Приятелю Санчо, знай, че провидението нарочно ме е създало, за да преобразя днешния железен век на злото. Очакват ме големи опасности и подвизи.”
Овладян от желанието си да стане странстващ рицар, той се се впуска в големи авантюри. Самият той често излиза като жертва от тях, ала всичко това си заслужава-всичко за така жадуваната правда.
Безличният идалго се превръща в индивидуалност. Нарича себе си Рицарят на Печалния Образ, защото е печален и тъжен светът, срещу който се бори. Всички негови действия носят усещане за лудост. Колкото и мотивиран да е той в речите си, за нас няма как мелниците да са великани, стадото овце-войска, селянките-красиви изящни дами. Виждайки света по този начин, давайки всичко от себе си да ни въвлече в него, той всъщност обрисува себе си като безумец. Именно лудостта е тази,която му дава неуспоримата неуязвимост във всяка една ситуация. Именно затова, той винаги изглежда толкова мотивиран и сигурен в думите и делата си, с които „помага” на останалите.
И в тази негова лудост се ражда мотивът за доброто и красивото, което за съжаление не се реализира. Липсват му адекватни средства за борба с действителността. Дон Кихот надскача нравствените норми, той не спазва законите, защото той самият е законът. Това е така, защото неговият свят е идеален, прост и възвишен същевременно, а мъдростта, която се поражда от безумието, го превръща в общочовешка ценност.
В походите му проличава дълбокият му поглед. С помощта на насмешката и лудостта, ще блесне трагичното. Ала неговата лудост е различна лудост-вижда всичко през призмата на идеалното. Думите: „Аз зная кой съм!” са ключови за движението на идалгото сред другите. Той отлично знае какъв е и не се интересува от мнението на другите. Сам си поставя високи цели. Според повечето от нас, той изобщо не е безумец а човешка мярка за доброто.
Романът започва с разказа за едно битие, в което Алонсо Кехана се променя. Четенето на много рицарски романи води до превръщането му в Дон Кихот. За нас той е мним рицар. Произведението ясно отличава два свята-истинския и Дон-Кихотовия. В неговия има само страдащи и помагащи и точно тук е трагиката. Той не приема действителността, а я променя. За да промени света, трябва да промени първо мисленето на хората. В най-висша степен постига това със Санчо Панса.
Образите на рицар и оръжиеносец взаимно се допълват. Еднаква е съдбата им, различни са целите им. Ако за Дон Кихот дълг е да помага, то за Санчо цел е неговото оцеляване. Той е прагматикът, ала вярва в красивия свят, поднесен му от господаря му.
Пред очите ни Санчо търпи промяна. Ние опознаваме героите чрез постъпките им. И въпреки намеренията им, те не винаги помагат. Така в първата „защита”, ясно проличава иронията: „Господин странстващ рицар, ако се случи пак да се срещнем...за Бога, не се застъпвайте за мен”.
Безбраой са приключенията на идалгото, които всъщност прави, за да прослави родната Ла Манча, и за да се докаже пред „дамата на сърцето”. Това е още един от мотивите в романа-този за любовта:”Тя е, която се бори и побеждава чрез мене, аз пък живея и дищам чрез нея!”. Именно любовта поддържа страстта му към подвизи жива. Той е влюбен в идеала за Дулсинея, а не в образа и. Не са случайни и преувеличенията за нея и възхвалите. Всичко в Дон-Кихотовия свят е възвишено.
Така е и в мотива за свободата, силно застъпен в романа. Вече са станали вечни думите на Дон Кихот към Санчо Панса: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората.” Този момент идва не след срещата с алжирските пленници, не след някои от неправдите, с които се среща, а именно след като са се нахранили, наситили. Това е така, понеже само възвишеният ум и мъдростта му могат да породят такива чувства-идалгото добре разбира какво има, и какво си струва да има в живота. В неговя изпълнен с трагизъм и безумни походи живот, подразбира се, че именно свободата ще е най-възвишеното и най-ценното.
Интересното в романа е, че Санчо Панса осъществява мечтата на Дон Кихот. Учен от най-мъдрия, имащ възможността да наблюдава най-безумния, той става губернатор. За читателя е изумително как този прагматик не се поддава на властта, и най-важното-не забравя от къде е тръгнал. Воден е от максимата, че не произходът прави човека, а действията му.
Разбира се, за това израстване помагат безценните съвети на Дон Кихот-за почитта към Всевишния, за пътя към опознаване на себе си и най-вече-за добродетелта.
Следвайки своя господар, неизменяйки на себе си, той стига до извода, че: „ Винаги е по-похвално да направиш добро,отколкото зло.”
Независимо че си тръгва бит и гладен от Баратария, изказва в откровение почти целият смисъл на този момент: „Гол се родих и гол си отивам. Нито губя, нито печеля”. Защитил нравствените принципи на господаря си, останал верен на себе си, останал човек, заедно с идалгото продължава по пътя на желаното добро.
И когато в края на живота си Дон Кихот отново се превръща в Алонсо Кехана, рицарският дух не умира заедно с него. Нито пък трагичният свят се подобрява. Остава да живее в този велик роман мотивът за безсмъртната мъдрост на един безумец. Алонсо Кехана не умира от безумието си или от някаква болест-а от мъка по невъзприемащия свят.
Хуманната цел на”Дон Кихот” е свободата, справедливостта и мъдростта, блеснала сред налудничави идеи. Именно чрез този роман, миражът за доброто и красотата продължава да оживява пред нас и сега. Несъмнено подходът му към промяна на мисленето е налудничев, но той не е луд. Не е голяма лудостта му, а мъдростта, скрита в нея. И това е очевидно. И ако трябва да завърша с нещо, изречено от този мъдрец на всички времена, то е: „ Очевидното остава винаги скрито, именно защото е голямо”.За нас обаче мъдростта му не е скрита, а е голяма.