Копнежи

„Че няма сърце по-празно
От човешкото такова”.

И няма зора по-нещастна
От огрялата света.
Описана в трагедия ужасна
Събужда тя Смъртта.

Над вятър обездвижен
Грее слънце от души
Студено е, скитникът безгрижен
С лед в сърцето си пламти.

Всред поля от копнеж и кристали
Цвете безжизнено умира
Там, къде деца преди са си играли
Фонтан от скреж сега извира.

И между душите ни човешки
Избуява плевел, корен на лъжата
Стъпваме по дъска от безкрайни грешки
Тъпчем на душевността тревата.

Няма по-празно от на човек сърцето
Че сиво е то по единствен цвят.
И бушуват облаци над на тъга морето
С обещания празни за топла благодат.